Времето в нашето тяло: възможно ли е да удължаваме усещането за продължителност на жизнените си моменти?
Изследвания показват, че можем да повлияем на усещането за продължителност на моментите, променяйки ежедневните си навици.
Забелязвали ли сте, че времето се забавя, когато отивате на ново място, и лети неусетно, когато сте погълнати от ежедневната си рутинна дейност? Въпреки че учените като цяло са постигнали съгласие как ние виждаме, чуваме, мислим и планираме, възприемането на времето остава до голяма степен загадка и няма консенсус относно как това се случва.
Добре известно е, че усещането за време, включително и в спомените, се променя в зависимост от това как преживяваме събитията. Един от класически примери в това отношение е така нареченият ефект на странност, феномен, документиран в експерименти, когато възприемането на нов стимул отнема повече време от стимулите, с които обикновено се сблъскваме. Друг пример е ефектът на флаш паметта, при който споменът за шокиращо събитие е доста по-ярък и се запазва в паметта за дълго време.
Възрастта и навиците също влияят върху начина, по който възприемаме протичането на времето.
„С напредването на възрастта рутинните събития се случват по-често и времето за нас се ускорява. И точно обратното – пълноценният и разнообразен живот създава усещането за дълъг живот“, пише Марк Витман, психолог и изследовател на времето в Института по психология във Фрайбург.
Но какъв механизъм стои в основата на тези ефекти?
Как мозъкът следи времето
Работата на Витман се основава на теорията за времето, разработена от невробиолога Бъд Крейг, който е смятал, че възприемаме протичането на времето чрез осъзнаване на телесните си усещания. Крейг свърза нашето възприемане на времето с начина, по който мозъкът интерпретира текущите физиологични промени в тялото, като например честотата на сърдечния пулс. Тези непрекъснати сигнали се анализират от област на мозъка, известна като инсула или островната кора, която има решаващо значение за обработката на телесните усещания.
За да тества теорията на Крейг, Витман е провел изследване, използвайки функционален магнитно-резонансен томограф (fMRI). По време на експериментите участниците били помолени да слушат звуков сигнал и веднага щом той спирал да звучи, да натискат бутон в продължение на такъв период от време, за който те са сметнали, че звукът е продължавал. Резултатите показали постепенно увеличаване на активността в инсулата, което корелирало с продължителността на стимула. Това означава, че в началото, когато е започвало отследяването на времето, е имало забележимо увеличение на мозъчната активност в островната кора, която рязко е намалявала след края на събитието. Този модел се е наблюдавал както на етапа на формиране на спомени (в дорзалната задна част на лоба), така и на етапа на тяхното възпроизвеждане (в предната част на лоба).
С други думи, получените резултати показват, че инсулата действа като хронометър на мозъка, помагайки да се проследява продължителността на преживяванията.
„Тези изследвания са може би първите, които теоретично разкриват и едновременно интерпретират доказания факт на активиране на островната кора като механизъм, обясняващ преценката за продължителност“, отбелязва Витман. „Тази публикация със сигурност е първата, която документира потенциална функция за акумулиране в инсулата, която корелира с обработката на времевите интервали, потвърждавайки теорията на Бъд Крейг.“
И други изследвания подкрепят тези изводи. Миналата година две научни групи са публикували мета-анализ на повече от 100 невровизуалиционни изследвания, в които са се идентифицирали мозъчните структури, свързани с усещането за време. Областите на мозъка, които най-често са се активирали след изпълнението на внимателно проектирани задачи за контрол на времето , включвали допълнителната моторна област (част от сензомоторния кортекс) и инсулата. Било установено, че тези две функционално свързани области на мозъка се активират в различни времеви модели, независимо от условията.
„Възприемането на времето се определя от времевите процеси в сензомоторния кортекс или чрез реакциите на тялото и обработката на сигналите за състоянието на тялото (в инсулата)“, обяснява Витман.
Ролята на телесните сигнали
Въпреки това, да наречем тези области „мозъчен часовник“ означава да пропуснем същността на процеса. Според Крейг, Витман и други учени, именно взаимодействието между мозъка и активността на телесните сигнали, като сърдечните удари, е това, което позволява да се усети времето.
„Няма орган в мозъка, който да показва времето“, казва Ирина Арсланова, научен сътрудник, изучаваща интероцепцията (връзката между мозъка и тялото) в Университета Роял Холоуей в Лондон. „Вместо това, възприеманата продължителност най-вероятно се определя от това как мозъкът получава и обработва сензорния сигнал, който в крайна сметка се оформя от колебанията във вътрешните органи: сърцето, белите дробове, червата.“
Арсланова е установила, че възприемането на времето се променя в зависимост от ритъма на сърцето:
„Когато нещо се случи по време на свиването на сърцето, ние възприемаме продължителността на събитието като по-кратка, отколкото в момента, когато съвпада със сърдечната отпускане. По този начин ние установихме, че краткосрочното състояние на сърцето оказва влияние върху възприемането на времето.”
Засега, поради лесното измерване, Арсланова се е фокусирала върху сърцето, а не върху дишането или процесите в стомашно-чревния тракт, но смята, че всичко те са взаимосвързани.
„Има дълбока връзка между вътрешните колебания в организма. Можем да забавим дишането си, за да успокоим сърдечната си честота и по всяка вероятност това ще забави усещането за протичане на времето. Но за да се докаже това научно са необходими повече изследвания“.- обяснява тя.
Засега е ясно, че каквито и невронни механизми да са отговорни за възприемането на времето, те се влияят от интероцепцията. Как работи точно всичко това остава все още открит въпрос, но позволява да се предположи, че можем да повлияем на възприятието си за времето в по-голяма степен, отколкото си мислим. Витман вярва, че субективното време може да бъде контролирано отчасти чрез по-голямо осъзнаване на настоящето, което води до увеличен капацитет на паметта и на свой ред влияе върху възприемането на времето.
„Когато оценяваме времето ретроспективно, колкото повече е емоционалната памет и промените в запомняните събития, толкова по-голяма е тяхната субективна продължителност“, казва той. „От друга страна колкото повече е неосъзнатата рутина (режим на автопилот), толкова по-бързо преминава даден интервал от време в ретроспекцията.“
Изследванията на Витман показват, че хората с опит в медитацията, с изградени навици да се фокусират върху усещанията на тялото си, са оценявали изминалите предходна седмица и месец като по-продължителни.
„Бидейки по-осъзнати, това води до повече спомени и, от своя страна, за по-дълго възприемано усещане на времето“, казва той.
Така че, ако искате ваканцията ви, пък защо не и всеки обикновен ден, да ги почувствате по-продължителни, опитайте внимателно да се отнесете към всякакви свои усещания.
