Недооценяваме впечатлението, което оставяме: хората ви харесват повече, отколкото мислите
Учени са изследвали защо подценяваме комуникационните си умения, смятаме, че хората ни харесват по-малко, отколкото е в реалност и се страхуваме от нови запознанства.
Представете си, че току-що сте срещнали нов човек. Виждате ли се в този момент като брилянтен събеседник, например като Оскар Уайлд, чиито уместни фрази удивляват и възхищават? Или се притеснявате при всяка възможна грешка, представяйки си как може би сте обидили събеседника си или го отегчавате?
Ако се разпознаете в първото описание, вие сте сред малцинството. Многобройни проучвания показват, че човек средно доста по-ниско оценява своите говорни умения и социалните впечатления, които оставя.
В повечето ситуации сме много по-приятна компания, отколкото си мислим, но в същото време лесно забравяме за проявите на доброжелателност към нас и си мислим, че сме причинили раздразнение или скука. Сякаш си припомняме съвсем различен разговор, а не този, който се е случил в действителност.
Несъответствието между осъзнаването на собственото социално влияние и това, което другите си мислят, е известно като „пропаст в симпатиите“ и ограничава способността за създаване на връзки в личния живот, както и пречи на взаимноизгодното сътрудничество в работата. Подобно на много други когнитивни предубеждения, тази „пропаст в симпатиите“ е трудна за коригиране, но скорошни изследвания показват, че има начини за преодоляване на тази разпространена форма на социална тревожност.
Лично вдъхновение
Първоначалното изследване на „пропастта в симпатията“ е било вдъхновено от личния опит на психолозите от Университета на Пенсилвания Ерика Бутби и Гъс Куни. Един ден Бутби си говорила с нов познат, а Куни седял до нея. За Куни било очевидно, че разговорът е минал добре, но Бутби се притеснила от впечатлението, което е оставила в събеседника си.
Подозирайки, че това е разпространено явление, те решили да проектират серия от експерименти, за да проверят как се чувстват едни хора от срещите си с други.
В първото изследване те обединили студенти по двойки за петминутен разговор и след това оценявали доколко те са се харесали един друг. Авторите попитали участниците дали искат да разговарят отново с този човек и могат ли да си го представят като свой приятел. Освен това всеки участник бил помолен да предположи как партньорът му ще отговори на тези въпроси.
Както се очаквало, изследователите установили, че по-голямата част от участниците оценявали отговорите на партньора си по свой адрес постоянно, и чак неправдоподобно, песимистично. В същото време като цяло всеки участник направил по-добро впечатление, отколкото си мислел – и това било първото доказателство за „пропастта в симпатията“.
За да се уверят, че това е често срещано явление, екипът повторил експеримента с по-голяма извадка от участници, представляваща по-широк кръг от различни слоеве на населението. За тази цел те помолили доброволци, посещаващи различни семинари за личностно развитие, да участват в техния експеримент. Отново и отново те откривали „пропастта в симпатиите“ в отговорите на участниците.
В следващо изследване екипът изучил впечатленията на състудентите едни от други в университетското общежитие. Участниците попълвали съответните въпросници през септември, когато се срещали за първи път, а след това през октомври, декември, февруари и май. Според резултатите, „пропастта в симпатията“, което твърдо се формирала още при първата среща, се задържала няколко месеца, докато съседите установявали по-стабилни отношения с по-правилни преценки за чувствата един към друг.
„Това ни отне почти година“, казва Куни.
Също така психолозите изследвали дали има разлики в резултатите между половете, но – поне за платоничните взаимоотношения, които били изследвани – проучването на Бутби и Куни показало, че „пропастта в симпатията“ засяга еднакво както мъжете, така и жените.
В последното изследване на Бутби и Куни се изучавала „пропастта в симпатиите“ между групи, включително инженерни екипи . Те открили, че това явление се среща както при групови срещи, така и при разговори един на един – участниците постоянно подценявали колко много ги харесват техните съекипници. И това оказвало доста голямо влияние върху съвместната работа. Колкото по-голяма била „пропастта в симпатията“ между колегите, толкова по-некомфортно им било да потърсят съвет или да дадат обратна връзка, и като цяло били по-незаинтересовани от сътрудничество.
Пропуснати сигнали
„Пропастта в симпатията“ може да възникне от твърде голямата склонност към самоанализ. Толкова се притесняваме от впечатлението, което правим, и се притесняваме за всяка своя словесна грешка, че не обръщаме внимание на положителните сигнали. Не забелязваме как събеседникът се смее, как окуражаващо ни се усмихва, не виждаме топлината в очите му.
Изглежда, че тази тенденция се заражда още в детството. Воутер Волф и колегите му от университета Дюк наскоро разпределили деца в двойки и ги помолили да построят заедно къща от кубчета. След това изследователите попитали децата колко им е харесал партньора им и колко те самите са се харесали на партньора си. При четиригодишните деца нямало никаква „пропаст в симпатията“. Те правилно оценявали нивото на взаимна симпатия. Но вече при петгодишните се наблюдавало подценяване на шансовете новият им познат да иска да се сприятели с тях.
„Много малките деца все още нямат представа за това как да бъдат учтиви и възпитани. Те си мислят, че след като някой се отнася добре с тях, това действително е така ”, казва Волф.
Но със своето порастване децата започват да осъзнават, че хората умеят да скриват раздразнението или скуката си.
“Появява се повече несигурност относно свързването на поведението на някого с това, какво всъщност той мисли за вас.”
А това означава, че хората започват да се съмняват в реакциите на другите хора. В този смисъл малко саморефлексия със сигурност е полезна.
„Има смисъл да обърнете внимание на недостатъците си, за да можете да ги коригирате по време на следващия разговор“, казва Куни.
Никой не иска да чувства, че без да иска, дразни познатите си. Но много от нас са твърде песимистични. И тези преценки пречат на общуването ни с хора, които наистина ни ценят, въпреки нашия леко нескопосан стил на общуване.
Опасни ли са непознатите?
Изследването за „пропастта в симпатиите“ има много общо с многобройни изследвания, свързани с често срещаните страхове от общуване с непознати, например, таксиметрови шофьори, сервитьори или хора в парка. Като цяло се предполага, че разговорът с други хора ще бъде много по-труден, отколкото това се оказва в действителност и така шансовете да се включите в този разговор са много по-малки.
„Хората просто се страхуват от неловко мълчание“, казва Джилиан Сандстром от университета в Есекс.
Изглежда, че както преди, така и след общуването, ние позволяваме на негативните мисли да замъглят мнението ни за това, което би могло да бъде приятна среща.
Сандстром, която също е съавтор на изследване за „пропастта в симпатията“, предположила, че малко обучение в изкуството на ораторското майсторство може да намали тревожността. Това обаче, както се оказало, почти не се отразило на последвалите впечатления в участниците от разговора с непознатия.
Тя подозира, че съветите са привлекли вниманието на участниците към вероятните им грешки, което само засилило негативния вътрешен глас. Сандстром вярва, че най-добрият начин за намаляване на тревожността е да се практикува отново и отново: колкото повече хората разговорят с непознати, толкова по-малко ще се притесняват, че могат да го направят.
Куни смята, че базовото разбиране за „пропастта в симпатиите“ може да послужи като ваксинация срещу обичайната социална тревожност.
„Това разбиране ни освобождава от негативното мислене“, казва той.
Ако разговорът е мъчителен за вас, опитайте се да се поставите на мястото на другия човек и се попитайте дали наистина той е забелязал или е запомнил предполагаемата ви грешка.
В редките случаи, когато наистина сте се прецакали, отнесете се към това като към урок, който ще подобри следващата ви среща. Но в повечето случаи можете да се отнасяте към случващото доста по-простичко – най-вероятно събеседникът ви е харесал много повече, отколкото си мислите.
