Води ли оптимизма към благополучие? Или е по-полезно да чакаш най-лошото? Учени са изучавали този въпрос 18 години
Наистина ли всичко ще бъде добре? Ние си казваме един на друг, че всичко ще е добре, въпреки че знаем, че може би няма да е така. А защо? В психологията такова поведение се определя като нереалистичен оптимизъм. Преди 18 години британски учени са започнали свое проучване дали оптимизмът води до благополучие? Или може ли би по-добре да си песимист, така нищо няма да загубиш? И колко е ефективно да гледаш на нещата реалистично, без да очакваш нито най-доброто, нито най-лошото? Наскоро резултатите от тяхното изследване са публикувани в Personality and Social Psyhology Bulletin.
Нереалистичният оптимизъм
Слушайки личностни треньори или мотивационни лектори, или четейки книги от жанра „помогни си сам“ , вие постоянно ще срещате твърдението, че позитивното мислене е пътя към щастието. По тяхно мнение оптимизмът не само помага да се разсеят облаците над унилостта, но действа като самосбъдващо се пророчество. Ние сякаш се настройваме да успеем и с това се приближаваме към благополучието.
Може би затова нереалистичният оптимизъм , тоест склонността да се надценява вероятността да се случат добри неща и да се подценява вероятността от лош сценарии, е една от най-разпространените черти на човека. Около 80% от нас са склонни да недооценяват вероятността от неприятни събития. Не трябва да се подценява и влиянието на медийната популярност на тази идея.
Песимизмът също има своите защитници. Въпреки че очакването на най-лошото може да бъде твърде болезнено психически, песимистите в своето естество са доста имунизирани срещу разочарованието.
Както отбеляза английският писател Томас Харди:
“Накратко, песимизмът е игра на сигурно. Не можеш да загубиш от това, а само можеш да спечелиш. Това е единственият възглед за живота, в който никога не можеш да бъдеш разочарован.”
Потвърждение за това можем да открием в откритието на нобеловия лауреат по икономика Даниел Канеман и починалия му колега Амос Тверски, че хората са предразположени към така наречения страх от загуба (loss aversion). Неговата същност се състои в това, че нас ни боли да губим това, което ние вече имаме.
При това болката от загубата е два пъти по-силна, от радостта, която изпитваме когато спечелим нещо равноценно. Например, чувството при неочаквана загуба на 5 долара е два пъти по-силно, отколкото радостта ако случайно намерим или спечелим същите 5 долара. В повечето случаи очакванията определят дали възприемаме даден факт като печалба или загуба. Например ако очакваме да ни повишат заплатата с 10 000 долара, а ни я увеличават с 5 000 долара, ние възприемаме това като загуба. Именно в такива случаи разрушителният характер на нереалистичния оптимизъм се проявява най-силно.
Тези поведенчески възгледи за достойнствата на оптимистичния или песимистичен начин на мислене контрастират с препоръките в поведенческата икономика, според която е най-добре човек да подхожда реалистично към ситуациите и че най-добрите решения се вземат на база на точна и безпристрастна информация. Това е особено важно, когато се вземат решения, свързани с кариерата, инвестиционни решения или такива, касаещи спестяванията, и като цяло решения, свързани с риск и несигурност.
Без розови очила
Британските изследователи Дейвид де Меза от Лондонското училище по икономика (LSE) и Крис Доусън от Университета в Бат научно са доказали пагубния ефект на прекаления оптимизъм. В тяхното изследване, който е продължило 18 години, са участвали 1601 човека. Учените са се интересували от благополучието на участниците, тоест удовлетвореността от собствения живот и наличието на психологически проблеми, а също така от тяхното финансово положение и очакванията как то ще се промени в бъдеще.
Между по-доброто финансово положение и по-високото ниво на благополучие била установена очаквана взаимовръзка. Но един от резултатите от изследването се оказал твърде неочакван. Учените констатирали, че при прочие равни условия, тези които очаквали значително да се подобри тяхното бъдещо парично благосъстояние и тези, които очаквали то да се влоши, са демонстрирали при следващата анкета по-ниско ниво на благополучие, отколкото реалистите. От друга страна, изследователите отбелязват, че не е задължително, ставайки реалист, да постигнеш по-доброто благополучие. В този случай най-правилното очакване е, че това е възможно.
Що се касае причините за тези резултати, учените ги свързват с емоциите, които ние изпитваме. При оптимистите разочарованието започва да доминира в предварителните очаквания да се случи най-доброто, а то така и не идва и оттам постепенно намалява усещането за благополучие. При песимистите депресиращият ефект на обречеността доминира над удовлетворението, че сме избегнали най-лошото и това определя нашето усещане за по-малко щастие.
Изводът на изследователите е, че въобще не е задължително да се насилваме да мислим позитивно. Напротив, именно реалистичният поглед на бъдещето и решенията, базиращи се на факти, могат да ни донесат усещането за благополучие.
Като пример за валидността на своите резултати, учените дават примера със ситуацията с коронавируса. И оптимистите, и песимистите вземат своите решения, базирайки се на лъжливи очаквания. Като резултат те избират неадекватни мерки в борбата с потенциалните заплахи. Оптимистите смятат, че вероятността да се разболеят е доста по-малка и затова по-несериозно се отнасят към защитните мерки. Песимистите пък избягват под какъвто и неналожителен повод да излизат от вкъщи. Но нито едната, нито другата стратегия очевидно не гарантират бъдещо благополучие. В това време, реалистите базират своето поведение на знанието на факта, че рискът тежко да се разболееш, много зависи от твоята възраст и други утежняващи обстоятелства, като хронични заболявания.
