Предубеждението на оптимиста: как то управлява надеждите за бъдещето и защо е полезно
Оптимистите по-добре се справят с житейските несгоди и като цяло се чувстват по-щастливи. Възможно ли е да развием това качество в себе си или то се определя от гените? Изследователи са установили, че приблизително една четвърт от оптимизма е генетично обусловен. Децата са оптимисти по природа, защото вярват, че животът и техните способности само ще се подобряват. Възрастните могат да повишат оптимизма си, като обръщат повече внимание на положителната информация и по-малко на провалите.
Какво точно е оптимизъм? Един от подходите е да го разглеждаме като психологическа черта – индивидуална личностна характеристика, която влияе върху поведението на човека, не се променя много с времето и е сравнително стабилна в повечето ситуации. Всичко това е вярно за диспозиционния оптимизъм – общата тенденция да се гледа на света от добрата му страна. Нивото на оптимизъм варира сред хората: точно както някои хора са по-екстровертни по природа, точно така някои са по-оптимистични от други. Ако оптимизмът е добро качество, то как можем да го повишим?
Преди се смяташе, че чертите на личността се формират до голяма степен, докато достигнем зряла възраст. По принцип така и се случва, но има известни нюанси. Много психологически техники са насочени към промяна на личностните черти, тъй като границата между личностните черти и по-променливите „състояния“ (например нервността преди интервю или възторгът след това) може да бъде неясна. Така че нивото на оптимизъм е възможно да се промени, поне за известно време. Но за да се направи това, е полезно да разберете как по принцип се формират тези настроения.
Когато става въпрос за изучаване на която и да е черта на личността, неизбежно възниква въпросът: родени ли сме такива или такива ставаме? Очевидният отговор е: „и двете“. Ние сме оформени от гени, влияе ни обкръжаващата ни среда и феноменално сложните взаимодействия между тях. Разбирането на тези фактори не е лесна задача. Височината на човек, например, може да изглежда като проста черта, но едва през 2022 г. беше съставен пълен списък от дванадесетте хиляди генетични варианта, които и влияят, и едва сега започваме да разбираме как те се активират или дезактивират от хранителния режим или детските инфекции.
Учените обикновено изследват тези въпроси, изучавайки близнаци. Еднояйчните близнаци имат (почти) абсолютно еднакви гени, докато разноячйчните имат същата степен на генетични различия като всички останали братя и сестри. Следователно сравняването на еднояйчни и неидентични близнаци ни позволява да определим какъв е приносът на генетиката за дадена черта. Сравняването на близнаци, които са били отгледани заедно, и тези, които са били отгледани отделно (например, защото са осиновени поотделно), също ни позволява да изследваме ефектите от родителското възпитание и обкръжващата среда.
Едно от най-ранните изследвания с близнаци относно оптимизма е проведено през 1991 г. от екип, ръководен от американския психолог Робърт Пломин. Той изследва повече от 500 двойки близнаци, половината от които са отгледани заедно, а другата половина – поотделно. Оказва се, че около една четвърт от вариациите в нивата на оптимизъм могат да се обяснят с гените. По-голямо изследване на близнаци от 2015 г., ръководено от Тимъти Бейтс от Университета в Единбург, заключава, че оптимизмът наистина е наследствен, но има „голямо (и съществено) влияние на семейната среда, както и личните и уникалните характеристики на околната среда“. Така че това, което се случва с нас след раждането, също определя доколко сме оптимисти.
Основно е свързано с това, че ние започваме да се учим да не очакваме доброто, защото по принцип всички се раждаме оптимисти. Всъщност дори нещо повече: всички сме хипероптимисти от раждането си.
Всеки, който някога е общувал с малко дете, знае, че децата гледат към бъдещето с най-оптимистични очаквания и почти не обръщат внимание на възможните пречки. Това се потвърждава от изследвания, проведени с помощта на специални тестове за оптимизъм за деца, включително адаптирания тест за жизнена ориентация. Малките деца смятат, че ще станат силни, знаещи и компетентни. Те вярват, че техните слабости в крайна сметка ще се превърнат в техни силни страни: от тромавост в атлетизъм, от безпорядък в подреденост, от глупост в мъдрост. Те дори понякога вярват, че могат да преодолеят такива увреждания като лошо зрение или липса на пръст. Също така вярват, че това важи и за техните приятели.
Това не е трудно да се обясни. Тъй като уменията и способностите при децата все още не са напълно развити, те обикновено правилно приемат, че ще се подобрят значително в бъдеще. Що се отнася до това колко ще се подобрят, те обикновено са заобиколени от по-големи деца и възрастни, които им изглеждат изключително способни, дотолкова, че да не е очевидно, че техните умения и способности също се променят или че изобщо имат някакви граници. Както се казва в популярната поговорка „можеш да направиш всичко, ако вложиш ум и усилия“. В това децата вярват безусловно.
На по-дълбоко ниво оптимизмът служи за обучение на младите хора. Функцията на оптимизма се заключава в това , че той може да ги изкарва от състоянието на бездействие в търсене на награда, точно както мишката решава дали да напусне уютната си дупка. Ясно е, че такава мотивация е особено необходима на децата, за които постоянството е от огромно значение. Ако ни беше лесно да се накараме да спрем, вероятно никога нямаше да се научим да пишем имената си, да връзваме връзките на обувките си или да караме колело. Следователно децата обръщат много повече внимание на положителните преживявания по време на ученето, отколкото на отрицателните.
Екип от University College в Лондон помолил малко над сто ученици в три възрастови групи, от 8 до 17 години, да играят на игра с ракета, летяща от планета на планета. Ако натискали контролния бутон в продължение на пет секунди, те попадали на следващата планета, където получавали награда под формата на виртуални монети. Ако не, те виждали наградата, но не я получавали. Броят на необходимите натискания на бутоните и броят на монетите, предложени за избор, варирали произволно, но децата не знаели това. Преди всеки кръг те просто били молени да предскажат колко пъти ще трябва да натиснат бутона и колко монети биха получили, ако успеят.
Както се оказало, всички деца редовно надценявали броя на монетите, на които можели да разчитат. Но най-младата група, на осем- и деветгодишните, прогнозирали значително повече монети от по-младите тийнейджъри (на дванадесет и тринадесет), които на свой ред били значително по-оптимистични от по-големите тийнейджъри (на седемнадесет и осемнадесет). Въпреки че всички групи обръщали внимание на това колко близо било предположението им до истинския отговор и коригирали съответно следващото си предположение, по-малките деца обръщали по-малко внимание на отрицателните резултати, отколкото по-големите. В резултат на това те придобивали фалшива увереност, когато прогнозите им били близки до резултата, но не успявали да направят подходящите корекции, когато правили големи грешки. В резултат на това по-малките деца очаквали да получат значително повече монети от тийнейджърите.
Когато сме малки, всъщност се учим от успехите си и забравяме за провалите си. И продължаваме да го правим. Определящата характеристика на оптимизма в психологически смисъл е, че той генерира с нищо неподкрепени положителни убеждения за света. Теорията за управление на грешките предвижда, че като цяло тези „погрешни“ убеждения работят в наша полза. Ние се възползваме от резултатите, които не бихме могли разумно да предвидим. Но така или иначе, ще се сблъскаме и с резултати, които са в противоречие с очакванията ни. Нещата няма да вървят както сме очаквали, плановете ще се провалят, ще бъдем разочаровани. Всъщност това ще се случва отново и отново и понякога преживяванията ще бъдат силно болезнени. Например едно от най-често нереалистичните очаквания е, че никой от близките ни никога няма да се разболее сериозно. И за съжаление понякога грешим. Как оптимизмът може да оцелее при подобен сблъсък с реалността?
Неврологът Тали Шарот решила да разбере именно това. Тя и нейни колеги помолили участниците в експеримент да оценят личните си шансове да пострадат от нежелано събитие, като диагнозата за деменция. След това изследователите им казвали каква всъщност е средната вероятност да се случи това и ги молили да преценят отново своя личен риск. Оказало се, че хората правят повече корекции на индивидуалните си оценки, ако новата информация е положителна (например, ако средната вероятност се сравнява благоприятно с първоначалната им оценка), отколкото ако е отрицателна.
С други думи, обръщаме много повече внимание на информацията, ако тя има положителни последици за нашето бъдеще, и много по-малко, ако е отрицателна. Ако това продължава през целия ни живот, то това ще се превърне в постоянно и широкомащабно предубеждение за оптимизъм. А с него определено по-лесно се живее!
