fbpx
ОбществотоПрирода и общество

“Феноменът страх и пандемията от него”: последици за хората, обществото и културата

Съвременните общества изпитват вълни от масов страх, които преминават през националните граници и се разпространяват в световен мащаб. Едно от значимите събития, които потопиха света в състояние на страх и безпокойство, беше пандемията от коронавируса. Доколко страхът влияе върху хората, културата, обществото и политиката, оформяйки нови социални практики и възприятия?

Феноменът страх

Понятието страх изглежда самоочевидно, но при това остава доста многостранно, което затруднява дефинирането му. За общ признак на страх може да се смята емоционалното състояние, причинено от преживяване на реална или въображаема заплашителна ситуация. Насочеността на страха не показва преживяването в настоящия момент, а проекцията на негативния опит в бъдещето, където се оценява като предстояща заплаха. Страхът сигнализира за опасност и действа като спусък, който мобилизира ресурсите на тялото, за да избегне потенциална заплаха за живота. Спецификата на човешкия страх се определя не само от генетичните и физиологични механизми, но и от културно-историческите условия на неговото проявление.

Биологичен, социален и екзистенциален страх

Типолологията на страха показва, че човек изпитва различни видове страх: биологичен, социален, екзистенциален.

Биологичният страх принадлежи към най-древния вид страх в еволюционен смисъл, има инстинктивна природа и неврофизиологично проявление, включващо соматични симптоми и биохимични механизми на реакция. В еволюционен смисъл страхът е универсална адаптивна функция за оцеляване на организма в променяща се среда. Обект на биологичния страх са физическите събития във външния свят, които пряко застрашават (или се възприемат като заплаха) за целостта на организма.

Социалният страх се появява в процеса на общуване, той е културно обусловен и възниква в специфични исторически форми. Като производна на системата на обществени отношения, социалният страх отразява възприемането и оценката на човек за позицията му в обществото и характеризира отношението на хората един към друг. Този страх може да бъде както конструктивен, поддържащ социалния ред (например страхът от отхвърляне дисциплинира нарушителите на реда), така и деструктивен, възникващ в очакване на възможно влошаване на жизнените интереси и нужди. Краен случай на тази тенденция е масовият социален страх от катастрофални заплахи. Следователно обект на социалния страх е самата система от социални отношения, която може да представлява заплаха за претенциите за статус на хората.

И накрая, екзистенциалният страх има за източник вътрешноличностни конфликти, появяващи се при избора на житейски цели и ценности в един непредсказуем свят, намиращ се в поредица от постоянни промени. Ситуацията на страх тук е състояние на фундаментална неопределеност за човешкото съществуване, когато е застрашено смисловото съдържание и стабилната перспектива на собствения живот, за които всеки носи своята отговорност. По отношение на физическото усещане на страха екзистенциалният страх се възприема по-скоро като неясна тревожност и двете имат различно съдържание. Физическият страх е свързван със специфичните условия за оцеляване на организма, докато екзистенциалният страх – с условията на битието. Екзистенциалният страх показва кризисно състояние на съзнанието, разкриващо безпокойство пред небитието и края на съществуването.

Тази типология на страха описва човек, който изпитва заплахи за своята телесна организация (биологичен аспект), структурата на неговите социални отношения (социален аспект) и уникалността на неговото битие (екзистенциален аспект). Въпреки това, нито биологичните, нито социалните, нито екзистенциалните видове страх обясняват политическото поведение на хората, свързани в отношенията им с властта.

Политически страх

В политическото поле страхът има съвсем различно значение в сравнение с описаните по-горе видове страх. При него има специфични форми на конфликт, в контекста на които социалните практики се изграждат около борбата за господство между различни групови интереси. Борбата за господство е под формата или на подкрепа на съществуващия ред, или на изискване за неговата промяна, насочена към трансформиране на структурата на властта между управляващите и управляваните. Типичен пример в това отношение беше политическата ситуация в България преди първите избори през април тази година. Управляващият елит оправдаваше властта си с легитимността на политическата система, която се подкрепя активно или пасивно от част от обществото. Алтернативните проекти на властта се основаваха и се основават на загубата на доверие в предишния режим, а спусъкът за желаните промени бяха неудовлетворените потребности в резултат на социалните противоречия (огромна корупция, липса на справедливост и нефункционираща съдебна система, икономическо неравенство, изкривена медийна среда и др.).

Разделянето на страха от неговия политически произход и политическа му употреба обикновено прикрива факта, че страхът се използва като идеологически метод за господство и потискане на алтернативни образи на реалността. Идентифицирайки заплахите и провокирайки страховете, които те предизвикват, властите апелират към чувството за единство, което скрива социалните конфликти. Когато управляващите използват страха от промени и плашат с евентуална нестабилност, то уплашеното общество възпроизвежда форми на страх, които ограничават стремежите и действията на хората.

Общности, формиращи се от общи форми на оценка и усещания

В историческите и социологическите изследвания отдавна се признава значението на емоциите, тяхното влияние върху поведението на хората от различните епохи и култури. Емоциите са широко разпространени и важни социални сили, които помагат за формирането на индивидуални и колективни начини на съществуване, познание и действие в политическата сфера. „Афективни общности“ (“affective communities”) се формират, когато споделените общи форми на оценки и усещания по повод общозначими явления (като корупция, тероризъм, глобално затопляне или миграция) са широко разпространени. Това означава, че съответната общност се обединява чрез споделени модели на емоционална оценка и разбиране. В този смисъл може да се каже, че емоциите „циркулират” в рамките на съответната общност и я обединяват. По този начин емоциите са част от социалния живот, чрез който общностите съществуват и продължават да се трансформират. Емоциите са в основата на това как общностите възникват и как могат да бъдат мотивирани.

Афективните общности се формират от общи травми. Емоциите, свързани със страданията, причинени от война, тероризъм, природни бедствия, глад и бедност, деспотично, некомпетентно и корумпирано управление, могат да играят ключова роля при оформянето на общностите и ориентирането на тяхната политика. Травматичните събития имат решаващо значение, защото пораждат социално вкоренени емоционални разбирания, които от своя страна позволяват на преките жертви и отдалечените наблюдатели да споделят травмата, както и загубата, свързана с нея, като по този начин потвърждават своята колективна идентичност. Типичен пример в този смисъл е подкрепата на протестите срещу управлението на ГЕРБ от нашите сънародници извън страната. Колективните емоции, водени от споделена травма, оценяват, ръководят и оправдават поведението на хората в обществото. Водени от споделени чувства, колективите създават общности, базирани на въображаемия опит от негативни преживявания. Следователно емоциите в историята не са психологически състояния, а културни артефакти.

Казаното за емоциите важи и за феномена страх по време на пандемията. Общността, изпитваща общ страх, също се основава на обединяващата сила на емоциите, идентифицирайки себе си под знака на общата заплаха. Страхът структурира хората в различни групи, събирайки „приятели“ и маргинализирайки „другите“. Страхът от вируса се превръща в страх от „чуждите“, които се отхвърлят и предизвикват негативни реакции, например в противопоставянето на привърженици и противници на ваксинацията.

Социалните страхове, като тези при пандемията, възникват, когато динамиката на ежедневния живот престане да бъде разбираема и бъдещето стане застрашаващо и непредвидимо. Страховете компенсират липсата на обяснение, като опростяват сложните и противоречиви процеси до стереотипните схеми за оценка. Тези форми на страх включват различни начини за реагиране – от масови фобии до теории на конспирацията, които изкривяват възприемането на опасността. Те изразяват колективната загриженост и се явяват език на протест срещу плашещата реалност, като същевременно игнорират официалната гледна точка за интерпретацията на събитията. В контекста на глобалните цифрови комуникации социалните страхове генерират вълни от фалшива информация, създавайки инфодемия от слухове и мемове. Индофемията смесва факти и фейкове (създавайки своеобразни хибриди), официалната експертна информация и мрежова неомитология. В същото време възникващите вълни на социален страх имат своя собствена циклична природа: от тревожни слухове до медийни вируси, от паник реакции до масови протести.

За разлика от социалния страх, политическият страх не показва просто загриженост по повод заплахата на груповите интереси. С помощта на страха се възпроизвежда социален и символичен ред. Това повишава способността на властите да управляват и потискат противопоставянето на управлението, т.е. използват насилие. От друга страна, страхът формира протестни практики като израз на недоверието към способността на властите да упражняват адекватно правомощията си, а също така изразяват опасения от евентуално насилие. С други думи, от страна на държавата виждаме появата на такъв режим като политика на страха, а от страна на общността, която става все по-нестабилен обект на управление, култура на страха. Следователно обектът на политическия страх е заплахата от използване на насилие, но не епизодично (престъпно или терористично), а систематично насилие, което възниква от обезличената структура на властта, отчуждена от обществото.

Политиката на страха

Политиката на страха изразява модел на социално управление, създавайки рамка за колективното въображение, подкрепяно от нивото на емоциите. Този режим на управление определя характера на политическото действие, легитимирано от постоянното използване на образи на заплахи и опастности. Страхът в политиката води до политически решения от ограничителен или забранителен характер, фокусирани върху сигурността като основна цел.

Страхът се превръща от инструмент в същност на политиката. Отъждествяването на политиката и страха става в резултат на три процеса.

1) Страхът става водещ мотив за промени в съществуващия ред.
2) Страхът е в основата на новата легитимация на властта.
3) Страхът е въплътен под формата на универсална свръхидеология.

Причините за това според изследователите са недоверието към пазара и държавата, разграничаването на властта и политиката, нарастващото влияние на социално-икономическото неравенство, което създава широко разпространени страхове .

Култура на страха

Концепцията за културата на страха е разработена от Ф. Фуреди и Б. Гласнер. Фуреди пише, че на прага на XXI век. културното въображение на западното общество се стимулира и оформя не от надежда, а от страх. Характерна особеност на културата на страха е очакването, че хората са подложени на постоянна атака от разрушителни сили, които застрашават ежедневното им съществуване. Според него това се дължи на факта, че масовият страх надделява над личния опит на хората, които се поддават на натиска на страха под въздействието на фактори като разпадането на социалните връзки, които нивелират значимостта на собствената им дейност и способноста им да контролират живота си. Една от основните движещи сили зад културата на страха е отслабването на моралния авторитет на социалните структури. Страхът изглежда осигурява временна компенсация за моралната несигурност и поради тази причина се поддържа от най-различни интереси. В същото време страхът продължава да се използва като рационална стратегия за управление: управляващият елит и медиите излъчват образи на страх, за да мобилизират населението, а обществото се съпротивлява на официалното влияние, обръщайки се към различни защитни практики – от традиционните ценности до конспирологията.

Поуки от пандемията

Глобалната заплаха от пандемия фокусира върху себе си не само масовия страх и тревожните преживявания, но и разкри особеностите на структурата на обществото, властта и културата. Страхът се оказа универсален език за управление, израз на обществен протест и за създаване на нови форми на идентичност.

Страхът има свойството да се самоиндуцира. Засилването на мерките за сигурност води до нов ръст на обществения страх, което апелира към още по-големи мерки за сигурност, предизвиквайки нови цикли на страх и сигурност, тъй като държавата трябва да легитимира действията си, позовавайки се на опасността, която поражда страх. Борбата със страха създава още повече страх чрез твърдението, че всички са в опасност. Така че борбата срещу причините за страха само увеличават страха в обществото, а защитата от опасността се оценява по степента на предизвикания страх.

Пандемията не само породи страх, но и създаде условия, когато страхът стана необходим, за да се обясни какво се случва и как трябва да се управлява обществото. Ще е много жалко и опасно, ако страхът от защитна реакция се превърне в технология за управление и контрол, заменяща разбираемата идеология и обществената дискусия. Заплахата от пандемията постепенно ще отшумява и нейната значимост ще намалява (за съжаление в България сигурно това ще се случи за по-дълъг период от време), то нивото на тревожност неминуемо ще спадне. Въпреки това, ние можем да останем потопени в дълбок страх и условия на несигурност, ако на база на страха позволим създаването на барикади вътре в обществото и позволим да бъдем манипулирани от политическите сили.

3 2 votes
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
oldest
newest most voted
Inline Feedbacks
View all comments

Харесайте ни :-)


This will close in 25 seconds

0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x