Да устоим на съблазните: как да се самоконтролираме, следвайки дългосрочните си цели

Ние можем да си мислим, че сме много разумни, всезнаещи и достатъчно волеви, но понякога всеки от нас, бидейки в здрав разсъдък, не прави най-добрия избор от всички възможни, а често и най-лошия. А след това дълго се укорява за това. Слаб самоконтрол? Най-вероятно, да. Изследователи твърдят, че има сравнително лесен начин да подобрите контрола върху собствените си желания, посредством неголяма промяна на обкръжаващата ви среда. Изследването на финландски и германски учени на тази тема е публикувано в списанието Behavioral Public Policy.

Пандемията, предизвикана от коронавируса, принуди света да се адаптира към условията на самоизолация и това се оказа сложна задача за не малко хора. Те трябваше да прекарват доста повече време вкъщи, да приготвят храната си самостоятелно, да се „срещат“ с приятели виртуално, да забравят за фитнеса в спортните зали или за разходките в парковете.

Всяко от тези обстоятелства ни пречи да се противопоставяме на някои съблазни, даже когато ни е прекрасно известно, че после ще съжаляваме за последствията. Ръката сама се протяга към чипса и сладките изкушения, а не към свежите зеленчуци. Ние можем цял ден да висим в социалните мрежи или да безделничим на дивана, гледайки сериал след сериал, вместо да подредим къщата си, да свършим нещо полезно вкъщи или на двора.

С други думи, ние сме склонни да избираме такава дейност, която ни се струва най-удобна, приятна, привлекателна, именно в този момент, вместо такава, която ще ни донесе полза и удовлетворение в дългосрочна перспектива. Това си е съвсем нормално човешко поведение. Не случайно компаниите използват нашите слаби места (биологически, психологически, социални) при разработването на рекламни кампании, стоки, приложения и така нататък. През 2008 година в употреба сред психолозите, социолозите, политолозите и други групи изследователи на човешкото поведение, навлезе термина „теория на подтикването (подтика)“, тоест възможността да се влияе на процеса на вземане на решения по пътя на положителното подтикване и непреките указания.

В своята нова работа Ралф Хервиг (Ralph Hertwig) , директор на Центъра за адаптивна рационалност към Института за развитие на човека в Обществото „Макс Планк“ и Самули Рейюла (Samuli Reijula), философ от Университета в Хелзинки, говорят за разновидността на тази теория, а именно за „самоподтикването“.

Самоподтикването (self-nudging) е техника от областта на поведенчиските науки, която може да се използва за повишаване на самоконтрола. Идеята се състои в това, че хората могат да проектират и структурират обкръжаващата ги среда по начин, при който ще им е по-лесно да вземат правилни решения и в крайна сметка да достигат дългосрочните си цели.

На първия етап е важно да се разбере, каква именно обкръжаваща среда ни влияе на избора на решенията (изследователите използват научния термин „архитектура на избора“). На втория етап е нужно да се промени тази архитектура, примерно да изключите звуковите сигнали на смартфона или да пренаредите продуктите в хладилника. При това да се направи по такъв начин, че на нас да ни е по-лесно да направим избора си, отговарящ на дългосрочните ни цели. По-просто казано, да се научим сами да се подтикваме в правилната посока.

Четири инструмента за самоподтикване

Изследователите описват четири „инструмента“ за обучение към самоподтикване:

1) Напомнянки, бележки и подсказки.
Например, шофьорът може да си залепи бележка от вътрешната страна на автомобила си за напомняне, че от автомобила най-добре е да се излиза по така наречения „метод на холандското достигане“ (Dutch reach) . Велосипедистите ще ви бъдат много благодарни за това. Ако никога не сте чували за този метод, той се състои в това да използвате за отваряне тази ръка, която е по-далеч от дръжката на вратата. Това кара всеки от пътуващите в автомобила да обърне глава назад и да провери дали няма отзад движещи се обекти. Основно това са велосипедисти, които рязко могат „да спрат“ във вашата врата.

2) Мислена представа за по-широката картина.
Например , такава проста ситуация като решението да се излезе ли за крос или не. Ако вие сте взели решение да отложите физическата си активност за по-добри времена, помислете по-мащабно, например за избора между здравето и болестите на стари години или за това, че всеки ден, правейки аеробни натоварвания си давате шанс за по-дълъг живот.

3) Намаляване на достъпа до потенциално вредни неща.
Прилагайки известни усилия, може да не си поръчвате всяка вечер пица или да не си купувате „сладко/пържено/тестено“. В краен случай може да ги преместите в най-далечната част на хладилника или да ги сложите в най-труднодостъпния шкаф. Може да промените настройките на месенджерите и социалните мрежи, изключвайки звуковите сигнали за нови съобщения.

4) Използване на „социалния натиск“ върху себе си за свое благо.
За взетите обещания пред себе си може да съобщите публично пред околните, като допълнителен стимул за постигане на положителен резултат. Например, да съобщите, че започвате да изучавате чужд език и то за определено време или че започвате необходимия, но нелюбим ремонт и т.н.

„В нашия ум и тяло върви постоянна борба за приоритети между различни потребности и желания. Самоподтикването може да ни помогне да преодолеем вътрешните си конфликти. Това е практичен начин, който заедно с това ни помага по-добре да опознаем сами себе си“. обяснява Самули Рейюла, философ от Университета в Хелзинки.

Самоподтикването е част от „теорията за подтикването“, която в последните години придобива все по-голяма популярност сред психолозите, икономистите и политиците. Идеята е в това, да се помогне на хората да вземат по-рационални решения без да се използват забранителни мерки, наказания и глоби, а само чрез „подтикване“ на тяхното поведение в определена посока. Впрочем много изследователи разглеждат „подтикването“ като вид манипулация и не одобряват неговото използване от властовите структури.

„В подтикването винаги се подразбира някаква липса на информация. Например, правителството, използващо техники за подтикване, определя поведението на своите граждани, решавайки какво е добро за тях и използва различни мерки за да ги подтикне в тази посока. Гражданите понякога даже не осъзнават, че тях ги тласкат към нещо определено или не разбират как точно това се прави. Такива методи предизвикват безпокойство заради приликата им с патернализма и манипулирането“ – смята Ралг Хертвиг.

Типичен (добър) пример за „подтикване“ в обществения живот е разполагането на продуктите на лавици за самообслужване в закусвалните и училищните лавки. Плодовете и зеленчуците могат да бъдат разположени на нивото на очите, а всякакви „вредни“ неща – на по-недостъпни места. Такива правила могат да бъдат стимулирани от политиците и чиновниците, които отговарят за здравето на хората и знаят за „вродената“ и трудно контролируемата пристрастеност на хората към сладкото. Променяйки достъпността на едни или други продукти в местата за хранене, властите могат да повлияят на избора и да стимулират хората към следване на здравословна дългосрочната перспектива.

От друга страна политиците, използвайки „подтикването“ в публичната сфера, могат да влияят опосредствено на личния живот на гражданите, което се посреща крайно негативно от обществото.

Но в случая със самоподтикването такива проблеми няма. Човек буквално остава сам със себе си и отговорността за своите решения. В нашия собствен живот правилата си ги определяме ние. Затова хората трябва да се научат да определят „домашните“ си фактори, които провокират загубата на самоконтрол и да се борят с това чрез гореизброените начини.

„По този начин, никой няма да решава към какво трябва нас да ни подтиква. Ние решаваме сами това, ако разбира се сме направили предварително своя избор“ – казва Ралг Хертвиг.

От всичко това следва малко неочаквания извод: колкото повече ние сме способни да осъзнаваме и да контролираме себе си, толкова по-малко позволяваме на другите да правят това.