fbpx
Прогнози и тенденции

Защо не ценим прогреса и живеем с изминалия „златен век“, чакайки бъдещия „апокалипсис“

Живеейки в най-благополучната епоха от всички предишни, хората, колкото и да е странно, копнеят за изгубения “златен век”, който никога не се е случвал, и чакат апокалипсис, който вероятно никога няма да се случи. В този смисъл се оказва, че супер-очевидните постижения на прогреса не са съвсем очевидни и явно той трябва да бъде защитен.

Преди няколко години изследователският център Pew е анкетирал повече от 40 000 души в 38 страни за това дали смятат, че съвременният живот е по-добър от този преди 50 години. Изненадващо, в компанията на много неблагополучни страни, където населението, поради различни социални катаклизми, е изпитвало носталгия по миналото, са се оказали и проспериращи страни като САЩ, Франция и Италия. В друго изследване, проведено от проекта Our World in Data в развитите европейски страни, САЩ и Австралия, се установило, че не повече от 10% от жителите им вярват в по-добро бъдеще.

Към това можем да добавим и разпространеното в интернет мнение, че обикновените хора са работили по-малко, животът им е бил по-здравословен и лесен, а в бъдеще предстоят преди всичко неблагоприятни събития като климатичната криза и непрекъснатите проблеми от всякакъв характер. И ако не се отчитат емоционалните реакции на хората към собствените им трудности, се очертава една обща тревожна картина: в страните, които са се възползвали най-много от технологичния и политически прогрес, вярата в него е разколебана и това може да е по-лошо от всякакви други потенциални проблеми.

В този смисъл най-голямата опасност, пред която сме изправени днес, ако се надяваме да направим бъдещето си по-добро, не е, че индустриалната цивилизация ще се задуши от собствените си изгорели газове, или демокрацията ще рухне, или изкуственият интелект ще стане всеобщ властелин, а че ще спрем да вярваме в единствената сила, която е измъкнала човечеството от десетки хиляди години на обща бедност и тя е идеята за прогреса.

Има няколко причини за тези съмнения. Едно от тях е религиозно-митологичното възприемане на историята, широко разпространено в европейската култура, като движение от златния век към железния век или от изгубения рай към апокалипсиса. Проблемът е там, че никога не е имало златен век или изгубен рай.

Според историческите данни в прединдустриалната епоха – преди малко повече от 200 години – половината деца са умирали преди да навършат 15 години, гладът е бил постоянен спътник на човека, продължителността на живота е била около 30 години, а само всеки десети е бил грамотен.

Според оценката на историците през 1820 г. три четвърти от населението на света не е имало пари нито за малки жилища, нито за отоплението им, нито за достатъчно храна. Това състояние на крайна бедност, както може да се дефинира днес, не е било „екстремно“, а е било норма и винаги е било нормално за огромното мнозинство. В този смисъл бедността, неграмотността, преждевременната смърт са били фонова реалност на битието на човек, същата като раждането и смъртта.

200 години са кратък период по стандартите на историята, но в измеренията на един човешки живот това е много, така че за тези, които са родени в условията, създадени от прогреса, неговите постижения може да не са съвсем очевидни. Истинската история на прогреса днес е очевидното му разширяване към целия останал свят. Глобалният Юг, където прогресът достигна по-късно, е отличен пример за това.

Така например в Индия и Китай, където живее една трета от настоящото световно население, през последните 60 години продължителността на живота се е увеличила повече от един и половина пъти, а растежът на БВП, съответно от 2600 и 13 400% изглежда просто зашеметяващ. За този период само Китай извади от крайната бедност около 800 милиона души. В Африка, на юг от Сахара, напредъкът за съжаление е несравнимо по-скромен, но такъв има. Например детската смъртност там е намаляла почти три пъти през последните 30 години.

Но въпреки тези толкова впечатляващи резултати, в европейската интелектуална традиция съществува още една идея, която може да постави идеята за прогреса под съмнение – това е, че материално-техническият прогрес не е придружен от морален прогрес, и той не смекчава „железните сърца“. Но дали е така?.

Според фундаменталния труд на известния харвардски икономист Бенджамин Фридмън „Моралните последици от икономическия растеж“, при подобряване на материалното ни положение се подобрява и нашият морал и нашата политика, и то не като страничен ефект, а като пряка последица. Тоест много по-лесно е да си добър, когато светът около теб не е игра с нулева сума.

Но в същото време не трябва да се изпада в илюзиите за тотален морален прогрес. По-скоро материалният прогрес създава икономически предпоставки това да се случи, тоест да се подобри морала и по този начин да се разбие капана на Малтус. Общество, което може да произвежда повече от това, което е необходимо и желано, има по-малко склонност да се бори със съседите си или само със себе си за това, което има. Не че хората през 2023 г. са непременно по-добри и по-морални, отколкото техните предци са били преди двеста или повече години. Въпросът е, че войната и насилието престават да имат икономически смисъл.

От друга страна през последните 200 години се случиха най-ужасните войни и конфликтът, който сега се случва в Европа, след агресията на Русия срещу Украйна свидетелства, че материалният прогрес, намалявайки броя на сблъсъците, не е избавил света от насилието. В този смисъл се откроява абсурдността на архаичните мотиви, с които Путин нападна една суверенна държава, които се крият далеч назад в миналото и не са релевантни на нашето съвремие.

В същото време е невъзможно да не се види напредък в областта на политическите права и човешките свободи. Така според проекта Our World in Data през 1800 г. само 2% от населението на света е живяло в условия на избирателна автокрация, в която демократичните институции са били значително ограничени. А днес само една четвърт от населението на света живее в затворени автокрации с ограничени права и до голяма степен фалшиви избори.

А либералните демокрации се появиха само преди около сто години и обхващаха по-малко от 1%. Те и сега не са идеални, въпреки епохата на политически прогрес, който в сравнение с материалния прогрес е по-малко стабилен и линеен. Достатъчно е да си припомним Германия, където Ваймарската република беше заменена от Третия райх. Но ако вземем предвид, че основните човешки ценности – живот, свобода, стремеж към щастие – не се свеждат само до икономиката, то тогава съвременните материално-технически постижения, съчетани с политическата структура от преди 200 години, едва ли изобщо щяхме да ги смятаме за прогрес.

За хората от 1800 година, светът от 2023 г. освен, че технологично и икономически би им изглеждал променен до неузнаваемост, то и политически би им бил съвършенно непознат. И това би се дължало преди всичко на факта, че кръгът от онези, които трябва да се смятат за достойни за права и уважение, е станал далеч по-широк , включително не само хора, които се различават по произход, статус, пол, цвят на кожата или сексуална ориентация, но даже и животните.

Разширяването на този кръг не може да бъде отделен от материалния прогрес, като ярък пример за това е постепенната, но стабилна еманципация на жените. Осъзнавайки несправедливостта на обществото, доминирано от мъже, жените водеха години наред тежка, непрестанна борба, но за постигане на техните цели спомогнаха и изобретяването на трудоспестяващи технологии за дома, като перални машини и хладилници, които преди всичко им освободиха време и ги улесниха да тръгнат на работа.

Но освен идеите, вкоренени в културата, вярата в прогреса може да бъде подкопана от неговите особености и логиката му на развитие. Идеологическата основа на прогреса е положена на границата между Ренесанса и Новото време. Ключовата фигура в научния прогрес е Франсис Бейкън, който е сред философите, които са защитавали важността на експерименталното познание в противовес на преобладаващата тогава схоластика и са вярвали, че чрез проби и експерименти научното познание може да бъде подобрено, а с него и самото човешко състояние .

На практика това започва да се осъзнава почти два века по-късно в началото на индустриалната революция (след 1750 година) с появата на машини, способни да генерират енергия. Способността да се генерира енергия, съчетана със способността и да се използва за механична работа и създаването на икономическа система, която да се възползва максимално от двата фактора, става основата на прогреса, който е започнал да променя живота на хората мащабно и всеобхватно.

Но този процес никога не е бил стабилен и равномерно разпределен. Започвайки от Глобалния Север, той достига до Глобалния Юг едва почти век и половина по-късно. Дори през 20-ти век милиарди хора все още живееха при условия, които в материално отношение не се отличаваха съществено от тези на техните бедни предци.

За съжаление тези проблеми все още не са решени напълно. 13% от населението на света няма достъп до електричество, 85% имат доход под 30 долара на ден, насилието и несправедливостта са все още често срещани в много страни. Това обаче не трябва да бъде поредното обвинение към прогреса, а по-скоро индикация колко още трябва да се направи и най-простият аргумент, че трябва да продължим по този път.

Освен това си струва да се отбележи, че „моралната загриженост“, която възниква в отговор на нерешените проблеми, е много важен индикатор, който показва наличието на правилен морален прогрес. Това е особено важно, защото материално-техническият прогрес сам по себе си няма етично измерение, той е извън морала и следователно амбивалентен. Тази негова особеност, която многократно се е проявявала в продължение на изминалите два века, също може да работи срещу него.

И така, в доста продължителен период техническият прогрес – макар и косвено – консолидира съществуващото неравенство не само между хората, но и между държавите, което беше характерно за колониалната политика. В допълнение, по-голямата част от откритията и технологиите, създадени на тяхна основа, могат да бъдат използвани както за добро, така и за зло, което е много важно в случая с откриването на ядрения синтез, което позволи както създаване на ядрени електроцентрали с нулев въглероден отпечатък така и ядрените бомби, които и досега държат света като заложник.

Професионалните истории на учени и инженери свидетелстват също за тази амбивалентност, например в случая с Нобеловия лауреат геманският химик Фриц Хабер. Учен, който е направил възможно синтезирането на азотни торове във време, когато естествените им източници са били на изчерпване, което от своя страна заплашвало индустриалните страни в Европа и Америка с глад, и по този начин е спасил много човешки животи, в същото време той е играел ключова роля в създаването на химически оръжия, които са убили хиляди хора по време на Първата световна война.

Друга особеност на прогреса е, че докато решава текущи проблеми, той неволно създава множество нови. Ярък пример за това е изменението на климата в резултат на решаването на проблема с недостига на енергия и използването на изкопаеми горива за тази цел. Други подобни примери са затлъстяването, дължащо се на появата на евтина и висококалорична храна, в резултат на решаването на проблема с недохранването или заплахата от нова пандемия поради нарастващата антибиотична резистентност в резултат на борбата със смъртоносните болести. и т.н.

Списъкът може да продължи доста дълго и с него се появява изкушението да се обърнем назад в миналото и да се откажем от този път, въпреки че почти всеки път решаването на появил се нов проблем е благодарение на прогреса. Въпросът е може ли човечеството да продължи да измисля нови технологии, нови подходи, които да му позволяват да изпреварва новите предизвикателства, създавани от прогреса?

Досега като цяло отговорът е „да“, но миналите резултати не са гаранция за бъдещите. Това надбягане, което може да изглежда досадно и безкрайно, е може би присъда за нашия вид, който никога не може да бъде удовлетворен. В този контекст набиращата сила субкултура на доомеризма (doomerism), в чиито основи лежи песимизма към решаването на глобалните проблеми на света , такива като пренаселеността на планетата, климатичната криза и други, е може би признак на изтощение, което през 2023 г. изглежда повсеместно.

Но това изтощение може да се разсее най-ефективно чрез всеобщата нагласа за това колко още трябва да се направи, за да бъдат извадени милиони хора от лапите на бедността и страданието. Това е отговорност на съвременните поколения да защитят бъдещето на своите потомци, което в възможно благодарение на прогреса. Ще е радващо и знак на успех, ако след време нашето потомство погледне назад към нашето време със същата смесица от съчувствие и облекчение, както ние гледаме назад към миналото. И сигурно ще се попитат как изобщо ние сме живели така?

5 1 vote
Article Rating
Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments

Харесайте ни :-)


This will close in 25 seconds

0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x