fbpx
ОбществотоПрирода и общество

Как любовта към „своите“ се превръща в омраза към „чуждите“

Световноизвестният невробиолог и професор от Стандфордския университет Робърт Саполски в своето есе „This Is Your Brain On Nationalism“, написано още през 2019 г., разсъждава за произхода и опасностите от груповата идентичност, а това в контекста на настоящата ситуация звучи още по-актуално.

Той не си остави шанс. Първата грешка беше, че тръгна да търси храна сам. Ако не беше сам, нещата можеше да се развият по различен начин. Втората, фатална грешка беше, че отиде твърде далеч по долината в онази опасна гориста местност. В нея всеки момент можеше да се натъкне на „другите“, на тези от билото над долината. И така се случи. Първоначално бяха двама и той се опита да се съпротивлява. Но зад него се промъкнаха още четирима и той се оказа в капан. Оставиха го там да кърви, а когато умря, те се върнаха и разкъсаха тялото му.

След това се случиха още около 20 подобни убийства. Те спряха едва след като никой не беше останал в долината, а „другите“ успяха да станат нейни пълновластни господари.

Героите в тази кървава сага, разказана за първи път от приматолога Джон Митани, не са хора, а шимпанзета от национален парк в Уганда. В продължение на десетилетия мъжките от едно и също племе методично са убивали мъжките индивиди, които живеели в долината, откраднали самките им и заграбили територията им.

Такива войни сред шимпанзетата се случват и на други места. През 2014 г. учените изчислиха, че рисковете шимпанзетата да бъдат убити от съседите си са 30 пъти по-високи, отколкото от своите. Обикновено атаките се извършват от групи от осем мъжки индивиди. Животът на приматите е жесток. И като се има предвид, че гените на хората 98% съвпадат с тези на шимпанзета, чудно ли е, че ние също разделяме света на „свои“ и „чужди“ и решаваме тази дилема с помощта на войни.

Разбира се, подобни паралели грешат с подобно опростяване. Генетично хората също така са близки до маймуните бонобо (вид, много подобен на шимпанзетата, при който отсъства модела на алфа самеца – бел. ред.), сред които насилието е рядкост. И въпреки че се убиваме един друг не само за територия, но и за такива абстракции като идеология, религия и икономическо влияние, ние сме несравними в способността си да контролираме поведението си и да се променяме. Помислете за скандинавците. В продължение на седемнадесет века те са тероризирали Европа, а сега се превърнаха в олицетворение на мира и толерантността. И все пак, най-добрите и най-лошите прояви на нашата природа винаги представлява сбор от елементи, в който има всичко: и нервна активност секунда преди акта, и наследство от милиони години еволюция, и сложно преплитане на социални фактори.

За да разберем динамиката на нашата групова идентичност, включително шовинизма, най-опасната и разрушителна форма на вътрешногрупово ментално изкривяване, трябва да разберем биологичния и когнитивния фон на това явление. Не всичко изглежда много радостно. Нашите мозъци разпознават член от нашата група от непознат за части от секундата и насърчават доброта към първия и враждебност към втория. Това пристрастие действа автоматично, на несъзнателно ниво и се проявява в много ранна възраст. Самото разделение може да варира произволно. Днес ти си „чужд“, а утре – вече „наш“. Но това е малка утеха.

Но все пак хората са в състояние да обуздаят инстинктите си и да изградят общество, в което междугруповото съперничество приема по-малко разрушителни форми, отколкото войната. Но основната психологическа предразположеност към племенно мислене все пак остава. Принадлежността към нация, раса, религия или фенклуб на спортен отбор, представлява същата случайност, както и тегленето на жребий с монета.

Племенното мислене

Склонността ни да мислим от гледна точка на „ние – те“ е дълбоко вкоренена в нас. Множество надеждни изследвания показват, че мозъкът разграничава „своите“ от „чуждите“ автоматично и то със светкавична скорост. Поставете който и да е човек в томограф и бързо превъртете пред очите му поредица от кадри с различни лица. За по-малко от една десета от секундата, на средостатистическият бял човек, при гледката на мургаво лице, му се активира амигдалата, областта на мозъка, отговорна за страха и агресията. В повечето случаи след секунда или две префронталната кора, тоест регулаторът на импулсите и емоциите, ще се намеси и ще накара амигдалата да се успокои: „Не мисли така, ти нали не си такъв!“ Но първата реакция обикновено е страх, даже и разумът да ви казва, че не сте прав. И това не е отклонение, а е норма.

При вида на човек в мозъчната ни кора се активират специфични за приматите вретеновидни клетки, предназначени да разпознават лица. Но ако това е лицето на човек от различна раса, тяхната активност е по-ниска. Когато на хората им показват как игла се забива в ръката на някой друг, предната им цинкулна кора, която отговаря за емпатията, моментално се възбужда. Но ако цветът на кожата на ръката не е същият като този на наблюдателя, възбудата е по-слаба. Не всички лица и не всички страдания са еднакви за нас.

Очевидно много от тези стереотипи се формират под влиянието на околната среда. Но когнитивните структури, на които те се базират, са заложени от раждането.

Дори бебетата проявяват повече симпатия към онези възрастни, които говорят езика на родителите им. Те не само реагират по-положително на лицата на хора от същата раса, но и ги запомнят по-добре. На тригодишна възраст децата вече отдават ясно предпочитание на хората от същия пол и със същия цвят на кожата. И това не е така, защото са родени расисти или „попили“ расистки и полови пристрастия под прякото или косвено влияние на родителите си, въпреки че ние от съвсем ранна възраст сме много податливи на подобни влияния на обкръжаващата ни среда. Всъщност децата просто харесват повече това, което им е по-познато. Ето защо с времето те започват да копират от родителите си начина на разделяне на приятели и врагове по етнически и езикови признаци. Понякога дори зад привързаността и взаимопомощта се крият най-мрачните мотиви.

Да вземем за пример окситоцина, когото често наричат „хормона на прегръдката“. При бозайниците той играе ключова роля за формиране на връзката майка – дете и за укрепване на семейните връзки в моногамните отношения. При хората той стимулира просоциалното поведение. Благодарение на окситоцина ставаме по-щедри, доверчиви, отзивчиви и емоционални.

Последните изследвания обаче показват, че под влиянието на окситоцина ние се държим по този начин само с тези, които принадлежат към нашата група. Например с колеги от работата или съотборници. По отношение на „другите” той ни настройва към агресия и ксенофобия. По принцип такава разлика във въздействието не е характерна за хормоните: обикновено ефектът остава същият, само неговата тежест варира. Окситоцинът е специален случай, който задълбочава менталната пропаст между „нас“ и „те“.

Във всичко, което е свързано с принадлежността към определена група, хората не изглежда да са толкова далеч от шимпанзетата, които се убиват взаимно в горите на Уганда. В основата на нашите привързаности също така лежи предпочитанието към обичайното и познатото. Нещо ново или някой непознат предизвикват в нас като минимум недоверие и страх, или дори враждебност. Да, ние сме в състояние да преосмислим и да поемем контрол над тези импулси. Но това е само опит да се компенсира първата реакция.

Псевдороднинство

Но между хората и шимпанзетата определено има една съшествена разлика. И тя е много важна. Въпреки че разделението на обкръжаващите ни на „свои“ и „чужди“ е зашито в нашата биология, ние нямаме стабилни критерии за определяне на „непознатия“. При животните разликите между групите и вътре в групата се определят от степента на биологичната връзка. Еволюционните биолози наричат това родствена селекция. Например гризачите различават братята и сестрите си от непознатите по миризмата – това е ясен, стабилен и генетично обусловен критерий. Бандите на шимпанзетата убийци са съставени предимно от кръвни братя или братовчеди, които са израснали заедно. Хората също са способни на насилие по роднински принцип, но нашият групов манталитет най-често не зависи от биологичното родство. Съвременните човешки общества се основават на културен подбор, който създава псевдороднинство, тоест ни позволява да чувстваме родство с тези, които не са генетично свързани с нас.

Често в процеса на създаване на псевдороднинство се задействат специални ритуали и символи. Така например, военните традиции са насочени към превръщането на тълпата от непознати млади момчета в „братя по оръжие“. В студентските общности първокурсничките ги включват в женски клубове, където всички те стават „сестри“, а първокурсниците – в студентски ордени, където те са „братя“. Наред с псевдороднинството хората приемат и неговите маркери – от знамена и емблеми до хипстърски бради и тюрбани. На прагматично ниво те ви позволяват просто да идентифицирате вашите културни „роднини“ в тълпата от непознати. На ниво психология те изпращат мощен сигнал за племенна принадлежност.

Всъщност тези маркери са толкова случайни, колкото и самата културна връзка. Това се вижда най-добре на примера на потомците от имигрантски семейства. Ако някога дядо ми не беше успял да скочи в последния вагон на влака от Москва, може би сега щях да съм руски професор с цигара в уста, а не калифорниец по чехли на бос крак. Но фактът, че нашата групова идентичност е произволна, не я прави по-малко важна, в добър или лош смисъл.

Показателен пример е патриотизмът. В най-добрия случай той ни насърчава да плащаме данъци за общото благо и да се грижим за нуждаещите се наши „сънародници“, тоест за непознати за нас хора, с които живеем в една и съща държава. В исторически план тази солидарност е била подсилена от ясни културни маркери на псевдороднинство. Но в новите условия тези маркери често се превръщат във фалшиви ориентири. Вместо ярки политически фигури, които някога са вдъхновявали нашите баби и дядовци, сега десни популисти и манипулатори често се превръщат в символи на културната идентичност. И тогава цивилизованият патриотизъм лесно се превръща в зоологически шовинизъм. А жертвите му биват дехуманизирани и приравнявани към животните. Така по времето на Третия райх евреите са били „плъхове“, а представителите на народността тутси в Руанда са били определяни като „хлебарки“. Процесът на трансформация е опростен от факта, че една и съща островна област в мозъка е отговорна както за отвращението (например към гнилите продукти), така и за моралното отвращение.

Днес такъв токсичен патриотизъм преживява нов възход. На пръв поглед ни се струва, че това възраждане може да бъде спряно с обикновен призив към здравия разум. Много от нас си мислят, че ако всички осъзнаят, че тази идея е преекспонирана и нехуманна, то на всички ще им стане ясно, колко тя е нелепа. Но не бива да се заблуждавате. Не можете да убедите хората в това, в което те изначално не са убедени.

В действителност разбирането, че нашите групови идентичности са случайни, не отслабва тези връзки. През 70-те години на миналия век социалния психолог Хенри Тайфел нарече този феномен „минималната групова парадигма“. Набирате непознати и чрез теглене на жребий напълно произволно ги разпределяте в две групи. Хората и от двете групи са наясно, че са били разделени абсолютно случайно, без никаква логика. И все пак, само след няколко минути, те започват да показват повече щедрост и доверие към членовете на своята група. Тенденцията да се противопоставят „ние“ и „те“ е силна, дори когато произволността на разделянето е съвсем очевидна. Какво да кажем за онези случаи, когато това противопоставяне е вплетено в контекста на чувството за дълг и лоялност към родината.

Може би би било по-продуктивно да не се борим с естествената си склонност към групова идентичност, а да се опитаме да я използваме за добро. Представете си патриотизма, основан не на военна мощ и чувство за етническа монолитност, а на желанието да се грижим за възрастните хора и да възпитаваме децата си да проявяват максимална емпатия. Ясно е, че това е по-добре от патриотизма, изграден върху митове за жертви и мечти за реванш. Но докато в нас лежи склонността ни да приемаме добре известното ни за нещо хубаво, то ние лесно можем да си спретнем война, даже заради това кой от нас е по-благороден и по-добър.

0 0 votes
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments

Харесайте ни :-)


This will close in 25 seconds

0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x