Лев Толстой за фалшивия патриотизъм и войната

Решихме да започнем нашата поредица по въпросите на мира и войната с граф Лев Николаевич Толстой, автор на един от най-великите романи в световната литература „Война и мир“. Може би в настоящия момент, когато Русия нахлу в Украйна, няма по-подходящ морален съдник от миналото от Лев Толстой, който винаги е бил убеден пацифист. От идеите на толстоизма са се повлияли такива световни водачи, като Мартин Лутър Кинг и Махатма Ганди. Трябва да отбележим, че самият той е участвал в отбраната на Севастопол през 1854-1855 г.,

Публикуваме откъси от статията му „Християнство и патриотизъм”, в която писателят разсъждава върху „хипнотизирането върху патриотизма”, което винаги е било удобно прикритие и средство за разпалване на безсмислени войни, които не са нужни на обикновения човек. Тази статия е била забранена и е публикувана за първи път в Русия през 1906 г., дванадесет години след написването и, от Н. Е. Фелтен, за което той е бил изправен пред съд . Трябва да се има предвид, че особено в последните години на живота си, Толстой е последователен и ревностен християнски анархист и анархопацифист. Историята показва, че с течение на времето статията не губи своята актуалност, особено сега за Русия, въпреки религиозните мотиви в нея ( които могат да бъдат заменени от сега актуалните демокрация и хуманизъм) и очевидната тенденциозност в някои моменти.

Християнство и патриотизъм (1893-1894) (фрагменти)

Ще бият камбаните, дългокосите ще се облекат в златни си торби и ще започнат да се молят за убийствата. И старото, отдавна познато, ужасно нещо ще започне отново. Ще започнат да се суетят вестникарите, разпалвайки хората под прикритието на патриотизма, радвайки се на факта, че ще получат двоен доход. Производителите на оръжия, търговците, доставчиците на боеприпаси също ще започнат да се суетят радостно, очаквайки двойни печалби. Чиновниците ще се суетят, предвиждайки възможността да откраднат повече, отколкото обикновено крадат. Военните началници също ще се суетят, очаквайки да получават двойни заплати и дажби, и ще се надяват да получат различни дрънкулки, високо ценени от тях за убийството на хора – ленти, кръстове, ордени, звезди. Безделни господа и дами ще се суетят, записвайки се в Червения кръст, подготвяйки се да превързват онези, които ще убиват нечии съпрузи и братя, и представяйки си, че вършат с това най-християнското дело.

Удавяйки отчаянието в душите си с песни, разврат и водка, откъснати от мирния труд, от своите жени, майки, деца, тези стотици хиляди прости, мили хора с оръжия за убийство в ръцете си ще тръгнат натам, на където ги подгонят. Те ще ходят, ще мръзнат, ще гладуват, ще се разболяват, ще умират от болести и накрая ще стигнат до мястото, където ще бъдат убивани с хиляди, и те ще убиват с хиляди, сами не знаейки защо трябва да го правят с хора, които те никога не са виждали, които нищо не са им направили и които едва ли са си мислили да им направят нещо лошо.

И когато има толкова много болни, ранени и мъртви, че няма кой да ги прибере, и когато въздухът вече е толкова заразен с това гниещо пушечно месо, че става неприятно дори за властите, тогава те ще спрат за кратко, ще приберат ранените, ще ги извозят, ще ги изсипят, където им попадне, ще заровят мъртвите, поръсвайки ги с вар, и отново ще поведат цялата тълпа от измамени още по-нататък и ще ги водят дотогава, докато на тези, които са започнали и им нужно всичко това, няма да получат всичко, от което са се нуждаели. И отново хората ще подивеят, ще полудеят, ще озвереят и любовта по света ще намалее. И отново тези хора, които ще се възползват от това, уверено ще кажат, че щом е имало война, това означава, че тя е била необходима, и отново ще започнат да подготвят бъдещите поколения за това, развращавайки ги от самото детство.

<…>

И тогава, започвайки от детството, с всички възможни средства – училищни учебници, църковни служби, проповеди, речи, книги, вестници, стихове, паметници – насочени в нужната посока, те ще започват да заблуждават хората. След това ще съберат със сила или чрез подкуп няколко хиляди души и когато към тези събрани хиляди, се присъединят всички зяпачи, които винаги се радват да присъстват на всеки спектакъл и когато цялата тази тълпа, под звуците на стрелба от оръдия, музика и при вида на всякакъв блясък и светлина, започне да крещи това, което изкрещяват пред нея, ни се казва, че това изразява чувствата на целия народ.

Но, първо, тези хиляди, добре, много десетки хиляди хора, които крещят нещо на такива тържества, съставляват само една малка, може би една десетохилядна част от целия народ; 2-ро, от тези десетки хиляди хора, които крещят и размахват шапките си, повече от половината, ако не са събрани насила, каквито са традициите в Русия, явно са привлечени с някаква примамка; трето, от всичките тези хиляди едва ли има стотина, които знаят за какво става въпрос, а останалите биха викали и размахвали шапките си по същия начин, ако се случваше нещо напълно противоположно на случващото се; четвърто там присъства полицията, която ще накара да замълчат и ще отведе всички, които викат не това, което правителството иска и изисква, както се случваше по време на френско-руските празненства.

<…>

Но какво е това възвишено чувство, което според господстващите класи трябва да се култивира в народите?

Това чувство в най-точната си дефиниция не е нищо друго освен предпочитание на дадена държава или даден народ пред всяка друга държава и народ, чувство, много ярко изразено в немската патриотична песен: „Deutchland, Deutchland uber alles“ ( „Германия, Германия – над всички.”) , в която си струва само да се вмъкне Russland (Русия), Frankreich (Франция), Italien (Италия) или NN вместо Deutchland, т.е. всяка друга държава и ще имаме най-точната формула за високо чувство на патриотизъм. Има мнение, че това чувство е много желано и полезно от правителствата и за целостта на държавата, но не може да не се види, че това чувство не е никак възвишено, а, напротив, много глупаво и изключително неморално; глупаво, защото ако всяка държава се смята за по-добра от всички останали, тогава е очевидно, че всички те грешат, и неморално, защото това неизбежно кара всеки човек, който го изпитва, да се стреми да спечели ползи за своята държава и народ за сметка на други държави и народи. Това влечение е пряко противоположно на основния, признат от всички, морален закон,: Не прави на друг и на другите това, което не би искал те да направят на теб.

<…>

Патриотизмът е бил необходим за образуването на силни държави, които да обединяват различни националности и да защитават от варварите. Но, когато християнското просвещение еднакво е преобразувало всички тези държави, като им е дало едни и същи основи, патриотизмът е станал не само ненужен, но се е превърнал в единствената пречка пред онова единство между народите, за което те са готови, благодарение на своето християнско съзнание.

Патриотизмът в наше време е жестока традиция на вече изживян период от време, който се поддържа само по инерция и тъй като правителствата и управляващите класи, чувствайки, че не само силата им, но и съществуването им е свързано с този патриотизъм, усърдно, както с хитрост, така и с насилие, го възбуждат го и го поддържат в народите. Патриотизмът в наше време е подобен на скеле, което някога е било необходимо за изграждането на стените на сградата, и което, въпреки че сега само пречи на използването на сградата не се премахва, защото съществуването му е от полза за някои.

Отдавна няма и не може да има причини за раздор между християнските народи. Дори е невъзможно да си представим как и защо руските и немските работници, работещи мирно и заедно, ще започнат да се карат помежду си. И толкова по-малко може да си представим вражда между някой казански селянин, който доставя хляб на германец, и германец, който му доставя коси и машини, и абсолютно същото е между френските, немските и италианските работници. Дори е смешно да се говори за кавга между учени, художници, писатели от различни националности, живеещи с едни и същи общи интереси, независимо от националността и държавните интереси.

Но правителствата не могат да оставят народите на спокойствие, тоест в мирни отношения помежду си, защото ако не единственото, то основното оправдание за съществуването на правителствата е да успокояват народите, да уреждат враждебните им отношения. И така правителствата провокират тези враждебни отношения под маската на патриотизма и после се правят, че умиротворяват народите помежду им. Като циганин, който е сипал пипер под опашката на коня си, набил го е в обора, а след го извежда, увиснал на юздите му, и се преструва, че трудно може да удържи разгорещения и силен кон.

<…>

Правителствата уверяват народите, че са застрашени от нападения на други народи и от вътрешни врагове и че единственото средство за спасение от тази опасност е в робското подчинение на правителствата. Това се вижда особено ясно по време на революции и диктатури и така се случва винаги и навсякъде, където има подобна власт. Всяко правителство обяснява съществуването си и оправдава използваното насилие с това, че ако го нямаше, щеше да е по-лошо. След като уверят народите, че са в опасност, правителствата ги подчиняват. Когато народите се подчинят на правителствата, тези правителства принуждават народите да атакуват други народи. И така за народите се потвърждават уверенията на правителствата за опасността от нападение от други народи. Така се задейства неумиращия принцип Divide et impera („Разделяй и владей“.) и патриотизмът се превръща в робство.

Патриотизмът в неговия най-прост, най-ясен и несъмнен смисъл не е нищо друго за управляващите, освен средство за постигане на властолюбиви и егоистични цели, а за управляваните е отказ от човешкото достойнство, разум, съвест и робско подчинение себе си на тези, които са на власт. Така той се проповядва навсякъде, където се проповядва патриотизъм.

Източник: Толстой Л. “Християнство и патриотизм”. 17 март 1894 г. Москва. Полное собрание сочинений, (ПСС) том 39.