За да живеем в истинска демокрация трябва ли да превъзнасяме богатите и властимащите?
В прекаленото възхваляване има сериозни негативни последствия, за които ние обикновено не се замисляме.
След като през април едва не изгоря катедралата „Нотр Дам дьо Пари”, френският милиардер Франсоа-Анри Пино се прослави, че отдели 100 милиона евро за реконструкцията на тази „перла на нашето наследство” , след което последва поток от дарения от други меценати и компании. Въпреки посочената внушителна сума, дарението на Пино беше само 0,3% от неговото състояние. Ако той разполагаше със средния доход на едно френско семейство, дарението от 0,3% щеше да възлезе на 840 евро. Не е толкова малка сума за обикновения французин, но кой би се отказал да направи дарение, ако след това бяха последвали такива похвали и известност, като за мосю Пино?
Ние живеем в епоха на прекалено превъзнасяне на богатството и властта. Висшите ешелони на обществото се къпят в почести, награди и известност. Ние гледаме гланцовите списания и така наречените фестивали на идеи, където можем да чуем от милиардерите високопарни изказвания. Ние хвалим филантропите за тяхната щедрост, даже ако благотворителността няма да даде кой знае какво на обществото, или ако те са забогатели по не особено честен начин. Ние им благодарим за това, че се намесват в политиката или настояват за образователна реформа, преди да сме видели резултатите и обосновано да се съмняваме в ползата от това.
Критиката на нашето преклонение пред богатството и властта неизбежно повдига въпроса за меритокрацията. В каква степен ние живеем в меритокрация и добре ли е това или не? Меритокрацията е форма на социална организация, базираща се на одобрение и осъждане. Хората сигнализират за този, който заслужава власт и статут, възхвалявайки неговия талант, продуктивност и поведение, а също за този, на който трябва да му бъде понижен статута и да бъде лишен от власт, осъждайки го за пороци, откровена глупост,неумение или грешки. Ако оценките на хората са адекватни, в йерархията се издигат тези които са по-добри и се понижават тези, които са по-недостойни. Достойните хора ще извършват достойни дела, имайки сила и статут. Когато системата работи, се появява аристокрация, тоест управление от елита. Така са смятали много мислители, започвайки от Аристотел.
Тази система не работи и не може да работи сама по себе си. Похвалата и осъждането, като правило, отразяват съществуващата йерархия във властта и общественото положение, давайки им повече тежест. Работата е там, че похвалата и осъждането зависят и от човека, когото оценяват, и от човека, който оценява. Ако при меритокрацията всеки иска да се предвижи напред, похвалата и осъждането зависят от това какво помага на хората да се предвижват напред. С други думи, ще се награждават с похвала силните и уважаваните и ще се осъждат тези, които нямат власт и положение. Така се е случвало в системите, в които се е наложила идеята за превъзходството на белите и при патриархата , построени на йерархии по расов и полов принцип, които повечето хора отхвърлят.
Тези системи са се съхранили , въпреки несъстоятелността на моралните им основи, защото който живее в такава система е заинтересован да признава изградените в нея правила. Меритокрацията като цяло убеждава участниците в системата да възпроизвеждат моралните оценки , които лежат в нейната основа и да смятат тези оценки за обективни и оправдани, като в същото време не се формират обективни критерии, а те зависят от това кой е по-силен. Похвалата и осъждането са идеологическа завеса, която поддържа легитимността на мериократичната йерархия. Ако ние погледнем критично на себе си и своите морални оценки, то можем да отстраним тези тъмни завеси, които са сложени пред очите ни.
Тревожно е и влиянието на прекомерната възхвала на поведението. Одобрението на хора, даже и на тези, които го заслужават, може да доведе до негативно влияние върху тяхното поведение. Има много психологически изследвания, демонстриращи , че хората действат по логиката на моралната компенсация. Тези които смятат своето поведение за добро и правилно, мислят, че това им дава право да действат по-зле в бъдеще. Справедливо е и обратното твърдение, че когато хората смятат своето поведение за лошо, те мислят, че трябва да компенсират това в бъдеще, действайки по-добре. Ако тези изследвания са верни, те видимо подкопават социалните последствия от похвалите и осъжданията. Прекаленото възхваляване на хората може да ги подтикне към по-лоши действия, като в същото време осъждането да подкрепи доброто поведение.И тъй като този ефект най-вероятно ще засегне състоятелните и влиятелни хора, тези които благодарение на своите ресурси и влияние могат да вършат по-значими действия, това ще мултиплицира вредата от тяхното лошо поведение.
Меритокрацията се опитва да създаде обективни критерии за оправдаване на социалната йерархия. В наши дни попадането в елита често е свързано с правилното резюме: диплом от Окс-бридж или Бръшляновата лига, стаж във водеща консултантска компания или инвестиционна банка, работа в политиката или правителството, написване на книга или изказване на конференция на TED с разказ за своята работа. Тези резюмета трябва да откроят таланта, преценките и характера на хората, за които става въпрос. Но някои хора с такива резюмета получават признание и уважение, въпреки че техните постижения са предопределени от раждането им в правилно семейство, запознанствата им с правилните хора и попадането им в правилната струя. За амбициозните хора тези точки в резюметата са гаранция за получаването на повече власт и по-висок статут. Но обществото няма причина да приема това за обективна основа за одобрение.
Ако искаме да създадем истински демократично общество, общество, в което да се отнасяме един към друг като равни, ние трябва да обуздаем прекаленото възхваляване и порочни стимули, които го поощряват. Ние трябва да се стремим към противоположната крайност. Трябва да сдържаме похвалите си и да бъдем по-внимателни в отношението си към богатите и имащите власт, за да възстановим равновесието. Както е казал съдия Луис Брандейс, който е бил свидетел на предния „златен век”:
„Ние можем да градим демокрация или да обсипваме с похвали групичка от хора, но не можем да имаме и едното, и другото”
Още една интересна статия по въпроса – https://www.theatlantic.com/magazine/archive/2019/09/meritocracys-miserable-winners/594760/