Причиняват ли нервите все повече болести? Как работи психосоматиката от научна гледна точка
Психосоматиката е клон на медицината, около който витаят огромен брой митове. Има ли научно доказана връзка между емоционалните преживявания и болестите, които възникват в организма? В кои случаи това действа на физиологично ниво и в кои се дължи на плацебо ефекта? И защо стресът, който няма адекватен отдушник, е една от основните причини в нашето все по-напрегнато съвремие за психосоматични разстройства ?
Природата на стреса
Първо, какво представлява стресът от биологична гледна точка.
Стресът (от английското stress – „напрежение, натоварване“) е:
• всеки фактор, който нарушава хомеостазата (стабилното състояние) на организма;
• реакцията на организма, предизвикана от този стрес и насочена към адаптация.
Терминът „стрес“ е предложен от автора на една от първите теории за емоциите – психологът Уолтър Кенън. Именно той разработва през 20-те години на миналия век теорията за емоциите, в която гневът и страхът се разглеждат като биологично целесъобразни защитни реакции на борба или бягство. Те предизвикват активирането на симпатиковата нервна система, която е отговорна за реакцията на органите и тъканите към външни стимули. Кенън смята, че постоянното активиране води до сривове във всички системи на организма.
През 30-те и 40-те години на миналия век канадският учен Ханс Селие развива по-подробно теорията за стреса. Според неговата хипотеза всеки болестотворен фактор или натоварване на организма включва механизми за адаптация, развити в процеса на еволюцията. Въпреки това, ако натоварването надвишава адаптивните възможности на организма или самите тези възможности не функционират по някаква причина, то тогава може да възникне някаква форма на „адаптационна болест“ . Именно по този начин Селие разглежда психосоматичните заболявания.
През 60-те години на миналия век американският кардиолог Хърбърт Бенсън изследва начините за намаляване на ефектите от стреса върху организма, включително техниките за релаксация, изработени исторически от човечеството (включително медитация и молитва). Приблизително по същото време биологът Туре фон Искюл интегрира моделите на Селие и Бенсън и разработва своя „модел на готовност“. Според него в моменти на силен стрес (който сякаш е специално „подготвен“ от тялото и е „предназначен“ да реагира на ситуацията за да извърши конкретно действие, например да убие нападащ хищник), човек превключва от психо-емоционална реакция към телесна.
Организмът прави всичко, за да направи тази реакция ефективна и преминава в екстремен режим на функциониране. Но ако след това не последва никакво конкретно действие, от „боеготовността“ на организма няма никаква полза. Освен това ако това състояние продължи за по-дълъг период, то може да се превърне в хронично. Така например постоянният спазъм на артериолите , т.е. „хипертонията на готовност“ може да доведе до хронично повишаване на кръвното налягане.
Научена безпомощност
Защо след напрегната ситуация и стресово състояние не следват конкретни действия?
Факт е, че стресовете, пред които е изправен съвременният човек, са предимно такива, че е невъзможно активно да им се отговори. Конфликт на работното място или изпускане на самолет поради затруднен трафик не изисква и не предполага да влезеш в битка или да избягаш. Процесите, които тялото стартира в отговор на стреса, се задействат напразно. За това говори и антропологът Грегъри Бейтсън. Той е първият, който разглежда психосоматичните заболявания като следствие от противоречията между биологичното и социалното: обществото налага строги ограничения върху функционирането и поведението на човека, което води до хроничен стрес, а по-късно и до болести.
Психологът Мартин Селигман през 70 –те години на миналия век разработва концепцията за научената безпомощност. В проведен от него експеримент кучета чували силен висок звук, а след това ги удрял ток. Те не можели да избегнат токовия удар. На следващия етап експериментаторите отваряли клетката, като очаквали , че след високия звук кучетата ще се опитат да излязат от клетката, но вместо това те лежали на пода и скимтели. Поведението на кучетата се дължало на факта, че няколкото предишни опита да избегнат неприятната ситуация били неуспешни. След това били установено, че хората в трудни обстоятелства могат да се държат по абсолютно същия начин: ако преди това не можели да си помогнат по никакъв начин, когато се появявала такава възможност, те избягвали активни действия, показвайки признаци на хроничен стрес. Селигман наблюдавал подобен отказ при пациенти с депресия, включително и със соматизация (с „телесни“ симптоми, като хронични болки).
Удряй, бягай, адаптирай се
Отговорът на всяко напрежение е универсален. Още Салие отбелязва: както всяко възпаление се проявява чрез повишаване на температурата (местна или обща), така има и универсални физиологични прояви на реакцията на организма към стреса. Въпреки че стресовите фактори са разнообразни – от нападения на мечка до обсебващо притеснение за собственото здраве – процесът, който се стартира в организма винаги е един и същ.
• Човек получава визуален, слухов или друг стимул, който той класифицира като знак за опасност. Той може да бъде провокиран и от тревожни мисли. „Ужасните“ изображения, заобикаляйки кората на главния мозък, се изпращат направо в областта, наречена амигдала. Именно тя е отговорна за обработката на стимули, свързани с чувство на страх.
• В този момент стартира хормоналната верига. Амигдалата се намира в мозъка непосредствено до хипоталамуса и го стимулира да отделя кортикотропин-освобождаващ хормон (CRH), който от своя страна стимулира хипофизната жлеза да синтезира хормона адренокортикотропин. Той въздейства на надбъбречните жлези, които от своя страна произвеждат кортизол, известен като „хормона на стреса“.
• Кортизолът повишава нивата на кръвната захар, за да осигури на организма енергия за незабавната реакция „бий или бягай“. Освен това потиска реакцията на имунната система, така че при евентуално увреждане да не се получи прекалено силно възпаление.
• Хипоталамусът активира и симпатиковия дял на вегетативната нервна система.
За разлика от соматичната нервна система, управляваща мускулите, вегетативната нервна система работи автономно от нашето съзнание. Тя се състои от:
• симпатикова нервна система, активираща се при стрес;
• парасимпатикова нервна система, която отговаря за релаксацията и поддържа хомеостазата (стабилно състояние) на системите на организма.
Стресът като причина за заболяване
Реакцията на стрес не е просто адаптация към силен стимул. Това е преход на тялото към екстремен режим на работа, който в името на оцеляването извлича и изразходва голямо количество енергия, а ненужните функции се изключват. Следователно постоянното или твърде голямо натоварване, превишаващо адаптивните възможности на организма, води до неговото увреждане. Това се нарича хроничен стрес. Много хора са в състояние на хроничен стрес именно защото природата на съвременните стресови фактори не позволява те да бъдат адекватно обработени в момента на възникване.
Думата „модерен“ не трябва да се разбира буквално: проблемите на хората с хроничния стрес са започнали още в древни времена – очевидно, още когато хората са преминали от лов и събирачество към земеделие. Срещата с хищник е бил остър стрес, точно такъв, за какъвто е еволюционно създаден целият този механизъм. Но слабата реколта през годината се е превръщала във фактор за хроничен стрес. Преходът към селско стопанство и по-нататъшният прогрес е изисквал предвидливост и планиране от хората и следователно развито чувство за тревожност – умението без преки стимули/заплахи да предизвикват във въображението си образи на нежелано бъдеще.
Но в нашия организъм не е предвидена възможност за отлагане на реакцията към стреса за по-късно или просто за нейното отслабване. Той може единствено отново и отново да задейства същата универсална каскада от верижни реакции, която човек няма къде да използва. Една мощна и добре обмислена система от взаимовръзки работи напразно, постепенно отслабвайки организма. Човек може единствено да се чуди колко устойчив може да е той самия: въпреки постоянния стрес, здравето да не се влоши за много дълъг период или даже да не се повлияе видимо. Но няма съмнение, че хроничният стрес влияе негативно на организма.
Ето няколко примера за това как хроничният стрес може да провокира заболявания в различни системи на организма.
Сърдечно-съдова система
Продължителната тревожност повишава нивата на катехоламините. Те действат върху миокардната тъкан по такъв начин, че количеството на калциевите йони в нея постепенно се увеличава. Това води до повишена крехкост на мускулната тъкан на сърцето. Всички тези процеси впоследствие могат да се превърнат в един от факторите за развитие на исхемична болест.
Стомашно-чревен тракт
Когато се преживява стрес, симпатиковата нервна система се активира. Под нейно влияние се затормозява коремния вагусен нерв, което води до спазъм на съдовете на стомашно-чревната лигавица и спиране на секрецията на стомашен сок. Евакуационната функция на стомаха намалява, докато моторната активност на червата се увеличава. В дългосрочен план това води до синдром на раздразнените черва и хронични болки.
Ендокринна система
При депресия и невротични състояния хипоталамо-хипофизно-надбъбречната система става хиперактивна (увеличава се производството на адренокортикотропен хормон, адреналин, норепинефрин, кортизол). Това води до повишаване на кръвната глюкоза и нивата на инсулин. Формира се метаболитен синдром, създават се предпоставки за диабет тип II. Хипоталамо-хипофизната система също влияе върху репродуктивната система при мъжете и жените. Например, при жени, намиращи се под стрес, производството на фоликулостимулиращи и лутеинизиращи хормони (отговорни за овулацията) може да намалее, балансът на естроген и прогестерон може да бъде нарушен, което води до нарушаване на менструалния цикъл.
Тези примери изобщо не означават, че всеки, който изпитва хроничен стрес, е обречен на всички болести наведнъж. Това не е вярно. Чупи се там, където е слабото място: органите-мишени на стреса вече са предразположени към определени видове разстройства. Предразположението може да бъде наследствено или да възникне поради минали заболявания. Хроничният стрес се „цели“ именно в тези слаби места. Вероятността някой от описаните по-горе механизми да сработи е по-голяма, ако вие или вашите роднини вече сте имали проблеми с тези системи. Както и в други случаи, телесните и психическите фактори за заболяването могат да се смекчават или да се подсилват взаимно.
Дистрес
Продължителният, силен и непрекъснат хроничен стрес може да доведе до състояние на дистрес. Ако човек може да се адаптира към стреса, то при дистрес, когато адаптивните възможности са изчерпани, тялото и психиката започват да се сриват.
Невъзможно е да се каже със сигурност дали тази или онази ситуация ще доведе до дистрес, тъй като хората имат различна адаптивност. Често дистресът се причинява от следните комбинации от фактори:
• продължителни (няколко месеца) много неблагоприятни условия: глад, постоянна заплаха за сигурността, сериозни соматични заболявания, силна хронична болка;
• продължителни (няколко години) неблагоприятни условия: самота, депресия, постоянно присъстващи дестабилизиращи фактори (тормоз в училище, липса на пари за ежедневни нужди, грижа за тежко болен роднина, конфликти в семейството и др.);
• тежки травматични преживявания, дори кратки, но такива, които трудно могат да бъдат преживени и преработени.
Когато човек е в дистрес, той започва да се държи дезадаптивно, тоест не може да се възползва от възможностите, дори и да ги има.
Това е отговорът на въпроса защо хората не ходят на лекар или психолог с години, когато страдат силно, не напускат пиещите или тормозещите ги партньори, не се опитват да разрешат финансовите си проблеми. Те са в „дупката“ на дистреса и нямат нито визия за бъдещето, нито ресурси за промяна. В този момент те имат крещяща нужда от външна помощ.
