Разумът не е всемогъщ: защо не всяко постижение зависи от вярата в успеха
Писателят Марк Менсън разсъждава какви са приликите и разликите между плацебо ефекта и силата на вярата за постигане на целите.
През 1959 г. хирургът Леонард Коб нарекъл тази хирургическа процедура голяма глупост. По това време болките в гърдите, причинени от сърдечно заболяване, ги лекували с „ завързване на вътрешна гръдна артерия“. Тоест лекарите умишлено блокирали една от основните околосърдечни артерии, за да разширят другите чрез преразпределение на кръвния поток. Пациентите смятали, че това помага – болката в гърдите намалявала, енергията се увеличавала и те можели безопасно да се върнат към хамбургерите и газираните напитки.
Но по-късно те все пак умирали от сърдечни пристъпи. Коб забелязал това и усетил, че нещо не е наред с процедурата. Проблемът бил в това, че нямало начин да го докаже. И през 1959 г. той направил нещо необичайно.
Коб приел около 40 пациенти с болки в гърдите и задух. На половината от тях той извършил „завързване на артерията“, а на другата половина от пациентите им била приложена анестезия, направили им разрези в гръдния кош и веднага ги зашили обратно. Тоест били извършени „фиктивни операции”.
След това 73% от пациентите, подложени на процедурата по „завързване“, съобщили за подобрение в самочувствието си, но куриозоното било, че 80% от групата с „фиктивна операция“ заявили същото.
Резултатите били шокиращи. Това прословуто изследване на Коб за „фалшивата хирургия“ не само забило пирон в капака на ковчега за процедурата за „завързване“, но и отворило очите на хората за потенциалната сила на ума – оказало се, че ако хората просто кажат, че са имали операция , могат да почувстват същите резултати като след реална хирургическа интервенция.
Плацебо ефектът е добре познат в медицината. Отдавна е доказано, че приблизително 35% от пациентите се чувстват по-добре, когато приемат фалшиви лекарства. Този ефект е добре известен и например през 18-ти и 19-ти век лекарите са правили само това, като са давали фалшиви лекарства, тъй като в повечето случаи наистина помагащи средства все още не са били изобретени.
Но фалшивите операции на Коб далеч надхвърлили рамките за раздаването на захарни хапчета или препоръките за промивки с урина. Той убеждавал хората, че им предстои сериозна хирургична интервенция… а след това не я правил.
Отношението към тези “фиктивни операции” е много противоречиво, но ефектът им под една или друга форма съществува и досега. Хора с разкъсване на менискуса заявяват, че вече не чувстват болка след фалшиви операции. Хората с дискова херния на гърба твърдят същото. Преглед от 2014 г. е установил, че в около половината от изследваните процедури за фалшиви операции са били също толкова ефективни, колкото и истинските. И това е някаква лудост.
А още по-безумно е , че колкото е по-сложна и опасна процедурата, която се предполага, че ще бъде извършена, толкова по-вероятно е да се повярва, че ще сработи ефекта на „фиктивната операция“.
От друга страна в повечето материали и курсове за личностно развитие се използват банални фрази от рода на „Вярвай в това и то ще се случи“ или „Въплъти в реалност съдбата си“ или нещо подобно. И тези вълнуващи мисли са всичко, което е необходимо, за да постигнете целите си и затова просто трябва да вярвате.
Но тук има една уловка. Плацебо ефектът, способността на ума да въплъщава собствената си реалност, всъщност е ограничен до няколко области, една от които е възприемането на болка. Независимо дали става дума за разкъсване на менискус или мигрена, лекарят, който дава фалшивото лекарство, убеждава, че болката ще изчезне. Но когато става дума за по-сложни състояния, като генетични нарушения или тежка депресия, плацебо ефектът почти никога не действа.
С други думи: умът е мощен, но не е всемогъщ.
Виждаме същите ограничения на вярата и в други области. Хората, които смятат, че ще се справят добре с тест, като правило действително се справят по-добре. Тези, които вярват, че ще преодолеят рака, с по-голяма вероятност ще го преодолеят. Но хората, които смятат, че могат да летят, все още ходят по земята с краката си.
Това се обяснява със съществуването на психологическа обратна връзка, която се свързва с очакванията и вярванията на ума. Виждате как иглата се приближава до ръката ви, очаквате да ви заболи и затова усещате болка. Но ако сте разсеяни и говорите с някого и внезапно ви боцнат с нещо остро, в половината случаи дори няма да забележите, докато не започнете да кървите.
Болката до голяма степен се определя от очакванията. Отстранете очакването и често болката изчезва. Добавете очакване (например, кажете си, че „думите са насилие“) и ще изпитате болка там, където тя въобще не би трябвало да се появява.
Убежденията са част от различни системи в нашия живот. Ако вярваме, че хората ще ни мразят, тогава е по-вероятно да се държим по начин, по който хората да ни намразят, като по този начин оправдаваме своите очаквания. Ако вярваме, че ще издържим успешно изпита, тогава повишената мотивация и интерес ще ни помогнат да се справим с теста.
Толкова е изкушаващо да отдадем това като заслуга за случващото се или да възложим цялата вина върху своите убеждения. Но те са само една брънка във веригата на опита, а не самият опит.
В различните форми за саморазвитие често можете да чуете термина “ограничаващи убеждения”, тоест убеждения, които ви пречат да постигнете целите си или да придобиете желания опит. Е, има такива граници за убежденията и това са тези граници, при които очакванията се сблъскват с реалността.
Така че е по-добре да признаем и едното и другото.