Не можем да забравим, не можем да простим: как социалните мрежи ни лишават от шанса да започнем всичко отначало
Редакторът на Vox Шон Илинг беседва с автора на книгата „Края на забравянето” (The End of Forgetting: Growing Up with Social Media) Кейт Айкхорн за това как в нашата епоха човек няма шанс да остави миналото си в миналото.
Представете си, че сте минали събеседване за работата на вашите мечти.
Всичко е минало добре, обсъдили сте последните детайли и официалното предложение е неизбежно. Но в последната минута всичко пропада. Оказва се, че бъдещият ви началник е погледнал във вашата Facebook страница, забелязал е няколко деликатни фотографии от студентските ви години и решил, че вие не сте подходящ за дадената длъжност.
За този сценарий предупреждава професорът по култура и медии в A New School, Ню Йорк Кейт Айкхорн в книгата си „Края на забравянето”.
В новия цифров свят всичко е документирано, всичко е отбелязано, и може да се появи по всяко време, твърди тя. Ние губим способността си да забравяме и в следствие на това да се дистанцираме от миналото си.
Как това променя нашия живот? Нарушава ли това способността ни, да си се представим с нова идентичност или да експериментираме с нови идеи? И какво означава да си прощаваме един на друг за греховете ни в миналото, във време, когато в действителност нищо не изчезва и не се изтрива?
Шон Илинг : Как цифровите технологии и в частност социалните мрежи, усложняват процеса на забравяне?
Кейт Айкхорн: Някой хора твърдят, че сега има толкова много информация, че ние забравяме повече, отколкото когато и да било. Някой хора също утвърждават, че тъй като всичката информация е онлайн, на нас не ни е необходимо да запомняме.
Възможно това да е така, но едновременно с това ние губим способността си да контролираме какво пренасяме в нашето бъдеще.
В печатната култура, вие можехте да си избирате дали да съхранявате своите нелепи фотографии от последните класове и ежегодните училищни албуми. Още по-важно е, че ако нещо сте решили да го запазите, вие сами решавате на кого да го показвате. Лично аз нямам фотографии от този етап на живота си и даже някъде тях да ги има, ще се изискват доста усилия за да бъдат открити. Много се съмнявам, че някой ще иска да се занимава с това и аз се радвам, че е така.
Но в епохата на цифровата фотография нашият лик е на много повече фотографии, от когато и да било, и на платформите на социалните медии те се оказват извън нашия контрол. Така че, бидейки тийнейджър в началото на века, а не в 80-те години на миналия век, аз нямаше да знам какви мои фотографии къде съществуват и какви могат да изплуват по всяко време. Това не означава, че тези от нас, които сме достигнали до пълнолетие по време на печатната епоха, сме избегнали този риск.
Благодарение на цифровизацията на такива неща, като нашите стари печатни ученически албуми, и използването на приложения за автоматично лицево разпознаване, при търсене могат много изненадващо да изскочат и наши снимки.
Какво се е променило? Благодарение на технологиите, способността на миналото да наруши нормалния ход на настоящето само се засилва. Ние в момента само започваме да берем плодовете на този процес.
Илинг: Какво става с нас , когато ние не можем да забравим или да избягаме от миналото си?
Айкхорн: Мисля, че тук е важно да се има предвид, че аз не съм психолог и не съм количествен изследовател. Изучавайки културата и медиите, аз подхождам към този въпрос от позицията на наблюдател. Но дайте да разгледаме събитията от нашето детство в качеството на пример.
Болшинството от нас са имали различни ситуации, за които не държат да си спомнят или моменти, когато сме изглеждали особено неловко и нелепо. Често това за забавни и не особено компрометиращи неща. Възможно е да сте имали идиотска прическа и да предпочитате сегашните ви колеги да не виждат фотографии от този етап. Но много хора имат далеч по-сериозни проблеми.
Помислете за ЛГБТ-младежите. В много общества, както и преди, така и сега, на тях им се налага да напускат дома си и радикално да скъсат с миналото си. И това не са единствените примери.
Искам да кажа, че има нещо освобождаващо в способността да забравиш миналото си и да преосмислиш себе си в настоящето.
Бих казала, че голяма част от порастването е свързана с многократно преосмисляне на себе си, а затова е нужно да имаш възможността да забравиш кой си бил преди шест месеца, три или десет години.
Така че забравянето, в края на краищата, е свобода. Това е много важно за мен.
Илинг: Част от радостта да растеш е свободата да експериментираш, да пробваш да си нова личност. Но ако всичко е изсечено на камък, ако всяка глупост или грешка следва след нас, като цифрова сянка, то каква е ползата от тази свобода?
Айкхорн: Някои смятат, че в резултат на тази промяна хората ще почнат да следят себе си от по-ранна възраст. Сложно е да се каже, че това ще се случи. Но откакто съм завършила книгата си преди две години, виждам все повече примери какво може да се случи в бъдеще.
Хубав пример за това имаше в деня на инагурацията на конгресмена Александрия Окасио-Кортес. Не е учудващо, че някой беше влязъл в мрежата да намери нещо компрометиращо, нещо , което да срине авторитета и. И какво намериха? Открили са видео, на което тя танцува с приятелите си в колежа.
Видеото беше абсолютно безобидно и тя много добре се справи с тази ситуация. Но този инцидент показва какво може да стане по-нататък. В бъдеще ние ще виждаме цифрови следи, които ще се използват срещу хората. И това на едни хора ще оказва доста по-негативно влияние, отколкото на други.
Илинг: Това е страшен момент. Способността на недобросъвестните персонажи да изкарат фотографии, видео или коментари от контекста и да ги използват за нанасяне на вреда на други хора, е обезпокояваща. Политиците заслужават особено внимание, но и тук нещата лесно могат да излязат от контрол.Както вие посочихте, не всички еднакво ще бъдат засегнати от миналото. За обществените дейци рисковете са достатъчно очевидни. Но какво да си мислим за проблема на обикновения човек, който живее и работи извън вниманието на обществеността?
Айкхорн: Това е истина, че ние трябва да подхождаме с по-високи критерии към публичните фигури, отколкото към частните лица. Но тази промяна засяга не само обществените персони.
Ние знаем, че „ловците на глави” за завършващите колеж или университет, преглеждат анкетите на кандидатите в интернет и се ровят в социалните мрежи, за да проверят фактите и да намерят евентуално изобличителна информация. Агенциите за работа правят абсолютно същото. Има вече хора, които печелят пари от родителите, предлагайки им да изчистят цифровите следи, оставени от тийнейджъра в мрежата. Все повече компании, консултиращи колежите, вече предлагат услуги по цифрова санитария.
В бъдещето този отрасъл по всяка вероятност ще расте. Хората, които имат икономическите възможности за почистване на цифровите следи на своите деца ще имат известно преимущество. Аз мисля, че в някаква степен онлайн забравянето ще бъде монетизирано, както и всичко останало.
Илинг: Вашата книга повдига въпроси, на които ние трябва да отговорим като общество. Колко е справедливо да се съди за някого по грешките му, направени в миналото? Какво можем да простим? Къде е границата?
Айкхорн: През 60-те години на миналия век Ерик Ериксон публикува няколко книги, в които твърдеше , че в болшинството общества, на младите хора им се предоставя, както той го нарича, „нравствен мораториум”. По негово мнение , повечето хора признават, че подрастващите трябва да имат мораториум не за опит, а за последствията. В повечето страни, но не и в САЩ, съществуват сериозни правила, забраняващи да се публикуват имената на непълнолетните закононарушители именно по тази причина. Обосновава се с това, че младите хора трябва да имат възможност да извършат грешка, даже сериозна грешка, но да могат да продължат да живеят своя живот.
Бих казала, че този мораториум за последствията никога не е оказвал влияние на всички в еднаква степен. На много млади афроамериканци на практика не им се предоставя такъв мораториум в същата степен, в която той се предоставя на белите им връстници.
Но аз си мисля, че повечето хора ще се съгласят с това, че би било много добре младежите да имат време в живота, когато да експериментират и даже да правят грешки, без да се сблъскват със същите последствия, както възрастните.
В цифровата епоха става все по-сложно да се реализира този идеал.
Илинг: Аз много мисля за това, какво означава да живееш в настоящия момент. Краят на забравянето, това може би е възможността да живееш с настоящето?
Айкхорн: Хубав въпрос. Аз мисля, че може би сте прав. През 2009 -2011 година за кратко бях във Facebook. Току-що се бях преместила и ми се струваше, че това е добър начин да остана във връзка със старите си приятели. Но много скоро открих, че се връщам постоянно в миналото, и то не само в близкото минало.
За няколко месеца хора, с които не бях общувала 20 години, изведнъж ми станаха „приятели”. Аз все повече се оказвах в миналото, а не в настоящето. В крайна сметка, именно по тази причина, аз деактивирах своя акаунт. На мен не ми харесваше в такава силна степен да се намирам в миналото.
Това е една от причините, поради, която някои не харесват Facebook. Възможно е нас нещо да ни дърпа назад в миналото, но малко хора искат да живеят с миналото ежедневно. В най-добрия случай това може да е едно безобидно развлечение, но в лошия може да ни пречи да живеем в настоящето, да ни пречи да имаме нормален личен и социален живот.
Илинг: Какво ще препоръчате на родителите и особено на младите хора, които блуждаят по този нов цифров ландшафт?
Айкхорн : Като родител вие може да измислите някакво ръководство, но няма никаква гаранция, че вашите деца ще следват неговите препоръки, когато влязат в мрежата. Аз живея с двама подрастващи и въпреки че съм написала цяла книга на тази тема, не мога да кажа, че моите съвети и предупреждения винаги се отчитат!
Но съществува един друг ужасен проблем. Родители си разменят публично фотографии на децата си в социалните мрежи. Мисля, че има вероятност тази практика да започне да се преследва в бъдеще. Аз смятам, че след 10 години ще видим нарастващо количество юридически спорове между порасналите деца и техните родители, които са публикували в мрежата фотографии им, докато те са пораствали. На карта ще е поставено правото на тези пораснали деца да забравят миналото си и да направят така, че и другите да забравят за него.
