Защо постоянно отлагаме „за по -късно“: поглед от бъдещето
Бягането от отговорност, липсата на самочувствие и прекомерният перфекционизъм са едни от най-популярните причини за отлагането, идентифицирани от психолозите през последните години. Съществува обаче гледна точка, че тенденциите на отлагане са свързани с „прекъсванията“ в нашата идентичност, благодарение на които на психологическо и емоционално ниво ние вярваме, че „бъдещото ни аз“ е различен човек и ние не сме твърде загрижени за проблемите, с които той ще се сблъска.
Прокрастинацията, или патологичната тенденция за отлагане на важните въпроси, отдавна се определя от психолозите и журналистите като „болестта на века“. Това не е изненадващо: ако четете тази статия сега, вместо да си вършите работата или да правите нещо важно, вие също прокрастинирате. Междупрочем така е и с всички ваши колеги и приятели, които са онлайн в този момент, защото бягството към социалните мрежи е една от най -често срещаните форми на прокрастинация.
Трябва да подредите документите? – „Разбира се, но само да прегледам последните новини“. Трябва да изнесете боклука? “Разбира се, но първо ще отговоря на съобщенията във Facebook.” И така нататък.
Но защо отлагаме? Какво ни кара да прекъсваме нашите дела и отговорности в ущърб на собствените си интереси (в края на краищата, рано или късно ще трябва да се върнем към тези въпроси) и продължаваме дълго и много често безсмислено да сърфираме в Интернет, или да правим нещо второстепенно и незначително? Това е важния въпрос.
През последните години бяха дадени множество отговори, като най-популярните от тях са: бягане от отговорност, съмнения в себе си или прекомерен перфекционизъм. Но има и друг поглед на този проблем – какво е това „после“ и какво остава от нас в тази митична времева зона?
Защо отлагаме?
Британският философ Дерек Парфит в книгата си „Причини и личности“ се придържа към изключително редукционистки възглед за личностната идентичност: според него тя просто не съществува, поне в смисъла, който ние влагаме в тази концепция. Парфит твърди, че ние, хората, не сме интегрални идентичности, движещи се във времето, а последователност от последователни, взаимносвързани „аз“. Следователно, казва философът, не трябва строго да осъждате момче, което е започвало да пуши, въпреки че знае за опасностите от тютюнопушенето и разрушителните последици от този навик.
„Това момче не се идентифицира с бъдещето си „аз“. Неговото отношение към себе си в бъдеще е до известна степен същото като към непознат. “
Въпреки факта, че възгледите на Парфит се оспорват от други философи, има проведени няколко научни изследвания, които косвено потвърждават предположенията на Парфит. И така, психолозите наскоро са стигнали до заключението, че с помощта на тази концепция е възможно точно да се опише нашето отношение към вземането на решения: оказва се, че виждаме себе си в бъдеще като непознат. Въпреки че неизбежно ще посрещнем съдбата си , хората, които ние ще бъдем след 10 години, четвърт век или повече, са ни непознати. Това възпрепятства способността ни да правим правилния избор за техните и, разбира се, нашите собствени интереси. Така че, когато нарушаваме обещания, които някога сме си дали, ние просто ги третираме като обещания, дадени от друг човек. Хъл Хершфийлд, доцент в Stern School of Business към Нюйоркския университет, казва:
„Това е странна заблуда. На психологическо и емоционално ниво ние наистина смятаме, че бъдещото „аз“ е различен човек. “
Използвайки апарат за ядрено-магнитна томография (ЯМТ), Хершфийлд и колегите му са изучили как се променя мозъчната активност, когато хората рисуват бъдещето си и виждат настоящето си. Учените са се съсредоточили върху две области на мозъка, които обикновено се активират, когато субектът мисли за себе си: медиалната префронтална кора и предната поясна гънка на кората на главния мозък. Учените са установили, че активността в тези области се увеличава по-силно, когато субектите мислят за себе си днес, отколкото когато мислят за себе си в бъдеще. Бъдещото им „аз“ се възприемало като нещо извънземно, като някой друг. В момента на описването на себе си в бъдещето, нервната активност на изследваните области на участниците в експеримента била същата, сякаш говорят за Мат Деймън или Натали Портман. Освен това изследователите установили, че тези участници, при които мозъчна активност се е променяла повече, когато те говорили за себе си в бъдеще, са по-склонни да вземат краткосрочните заеми, отколкото да се обвързват с дългосрочни финансови задължения.
Психологът от Принстън Емили Пронин също е стигнала до подобни изводи. В изследване, направено от Пронин и нейният екип, те обяснили на студентите, че ще участват в експеримент, изучаващ отвращението, в който ще пият напитка, приготвена от кетчуп и соев сос. Учените също така обяснили на доброволците, че колкото повече могат да изпият от отвратителната напитка, толкова по-полезни ще бъдат те за науката. Студентите, които трябвало да участват в експеримента в същия ден, се съгласили да пият по две супени лъжици . Но тези студенти, които трябвало да участват в експеримента в бъдеще (на следващия семестър), и тези, които били помолени да определят количеството смес за другите участници определили, че количеството от напитката трябва да е половин чаша. В тази връзка Пронин отбелязва:
“Ние мислим за себе си в бъдеще, както мислим за други хора: от трето лице.”
Разликата между „настоящия аз“ и този, който се намира в друг времеви момент, влияе най-вече върху начина, по който вземаме решения. Ние сме в състояние да изберем прокрастинацията и да оставим на някоя друга своя версия да прави избор и да търси решение на проблемите ни. Или, както в случая с момчето пушач, описано от Парфит, можем да се съсредоточим върху версията на нашето „аз“, която получава удоволствие, и да игнорираме тази, която ще се разплаща за това.
Въпреки това, ако прокрастинация или безотговорността произтичат заради слаба връзка с бъдещата ни идентичност, укрепването на тази връзка може да се превърне в ефективна защита. Тази тактика се използва от много изследователи. Например, Ан Уилсън, психолог от университета „Уилфрид Лориър“ в Канада, манипулира човешкото възприятие за времето, като показва на участниците в експерименти графики, описващи бъдещи събития, такива като краен срок за завършване на задачи, които изглеждат или много близки, или много далечни. Уилсън отбелязва:
“Използването на по-дълга времева скала кара хората да се тревожат повече за себе си в бъдеще.”
Това, от своя страна, стимулирало студентите да изпълняват учебните си задачи по-рано, за да се спасят от трескавия ужас да ги правят в последната минута.
Хершфийлд е използвал по-технологичен подход. Той и колегите му направили малък експеримент: изследователите събрали участниците в експеримента в стая за виртуална реалност и ги поканили да погледнат в огледалото. Там субектите виждали или сегашния си „аз“, или своя застарен образ, получен чрез използването на компютърна графика. Когато излизали от стаята, участниците били питани как ще похарчат хиляда долара. Тези, които видели остарелия си образ, били готови да вложат два пъти повече пари за пенсионния си план, отколкото тези, които видели сегашното си отражение.
Това може да стане голяма новина за финансовата индустрия. Някои американски организации вече са започнали да използват тези данни в своите рекламни кампании. В момента Хершфийлд проучва дали подобен експеримент може да се проведе с хора със затлъстяване, за да им помогне да отслабнат.
По време на реч в образователната платформа на TED, колегата на Хал Хершфийлд Даниел Голдщайн нагледно и образно обрисува проблема за връзката ни с „ бъдещия Аз“, говорейки за изследванията, които се провеждат в тази посока, и описвайки експериментите по-подробно.
„Хубавото на тази програма е, че тя не ви принуждава да постъпвате по един или друг начин. Тя просто ви напомня, че сте неразривно свързани с „бъдещия Аз“.
В края на кратката си реч Даниел Голдщайн отбелязва:
„Решенията ви днес влияят на бъдещия ни живот, но ние често забравяме за това. Подобни програми са полезни не само да погледнем на себе си в напреднала възраст. Някои от тях ще ви позволят да видите как ще изглеждате, ако започнете да пушите, отидете в солариума, напълнеете и т.н.”
Разбира се, нашето възприятие за себе си в бъдеще не е задължително да има отрицателна конотация: тъй като мислим за бъдещето си като за някой друг, нашите собствени решения отразяват отношението ни към другите хора. Там, където пушещото момче, застрашава здравето на „бъдещия си Аз“, други могат да действат по различен начин. Хершфийлд подчертава:
„Работата е там, че ние винаги сме готови да правим жертви в името на другите хора, например в отношенията си, в брака.”
Следователно да видиш „себе си като друг“ винаги е един вид избор: да преминеш безразлично покрай проблемите му или да спреш и да помислиш какво може да се направи за него сега и как може да се помогне на този „друг“. В този смисъл хубавото на дисоциацията ни с „нас от бъдещето“ е, че това е още един повод да проявим щедростта си към другите. В крайна сметка ние самите може да сме един от тях.
Малко внимание и светът около вас може да се преобрази, а животът ви да завие в съвсем различна посока. Разбира се, ако имате нужда. В противен случай винаги имате прекрасно оръжие, наречено „прокрастинация“, което ще ви помогне да избегнете промените към по-добро и ще направи статиката на вашия живот неприкосновена. Както винаги, всичко е във вашите ръце.
