fbpx
На фокусСамопознаниеЧовекът

„Как станах такъв?“, или Наследствеността срещу Средата

„Какво стои на първо място в развитието на психиката – генетиката или възпитанието, наследствеността или средата?“ , това е въпрос, който предизвиква постоянни дискусии сред психолози, невробиолози и всички други учени, занимаващи се с въпроса за формирането на човек в различна културна среда. Истината е, че противопоставянето между наследствеността и средата няма смисъл и тясното взаимодействие на генетиката и света, в който живеем, ни прави това, което сме.

Когато чуете хора да говорят на език, който не знаете, защо не можете да разберете къде свършва една дума и започва следващата? Ако английският ви е роден, защо имате такива затруднения при артикулирането на френската или еврейската гласикова съгласна „р“ или звука „р“ на върха на езика на испански или италиански? Способността да чуваме и издаваме звуци, както и мислено да ги „превеждаме“ на определен език, е биологично програмирана в нашия мозък. Начинът, по който този биологичен потенциал възниква при хората, хвърля светлина върху вековния дебат за човешката природа.

През първите няколко месеца от живота мозъкът на детето се запълва с всякаква информация от външния свят, идваща чрез сетивата. Входящите сензорни данни причиняват промени в мозъка, активирайки неврони в различни конфигурации, които се подсилват от образуването на синаптични връзки между тях. Често определени групи от неврони се задействат заедно, укрепвайки или фино настройвайки синаптичните връзки помежду си, което спомага за обучението. Други невронни мрежи се използват в по-малка степен и постепенно се разрушават, освобождавайки място за по-полезни връзки. Този процес на синаптично регулиране и разрушаване на връзките между синапсите се нарича невропластичност и протича през целия ни живот, но е особено мащабен през първите няколко години след раждането.

Един от най-големите източници на сензорна информация за мозъка на детето са другите хора. Поради тази причина мозъкът на бебето е еволюционно настроен да открива фините разлики в човешката реч, включително способността да се разграничават широк спектър от съгласни и гласни звуци, което в крайна сметка води до способността да се разпознава един език от друг. Като правило децата прекарват почти цялото си време с възрастните, които обикновено говорят на един и същ език, така че много звуци, които съществуват само в други езици, никога не влизат в обхвата на възприятие на малчуганите. Това е една от причините днес да имате проблеми с възпроизвеждането или дори с различаването на звуци, които са непознати за вашия слух.

Това ни води до дългогодишния дебат: по рождение ли са заложени нашите лични особености и способности, или са оформени от нашия опит в околния свят? С други думи, коя е основната движеща сила: генетиката или възпитанието? Знаем, че част от личната ни „история“ е записана в гените ни, които съдържат инструкции за формирането и развитието на тялото и мозъка ни. Но знаем също така, че културната среда, в която сме се формирали, може да повлияе по фундаментален начин както на мозъка, така и на тялото ни.

Малко учени днес биха се осмелили да кажат, че 100% от вашите качества са вродени или придобити. Преобладаващото мнение е, че 40-50% от това какви личности се формираме зависи от наследствеността, също толкова процента от културната среда, в която израстваме и 10-20% от случайни събития в нашия живот. Дебатът сега е преди всичко около това къде е разделителната линия. Нови научни доказателства показват, че всъщност такава линия не съществува. Оказва се, че околната среда насърчава определени гени да се включват и изключват, и този процес е известен като епигенетика. Освен това ние имаме гени, които регулират степента на влияние на околната среда. Гените и околната среда, подобно на влюбени, отдадени на огнено танго, са толкова тясно преплетени, че няма смисъл да калибрираме баланса на тяхното влияние върху нас въз основа на несъществуващото противопоставяне.

Да приемем, че спите на мебел, наречена „легло“, самостоятелно или с партньор, в определена стая, наречена „спалня“, за продължителен период от време, да речем осем часа.

Такива идеи се „инсталират“ в мозъка ни от непосредствения ни опит и след това ръководят нашите очаквания и действия. Можете да почувствате силата на обичайните ни представи във факта, че ако спим по различен начин, на нас ни се струва, че го правим „неправилно“. Ако вие и цялото ви семейство спите на сламени рогозки в една и съща стая всяка вечер и ви се налага да се събуждате на всеки два часа, за да поддържате огъня, то тогава за вас да спите 8 часа в отделна спалня би било неестествено, въпреки факта, че по този начин живеят в много други култури.

Дори първичните емоции като радост, тъга и страх, които изглеждат вродени и автоматични, всъщност са продукт на културата. Да речем, че виждате очите на някого внезапно да се разширяват и устата му да се отваря. Ако сте израснали в западна културна среда, вероятно ще интерпретирате тези изражения на лицето като израз на страх, но ако сте израснали на островите на Меланезия, е много по-вероятно да интерпретирате тези изражения на лицето като израз на заплаха и агресия.

Културата позволява трансгенерационно предаване на информация без необходимост от генетичен носител. Значимите фигури от нашето детство са оформили нашия физически и социален свят, и мозъкът ни е „свързан“ с този свят, създаден преди нас. Ние продължаваме съществуването и развитието на този свят и в крайна сметка предаваме културата на следващото поколение чрез езика и действията, „свързвайки“ мозъците на тези, които ни следват, с този свят. Този механизъм на културно наследство работи ефективно съвместно с механизма на генетичното наследство, което по същество означава, че процесът на еволюция не е ограничен само от инструкциите, кодирани в гените.

Начинът, по който мозъкът ни се настройва към езиците, които чуваме като дете, е само един малък пример. По същия начин, ако в своето детство и юношество сме се сблъсквали с несгоди и нищета, тези преживявания могат да активират експресията на някои гени и да потиснат експресията на други, подготвяйки мозъка ни да се справи с бъдещи несгоди. За съжаление тази предварителна настройка също така ни прави по-уязвими към депресия, тревожност, сърдечни заболявания и диабет като възрастни. Така че ако имате деца, има вероятност да им предадете някои от тези характеристики чрез епигенетичните промени.

Източник

0 0 votes
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments
0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x