От пепелта на хиперглобализацията може да възкръсне глобализация в подобрена форма
Ерата на хиперглобализацията, която започна през 90-те години на миналия век, по общопризнато мнение вече е приключила. Пандемията Covid-19 и войната на Русия срещу Украйна изместиха световните пазари на второстепенни роли, в най-добрия случай като спомагателни; те придобиха по-малка ценност и важност от националните цели, особено в областта на здравеопазването и националната сигурност. Но всички тези приказки за деглобализация не трябва да ни заслепяват: много е възможно настоящата криза да спомогне за създаването на подобрена форма на глобализацията.
Всъщност отстъплението на хиперглобализацията започна след световната финансова криза от 2007-2008 г. От 2007 г. делът на търговията в световния БВП намалява, тъй като съотношението на китайския износ към БВП е намаляло с цели 16 процентни пункта. Глобалните производствени вериги спряха да се развиват. Международните капиталови потоци никога не се върнаха към рекордните нива отпреди 2007 г. В развитите страни популистки политици , които са открито враждебни към глобализацията, значително увеличиха влиянието си.
Така или иначе хиперглобализацията рухна под тежестта на многобройните си противоречия.
Първо, съществуваха противоречия между ползите от специализацията и ползите от диверсификацията. Принципът на сравнителното предимство гласи, че държавите трябва да се специализират в производството на това, в което са добри в момента. Но науката за развитието отдавна съветва, че правителствата, напротив, трябва да тласкат националната икономика към производството на продукти, произвеждащи се в богатите страни. Резултатът от това противоречие породи конфликт между интервенционистките политики на икономически най-успешните страни (предимно Китай) и „либералните“ принципи, залегнали в основата на световната търговска система.
Второ, хиперглобализацията изостри в много страни проблемите с разпределението на доходите. Неизбежната обратна страна на печалбите от търговията беше преразпределението на доходите: от тези, които губеха към тези, които печелиха благодарение на търговията. Със задълбочаването на глобализацията преразпределението на доходите в полза на печелившите ставаше все по-значително относно получените нетни ползи. Икономистите и технократите, които пренебрегнаха основната логика на своята наука, в крайна сметка подкопаха общественото доверие в нея.
Трето, хиперглобализацията намали отговорността на властите пред избирателите. Призивите за пренаписване на правилата на глобализацията се посрещаха с възражения, че глобализацията е непоклатима и непреодолима. Както се изрази президентът на САЩ Бил Клинтън, това е „икономическият еквивалент на природна сила, такава като вятъра или водата“. „Можете по същия начин да спорите дали есента трябва да последва лятото“, отговаряше британският премиер Тони Блеър на онези, които критикуваха господстващата система.
Четвърто, логиката на играта с нулева сума за националната сигурност и геополитическата конкуренция беше в противоречие с логиката с положителна сума в международното икономическо сътрудничество. На фона на издигането на Китай като геополитически съперник на Съединените щати и атаката на Русия срещу Украйна, стратегическото съперничество стана по-важно от икономиката.
След краха на хиперглобализацията се появи цял набор от сценарии за по-нататъшното развитие на световната икономика. Най-лошият резултат, напомнящ за 30-те години на миналия век, би бил потъването на страните по света (или групи държави) в автаркия. Не толкова лош, но също така отвратителен сценарий би бил господството на геополитиката, когато търговските войни и икономическите санкции стават постоянни атрибути на международната търговия и финанси. Първият сценарий изглежда малко вероятен (световната икономика днес като никога досега е взаимозависима, така че икономическите разходи биха били огромни), но със сигурност не можем да изключим възможността за втория.
Но можем да си представим и добър сценарий, при който постигаме по-добър баланс между прерогативите на националната държава и изискванията на отворена икономика. Такова балансиране може да гарантира не само приобщаващ просперитет у дома, но и мир и сигурност отвъд нашите граници.
За тази цел първата стъпка би трябвало да бъде: властите трябва да поправят щетите, нанесени на икономиката и обществото от хиперглобализацията, а също така от принципа „пазарът преди всичко“. За да се направи това, е необходимо да се възроди духът от ерата на Бретън Уудс, когато световната икономика служеше за постигане на вътрешни икономически и социални цели (пълна заетост, просперитет, равенство), а не обратното. В периода на хиперглобализация властите обърнаха тази логика с хастара навън: световната икономика се превърна в цел, а националните общества се превърнаха в средство. В резултат на това международната интеграция започна да води до вътрешна дезинтеграция.
Може би има опасения, че фокусирането върху вътрешните икономически и социални цели ще намали икономическата откритост. Но всъщност споделеният просперитет повишава доверието на обществата и тяхната склонност да поддържат политика на откритост към външния свят. Основният урок от икономическата теория се състои в това, че външната търговия е изгодна за страната като цяло, но само при условие, че решава проблема с разпределението на доходите. Добре управляваните, добре подредените държави имат интерес да бъдат отворени. И това е урокът от реалния исторически опит от Бретън – Уудската система, когато обемът на търговията и дългосрочните инвестиции се увеличиха значително.
Второто важно условие за реализиране на добър сценарий е държавите да не допускат легитимното им желание да гарантират националната си сигурност да се превърне в агресия срещу други държави. Русия може да е имала опасения относно разширяването на НАТО, но нейната война срещу Украйна е напълно непропорционален отговор, който вероятно ще влоши положението със сигурността на Русия и ще отслаби нейния дългосрочен просперитет.
Великите сили, особено Съединените щати, трябва да признаят многополярността на света и да се откажат от стремежите за глобално господство. САЩ обикновено смятат американското господство в световните дела за съвсем естествено. Според тази гледна точка икономическият и технологичен прогрес в Китай е неизбежна и очевидна заплаха и затова двустранните отношения на тези страни започват да се свеждат до игра с нулева сума.
Оставяйки настрана въпроса дали САЩ всъщност могат да предотвратят относителния възход на Китай, важно е да се отбележи, че подобно мислене е едновременно опасно и контрапродуктивно. Дори само защото изостря дилемата за сигурността: поради мерките на САЩ за подкопаване на китайски компании като Huawei, Китай вероятно ще се почувства застрашен и ще отговори с мерки, които ще потвърдят опасенията на САЩ от китайския експанзионизъм. Освен това подходите с нулева сума ще направят много трудно взаимноизгодното сътрудничество в области като изменението на климата или глобалното здраве, което трябва да бъде придружено от разбирането, че конкуренцията неизбежно ще продължи в много други области.
С други думи, нашият бъдещ свят не трябва да бъде свят, в който геополитиката ще побеждава всичко останало, а държавите (или регионалните блокове) ще минимизират икономическите контакти помежду си. В случай, че такава антиутопия се материализира в действителност, тя няма да се дължи на системни сили извън нашия контрол, а както при хиперглобализацията, ще бъде резултат от нашия грешен избор.
