Недоверието прави хората по-самотни
Самотата винаги е пораждала психологически проблеми, но в последно време тя започва да се превръща в бич на съвременното общество, въпреки социалните мрежи и технологичния напредък във всички видове комуникации. Изследване на германски учени показва, че самотата е свързана с намалена активност в областта на мозъка, която е отговорна за изграждането на доверие. Резултатите от това изследване са публикувани в изданието в Advanced Science.
Хората са социални същества. При вида Homo sapiens мотивацията за формиране и поддържане на междуличностни отношения е основен принцип на поведение.
Когато потребността на човек за принадлежност към общност не е задоволена, възниква болезненото чувство на самота, което се възприема като социална изолация. Различни изследвания показват, че самотата е вредна за психическото и физическото здраве, което се проявява в повишен риск от психични разстройства, намалена когнитивна функция и повишен риск от преждевременна смърт.
Няколко други изследвания свързват самотата с висок риск от затлъстяване, лоши навици, лошо психично здраве и деменция, което е особено актуално за възрастните хора.
Също така, изследване от 2017 г. показва, че около 10-20 процента от хората се смятат за самотни поради липса на общуване, чувството, че са изоставени или са поставени в изолация.
Днес самотата е призната за проблем на общественото здраве с честота на разпространение до 33% в различните възрастови групи. Все още обаче не са ясни етиологичните механизми, водещи до самотата и допринасящи за нейното поддържане.
От еволюционна гледна точка, чувството за самота може да се е развило, за да мотивира формирането на нови социални взаимоотношения, точно както гладът стимулира търсенето на храна. Въпреки това, когато комуникацията с други хора е неуспешна, самотата допринася за фенотипна свръхчувствителност към социалните заплахи и егоистично поведение.
Възприемането на социалната среда като заплашителна може да доведе до различни негативни предразсъдъци. Например, самотните хора са по-склонни да фокусират вниманието си върху заплашителни социални стимули, по-вероятно е да очакват отхвърляне и да проявяват негативен стил на атрибуция (обяснение причините за събитията, поведението на другите, а и на своето собствено поведение). В крайна сметка дори положителните социални взаимодействия могат да не са в състояние да облекчат чувството на самота, тъй като самотните хора намаляват положителната оценка за своите социални взаимодействия и при тях се наблюдава намаляване на мозъчна активност, свързана с възнаграждението, в отговор на положителните социални стимули.
В едно от изследванията в тази насока е показано, че самотните хора са по-склонни да очакват социално отхвърляне, да обръщат внимание на заплашителни социални стимули и да тълкуват негативно събитията от живота. Друго изследване е установило, че те по-ниско оценяват епизодите си на взаимодействие с други хора и имат намалена активност в мозъчните зони, отговорни за удоволствието в отговор на положителни социални стимули. Освен това, установено е също, че самотата влияе върху начина, по който хората възприемат своето обкръжение като надеждно или такова, което не заслужава доверието им.
Въпреки че вредните ефекти от самотата върху социалните взаимодействия са добре изучени, невробиологичните механизми, които пречат на формирането на нови, положителни взаимоотношения и по този начин да се намалят ефектите от самотата, все още не са достатъчно разбрани.
Учени от университета в Бон са се заели с този проблем. Те обърнали внимание на факта, че самотата и чувството за доверие са свързани с едни и същи области на мозъка: амигдалата, островната кора, медиалната префронтална кора, ядрото на ядрото (nucleus accumbens) и темпоро-теменния възел.
Те решили да изследват как самотата и междуличностното доверие зависят едни от други на ниво мозък. И по-специално, влияе ли чувството за самота върху мозъчната активност по време на вземането на решение дали да се доверим на друг човек или не.
Изследователите са анкетирали 3678 души, за да формират извадка с висок процент на хора, изпитващи самота. От тях 42 души отговорили на критериите за подбор за експерименталната група, други 40 влезли в контролната група.
В човешките общества развитието на положителни взаимоотношения се основава предимно на сътрудничеството, а отказът от сътрудничество причинява избягване или даже наказание. Въпреки това, по време на първоначални срещи, когато няма предварителна информация за вероятността за взаимност, са необходими бързи решения относно надеждността за формиране на нова връзка.
За да моделират такава ситуация, участниците били помолени да поиграят в игра, докато тях ги сканират с апарат за ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). Човекът трябвало да взема решения дали да се довери на другия играч или не. Всеки участник получил начален капитал от 10 евро. За да увеличи сумата, той трябвало да сподели парите си с друг участник. В същото време участникът обаче трябвало да повярва, че другият няма да му вземе парите за себе си, а ще продължи да играе.
Участниците попълнили и серия от въпросници, които измервали склонността им към междуличностно доверие, броя и разнообразието от социални връзки, срамежливостта и депресивната симптоматика.
Освен това те трябвало да изпълнят още няколко задачи. В първата експериментаторите създавали ситуация на положителни социални взаимодействия, при които човек участвал в разговор на приятна тема: печалба от лотарията, любими детски спомени и хобита. След това участникът преценявал колко му е харесал и е предизвикал доверие събеседника и самия разговор. Преди и след разговора участниците били помолени да изберат какво разстояние между тях и събеседниците им е най-удобно и при кое те се чувстват некомфортно. Също така, в самото начало и в края на експеримента, изследователите вземали проби от слюнка и кръв, за да тестват нивото на окситоцин като маркер за доверие.
Резултатите показали, че самотните участници били по-малко позитивни относно взаимодействията си с други хора и било по-малко вероятно да изберат да се доверят на друг човек. Това било свързано с промени в мозъчната дейност на самотните хора при вземане на това решение. По-специално, активността в островната кора била намалена и тази област на мозъка имала слаби връзки с другите, което корелира с по-ниския положителен резултат за социално взаимодействие. Също така, при самотните хора се наблюдавало по-малко освобождаване на окситоцин при приятен разговор в сравнение с участниците от контролната група и като цяло те оценили социалното си преживяване по-ниско. Освен това самотните хора спазвали социална дистанция от събеседника си средно с 10 сантиметра по-голяма.
Заключението на изследователите е, че проблемите с доверието могат да бъдат пречка за установяване на нови социални връзки и преодоляване на самотата. Тези изводи могат да са полезни и важни както за хората, изпитващи чувството на самота, така и за психотерапевтите в тяхната практика за работа със самотни хора.
