Посттравматичният растеж: Откриване на смисъл и съзидание след трагично събитие
Възможен ли е посттравматичен растеж? Как травматичните преживявания, които разклащат основите на нашето „Аз“, могат да станат основа за по-осмислен живот и себеизразяване, и защо опитите за потискане на болезнените мисли, емоции и чувства засилват усещането за безпомощност и невъзможност за промяна, а осъзнаването им помага да се приемат неизбежните парадокси на живота и да се развие по-фино възприемане на света.
Известният австрийски психотерапевт и създател на логотерапията Виктор Франкъл в своята книга „Човекът в търсене на смисъл“ е изказал прекрасна мисъл:
„В известен смисъл страданието престава да бъде страдание в момента, в който придобие смисъл“
Може би много от вас са чували за древното японско изкуство Кинтцуги, което представлява изкуство за поправяне на напукана керамика. Вместо да скрие пукнатините, техниката включва съединяване на разделените парчета заедно с лак, смесен със злато, сребро или платина на прах. Събрана заедно, керамиката отново изглежда красива, въпреки видимите пукнатини.
Същото може да се случи и с човек след сериозни потресения в живота, задавайки си въпроса как да го продължи оттук нататък. Ако се „сглобим”, ще успеем ли да се възстановим? Науката ни казва, че не само можем да се възстановим, но и имаме шанс да демонстрираме огромната си човешка способност за жизнена устойчивост и растеж.
През устойчивост към растеж
В своята фундаментална работа от 2004 г. клиничният психолог Джордж Бонано предлага разширяването на концепцията за реакция на стрес. Определяйки жизнената устойчивост като способност на хората, които са преживели животозастрашаващо или травматично събитие, да поддържат относително стабилно, здравословно ниво на психологическо и физическо функциониране, Бонано прави преглед на много изследвания, показващи, че жизнената устойчивост е доста често срещана и не е тъждествена на отсъствието на психопатология. Според него тя може да бъде постигната чрез множество понякога съвсем неочаквани начини. Като се има предвид, например, че в САЩ приблизително 61 процента от мъжете и 51 процента от жените съобщават за поне едно травматично събитие в своя живота , оказва се, че човешкият капацитет за съпротива е просто удивителен.
Всъщност много хора, които са преживели травма (като например диагностициране на хронично или неизличимо заболяване, загуба на любим човек или сексуално насилие), не само показват невероятна устойчивост, но и се трансформират след такова травматично събитие. Изследванията показват, че повечето преживели травма не развиват посттравматично стресово разстройство, а много от тях даже показват психологически растеж след преживяното. Ричард Тедески и Лорънс Калхун са въвели термина “посттравматичен растеж”, за да обозначат този феномен, определяйки го като положителна психологическа промяна, която настъпва в резултат на справяне с много трудни житейски обстоятелства.
Според изследването неблагоприятните условия предизвикват растеж в следните седем области:
• По-добро разбиране на живота;
• По-висока оценка и укрепване на близките взаимоотношения;
• Засилване на състраданието и алтруизма;
• Намиране на нови възможности или цели в живота;
• По-голямо осъзнаване и използване на личните силни страни;
• Засилено духовно развитие;
• Творчески растеж.
Разбира се, повечето хора, които изпитват посттравматичен растеж, биха предпочели да избегнат травмата и само в някои от тези области се демонстрира по-голям растеж след травма в сравнение с положителния житейски опит. Въпреки това, повечето хора, които са преминали през посттравматичен растеж, често са изненадани от трансформационните промени, които настъпват, и то неочаквано, в резултат на опитите им да осмислят неочакваното събитие.
В този смисъл равинът Харолд Кушнер е изразил това много добре, размишлявайки относно смъртта на сина си:
„Заради живота и смъртта на Арън аз станах по-състрадателен човек, по-полезен пастор, по-отзивчив съветник. Това нямаше да се случи без този трагичен опит. Но моментално бих се отказал от всички тези постижения, ако можех да върна сина си. Ако можех да избирам, бих се отказал от цялото духовно израстване и дълбочина, дошли при мен чрез този опит… Но не мога да избирам.“
Без съмнение травмата разтърсва нашия свят и ни кара да погледнем по различен начин на нашите цели и мечти. Тедески и Калхун използват метафората за земетресението: ние обикновено разчитаме на определен набор от убеждения и предположения за добронамереността и контролируемостта на живота, а травматичните събития като правило са склонни да разрушат този светоглед, тъй като те ни изкарват от нашите обичайни представи и сме принудени отново да изграждаме себе си и живота си.
Но какъв избор имаме? Както казва Виктор Франкъл:
“Когато не сме в състояние да променим ситуацията, ние сме принудени да променим себе си.”
През последните години психолозите започнаха да разбират психологическите процеси, които превръщат нещастието в предимство, и става ясно, че тази „сеизмична психологическа настройка“ всъщност е необходима за растежа. Точно тогава, когато се разтърсва основополагащата структурата на нашето “аз”, ние се оказваме в подходяща позиция да търсим нови възможности в живота си.
Полският психиатър Казимеж Дабровски също твърди, че „позитивната дезинтеграция“ може да бъде преживяване, стимулиращо растежа. След като изучава редица хора с високо ниво на психологическо развитие, Дабровски стига до извода, че здравословното развитие на личността често изисква дезинтеграция на нейната структура, което може временно да доведе до психологическо напрежение, неувереност в себе си, тревожност и депресия. Той обаче смята, че в този процес може да се постигне по-задълбочено изследване на това какъв може да бъде човек и в крайна сметка да се достигне по-високо ниво на развитие.
Ключовият фактор, който ни позволява да превърнем нещастието в предимство, е колко задълбочено изследваме нашите мисли и чувства относно случилото се събитие. Когнитивното изследване, което може да се определи като общ интерес към информацията и тенденция към многостранност и гъвкавост в нейната обработка, ни позволява да бъдем любопитни към критичните ситуации, увеличавайки вероятността да намерим нов смисъл в привидно непостижимото.
Разбира се, много от стъпките, водещи до растеж след травма, противоречат на нашата естествена склонност да избягваме изключително неприятните емоции и мисли. Въпреки това, ако загърбим естествените си защитни механизми и се изправим лице в лице с неприятните чувства, разглеждайки ги като основа за растеж, можем да започнем да приемаме неизбежните парадокси на живота и да стигнем до по-диференциран поглед върху реалността.
След травматично събитие, независимо дали става въпрос за сериозно заболяване или загуба на любим човек, естествено е да разсъждаваме върху случилото се, постоянно да мислим за това, отново и отново да циклим в едни и същи мисли и чувства. Руминацията (мисловното предъвкване) често е знак, че се опитваме усилено да осмислим какво се е случило, активно разрушавайки старите системи от убеждения и създаване на нови структури на смисъл и идентичност.
Въпреки че руминацията обикновено започва като автоматично и натрапчиво повторение, с течение на времето това преживяване започва да става все по-организирано, контролирано и целенасочено. Този процес на трансформация може да бъде мъчителен, но руминацията в съчетание със силна система за социална подкрепа и други начини за самоизразяване, могат да окажат неоценима помощ за растежа и ни позволява да черпим от дълбоките източници на сила и състрадание, за които преди това дори не сме подозирали, че притежаваме.
Емоциите като тъга, скръб, гняв и безпокойство са често срещани реакции при травма. Опитът да се направи всичко възможно за потискане или „саморегулиране“ на тези емоции, избягването на преживяванията, тоест на мислите, чувствата и усещанията, които предизвикват страх, парадоксално влошава ситуацията, укрепвайки убеждението ни, че светът не е безопасен, и затруднява постигането на ценни дългосрочни цели. Стремейки се да избягваме преживяванията, ние изключваме нашите изследователски способности, като по този начин пропускаме много възможности за придобиването на положителен опит и смисъл. Това лежи в основата на „Терапията на приемане и обвързване“ (Acceptance and commitment therapy – ACT), която помага на хората да повишат своята „психологическа гъвкавост“, тоест да погледнат на света с интерес и откритост и по-добре да реагират на събитията в съответствие с избраните от тях ценности.
Тод Кашдан и Дженифър Кейн са провели изследване , в което са оценили ролята на избягването на преживяванията в посттравматичния растеж. Сред участниците (студенти в колеж) най-често съобщаваните травми са били внезапна смърт на любим човек, автомобилни катастрофи, домашно насилие и природни бедствия. Кашдан и Кейн установили, че колкото по-голям е дистресът, толкова по-силно е изразен посттравматичният растеж, но само при тези, при които е имало ниско ниво на избягване на преживяванията. Тези, които съобщавали за по-силен дистрес и по-малко избягване, показали най-високи нива на растеж и осъзнаване за смисъл в живота.
За тези, които избягвали преживяването, резултатите се оказали противоположни: по-големият дистрес бил свързан с по-ниски нива на посттравматичен растеж и осъзнаване на смисъла на живота. Това изследване допълва натрупаните досега знания, показващи, че хората с ниски нива на тревожност, съчетани с ниски нива на избягване на тревожност (т.е. високи нива на психологическа гъвкавост), съобщават за по-високо качество на живот. Но това изследване освен това показва, че хората с посттравматичен растеж са в състояние да открият повече смисъл в живота, което от своя страна може да се превърне в добра почва за творческо самоизразяване.
Творчество след травма
Връзката между неблагоприятните условия и творчеството има дълга и забележителна история, но сега учените започват да разкриват мистериите, криещи се зад тази връзка. Клиничният психолог Мари Форгард в свое изследване е помолила участниците да опишат най-стресиращите събития в живота си и да посочат кое от тези обстоятелства е имало най-голямо въздействие върху тях. Списъкът с неблагоприятни събития включвал природни бедствия, болести, нещастни случаи и нападения.
Форгард установила, че формата на когнитивна обработка е от решаващо значение за обяснението на синдрома на посттравматичен растеж. Натрапчивите форми на руминация водели до влошаване на психологическото състояние в няколко области на растеж, докато съзнателното обмисляне водело до подобряване в пет посттравматични области на растеж. Две от тези области – положителни промени в отношенията и повишено възприемане на нови възможности в живота на човека – били свързани с повишен творчески растеж.
В книгата си „When Walls Become Doorways: Creativity and the Transforming Illness“ Тоби Зауснер прави анализ на биографиите на видни художници, които са страдали от физическо заболяване. Зауснер заключава, че такива заболявания водели до проявата на нови възможности в тяхното творчество, нарушавали старите навици, провокирали дисбаланс и принуждавали художниците да генерират алтернативни стратегии за постигане на творческите си цели.
В този смисъл изследванията и истинските истории подсказват огромните потенциални ползи от арт терапията или експресивното писане за улесняване на процеса на възстановяване след травма. Доказано е, че писането на теми, предизвикващи силни емоции, упражнявано само петнадесет двадесет минути на ден, помага на хората да осмислят трудните преживявания и да изразят по-добре както положителните, така и отрицателните си емоции.
В обществен контекст ние живеем в трудни времена – пандемия, война в Европа, икономическа и енергийна криза, бушуваща инфлация, климатични промени – и е много трудно да намерим обществен консенсус в този момент. Може би ни предстои дълъг и труден път в условията на несигурност и неопределеност. От друга страна осъзнаването и осмислянето на всичко случващо се около нас дава шанс евентуалният посттравматичния растеж да се превърне в катализатор за сегашните поколения, особено по-младите, да излязат от това състояние много по-силни и осъзнати, и с по-дълбоко чувство за смисъл от всякога досега.
