Митът за 10-те хиляди часа: толкова ли е важна преднамерената практика?
Изследователи констатирали, че упоритите тренировки отговарят само 25% за навиците и резултативността.
Всички ние сме чували старата поговорка: „ Повторението е майка на учението”. Но съгласно новото изследване, не е задължително да е точно така.
Тази поговорка е получила научно обяснение, когато Малкълм Гладуел ,журналист и писател, е написал през 2008 година в своя бестселър „Изключителните: История на успеха” („Outliers: The Story of Success”) за правилото на 10-те хиляди часа. То е много просто: майсторството идва след като някой тренира свой навик, например да свириш на цигулка ,в продължение на 10 000 часа.
Както пише Гладуел, ключа към овладяването на определен навик е практиката, а „десетте хиляди часа са магическото числo на величието”. В неговата книга се разказва , как такива велики хора , като Бил Гейтс и „Битълс” са се трудили хиляди часове, преди да станат експерти в своята област.
За да докаже своята гледна точка, Гладуел посочва изследване от 1993 година, в което се посочва, увеличаването на количеството на часовете за тренировки води към виртуозност в свиренето на цигулка. Психологът Андерс Ериксон, чието изследване е в основата на това правило, стана знаменитост след книгата на Гладуел, и свързаната с него идея за „преднамерената практика” (да усъвършенстваш своите навици в продължение на много часове) стана изключително популярна тема.
Но съгласно ново изследване, публикувано в Royal Society: Open Science, авторите, на което са се опитали да повторят първоначалното изследване, са констатирали, че само практиката не води до виртуозност. С влиянието на преднамерената практика, авторите обясняват само една четвърт от разликата в навиците, а това е недостатъчно да направиш някого експерт.
Психологът Брук Макнамара от Западния Резервен университет Кейс (Case Western Reserve University), САЩ и изследователяt Мегха Майтра са проучили три групи от 13 цигуларя. На всеки от тях е била дадена оценка: не много добър, добър и блестящ музикант. Помолили цигуларите да записват в дневник, колко време те репетират, а след това сумирали това време. При по-неумелите се получило, че имат 6 хиляди часа репетиции към 20-та си годишнина, докато при добрите и блестящите цигулари този показател бил около 11 хиляди часа.
Тоест при добрите и блестящите цигулари нямало забележима разлика за разлика от не много добрите, които не били репетирали толкова много. Това означава, че не само от часовете практика зависи разликата между добрите и блестящи музиканти.
„Аз мисля, че много хора им харесва мисълта, че работейки упорито и проявявайки решимост, всеки може да стане експерт в каквото и да било. – казва Макнамара. – Това е „американската мечта”. Но това е опростяване на проблема. Разбира се , практикуването почти сигурно ще ви направи по-силен и по-добър, но не е задължително простото увеличение на практиката да ви направи по-добър от някой друг, който има по-малко практика”.
Макнамара казва , че за овладяването на навици е нужно много повече, отколкото само практика.
„Даже и най-великите хора не са идеални и техния успех , вероятно зависи от цял ред фактори –казва тя. – Съчетанието на генетичните фактори, факторите на обкръжаващата среда и взаимодействието с нея ни правят такива, каквито сме и ни позволява да постигнем това, до което сме стигнали.”
Един от съавторите на оригиналното изследване , психологът от Католическия университет в Льовен Ралф Крампе, отбелязва пред Gardian , че новите изводи за преднамерената практика не опровергават неговите собствени изводи . Той казва, че в изследването, в което той е участвал през 1993 година, никога не се е твърдяло, че количеството часове, използвани за усъвършенстване на навиците, гарантират майсторство.
„Но аз все още смятам , че преднамерената практика е най-важния фактор” –резюмира Крампе.
