Хармонията на разбитите сърца: Интригуващата мистерия на тъжната музика и нашият стремеж към нея
Защо нас толкова ни привличат меланхоличните мелодии? Този въпрос си задават от векове стотици ярки научни умове и философи по света. Според някои учени тези мелодии не ни „теглят“ надолу, а по-скоро ни доближават до колективния човешки опит. Нови изследвания показват, че ние се стремим към тази музика, не защото ни прави тъжни, а защото ни помага да се чувстваме свързани със света около нас.
Тъгата в реалния живот обикновено е нежелана, но много творци обичат да я изобразяват в художествена форма. Различни теории за привързаността към меланхоличната музика са постулирани от учени и философи още от времето на Аристотел. Някои от тях са свързани със стремежа ни да се освободим от натрупаните негативни емоции, осигурявайки си еволюционно предимство. Други предполагат, че по този начин обществото се опитва да ни научи да намираме перверзно удоволствие в собствената си болка. Трети разглеждат влиянието на меланхоличната музика от физиологична гледна точка, когато в отговор на тази музика организмът ни отделя определени хормони, които ни действат успокояващо.
Представете си младото момче Джошуа Ноб, очарован от инди рок певица, чиито тъжни, сърцераздирателни песни често оставяли слушателите й в състояние на дълбок шок. Тревожното видео в YouTube, създадено на основата на нейната меланхолична музика, подчертавало размишленията й за самоубийство. Колкото и да бил загрижен от този факт, Ноб в същото време оценил изключителната стойност на нейната музика.
Джошуа, сега уважаван философ и психолог в Йейл, е женен за същата инди рок певица, която някога разплаквала слушателите си. В последните си изследвания той се опитва да разгадае загадките, свързани с трогателната и сърцераздирателна музика.
Изследванията на Ноб посочват човешката склонност да се възприемат едновременно два аспекта на един и същи обект – материалният и абстрактният. Той смята, че подобен дуализъм може да съществува и в тъжните песни. Тази теория е подкрепена от бившата му ученичка Тара Венкатесан, експерт в областта на когнитивните науки и едновременно с това професионална оперна певица.
Изследванията потвърждават, че нашата емоционална реакция към музиката е многостранна; красивата мелодия не предизвиква задължително чувството на щастие, точно както меланхоличната мелодия не води до откровена тъга. Изследване от 2016 г., в което са взели участие 363 респонденти, е установило, че тъжната музика предизвиква емоции, вариращи в много широк спектър : от силна скръб и отчаяние до лека меланхолия и дори горчиво-сладко чувство на комфорт. Някои от участниците са съобщавали, че са изпитали смесица от тези емоции. Изследването получило сполучливото име „Петдесет нюанса в синьо“.
В западния свят в частта от психологията, която се занимава с въздействието на цветовете, а и в ежедневната реч “синьото” (blue) често символизира тъга или меланхолия. Например фразите „чувствам се синьо“ (feeling blue) или идиома „изпаднал в меланхолия“ (got the blues) се използват за изразяване на чувства на печал или меланхолия. Етимологията на името на музикалния жанр блус ( blues ) идва от израза „the blue devils“ (буквално сините дяволи), който означава духове на тъга и депресия. Опирайки се на тези широко разпространени асоциации, изследователите са дали изключително сполучливо име на своето изследване.
Фразата “Петдесет нюанса синьо” е умно намигване към огромната и нюансирана гама от емоции, които тъжната музика може да предизвика. Точно както синият цвят има много нюанси, всеки е уникален по своему, но свързан с другия, тъжната музика не е монолит, а разнообразен спектър от дълбоко емоционални звуци, които могат да предизвикат голямо разнообразие от чувства. Тези чувства могат да варират от силно отчаяние до едва доловима тъга, от болезнена самота до сладка меланхолия. Използването на “петдесет нюанса” подчертава гъвкавостта и сложността на тези емоции, което предполага, че нашият отговор на тъжната музика е толкова разнообразен и нюансиран, колкото многото нюанси на синьото.
Въпреки присъщия и парадокс, и досега няма пълноценно обяснение защо музиката предизвиква в нас удоволствие и размисъл. Някои психолози внимателно са изследвали елементите на музиката — нейния характер, темпо, ритъм, тембър — за да определят как тези фактори влияят на емоциите на слушателите. Те са открили, че някои песни задоволяват някои универсални нужди, като например приспивните песни, които имат сходни акустични характеристики в различните култури, като по този начин създават чувство за сигурност.
Музиковедът Туомас Еерола вярва, че нашето обучение за разпознаване на асоциациите между звуци и емоции, протичащо през целия ни живот, улеснява разпознаването на емоциите в музиката. Други обаче, като музикалния психолог Патрик Юслин, смятат, че подобни корелации не могат да обяснят ценността на тъжната музика. Вместо това те предполагат, че когнитивните процеси такива като безсъзнателните рефлекси на мозъчния ствол, условните реакции, синхронизацията на ритъма, задействането на паметта, емоционалното заразяване и рефлексивното възприятие на музиката могат да причинят тъга у слушателите. Такава интензивна емоция като тъгата от своя страна може да предизвика емпатична реакция, която да насърчи просоциалното поведение.
Усещането за свързаност е същността на това преживяване. За да изследват това предположение Ноб и неговите колеги Венкатесан и психологът Джордж Нюман, са проектирали своя експеримент в две части. Първоначално те са представили пред повече от 400 участници четири варианта на песни, вариращи от технически несъвършени, но емоционално дълбоки до технически перфектни, но емоционално плоски. Участниците били помолени да оценят как всяка песен улавя истинската същност на музиката. Дълбоко емоционалните, но технически несъвършените песни имали най-висок резултат, което предполага, че емоционалното изразяване надделяло над техническите умения при възприемането на музика.
Във втората част на изследването на 450 нови участници били представени описания на емоционално заредени песни и разговорни ситуации, които би трябвало да предизвикват аналогични чувства. Емоциите, които по мнението на участниците трябвало да въплъщава същността на музиката, били същите, които карат хората да се чувстват по-свързани при разговор: любов, радост, самота, тъга, екстаз, спокойствие, тъга.
Марио Ати-Пикер, философ, който също е участвал в изследването, излага проста хипотеза, базирана на получените резултати: ние слушаме музика не за емоционалното преживяване, което да е само по себе си, а за да се почувстваме свързани с другите хора. Това свързано с мистерията на меланхоличната музика означава, че ние ценим не самата тъга, а усещането за споделено преживяване, което тя предизвиква.
Ееррола, който е установил, че съчувстващите хора по-често се вълнуват от непозната тъжна музика, е съгласен с това. Освен това той отбеляза, че такива хора имат по-силни хормонални промени в отговор на тъжната музика. Но въпреки това многопластовият характер на тъжната музика все още повдига множество въпроси. С кого общуваме? С изпълнителя? С нашето минало? С това, което ражда нашето въображение?
Учените от екипа признават сложния характер на предмета на своите изследвания и ограниченията в настоящата им работа. Но, както Ати-Пикър простичко го казва, техните изводи изглежда резонират на интуитивно ниво – просто изглежда, че това е точно онова, от което се нуждаем в дадения момент.
