“Пищов” за родители – какво икономистите знаят за възпитанието на децата
Ние, във futurist.bg, считаме, че формирането, възпитанието и образованието на децата е един от най-важните аспекти, определящи бъдещето. Затова започваме в рубриката „Човек и общество” да публикуваме серия от статии с такава насоченост, особено за най-новите тенденции и изследвания в тази насока. Днес ще ви запознаем с интервюто, направено от журналиста Джо Пинскер от The Atlantic с професора по икономика от Университета Браун ( Brown University) Емили Остър , чиято нова книга разказва за възпитанието, базирайки се на редица сериозни научни изследвания.
Книгите за родители, като правило, не дават на своите читатели много възможности за размисъл за това, кое е по-добро за техните деца. В тях обикновено се предлагат много подходи „как”, но малко „защо”.
„Не обяснявайки, защо – пише Емили Остър в своята нова книга „ Пищов – ръководство как по-добре и спокойно да възпитаваме децата си от раждането им до училище” („Cribsheet: A Data-Driven Guide to Better, More Relaxed Parenting, From Birth to Preschool” )- ние лишаваме хората да правят избор самостоятелно, отчитайки собствените си предпочитания”.
Емили Остър е професор по икономика в Университета Браун. И в новата си книга, и в предишната „В очакване на най-хубавото”, тя описва процеса на вземане на решение от родителите, базирайки се на икономическото мислене. Тя съвсем набързо споменава за дървото на решенията, за „бейсовите априорни вероятности”, но процесът в своята същност е достатъчно прост.
Събери всички достъпни данни, оцени недостатъците и преимуществата на всеки потенциален начин за действие, отчети предпочитанията и ограниченията във вашето семейство, вземи решение.
Полезното в „Пищов” е , че е посветена на първите две стъпки на този процес, които могат да бъдат най-трудните за младите родители. Книгата дава информация на читателите, позволяваща им уверено да вземат решения . Книгата оказва успокояващо действие, тъй като подчертава, че не съществува общ оптимален набор от действия как да възпитаваш детето си. Наскоро аз беседвах с Остър за посланията, които родителите получават, а също за ограниченията, които съществуват при изследователите на възпитанието на децата.
Джо Пинскер: Препоръките за възпитанието на децата, намерени в интернет, често предизвикват в родителите още по-голямо объркване и предизвикват допълнителен стрес . Как мислите , защо интернет може да буди раздразнение при търсенето на съвети за възпитанието на децата?
Емили Остър: Аз мисля, че ние сме свикнали да търсим отговори в интернет за много аспекти от нашия живот. Именно там аз бих се насочила, ако ми трябваше да изясня кой беше този симпатичен младеж във филма, за когото не мога да си спомня. Това е също мястото, където аз отивам, когато искам да разбера, нужно ли е да учим децата да заспиват. Мисля, че проблема с възпитанието на децата се състои в това, че е много трудно да получим пълната картина от факти, базирайки се на това, което хората пишат в интернет. Това е особено важно, когато хората се стремят да направят своя избор на основата на доказателства и данни.
Отчасти това се обяснява с това, че в болшинството случай съществуват множество различни доказателства, които вие можете да откривате, преминавайки от сайт на сайт. В единият от тях може да се говори, че вие трябва да направите определен избор, защото той е единствено правилния, а в другия да се твърди, че това е най-лошото, което можете да направите за своето дете. Аз си мисля, че такова разнообразие на много решителни твърдения понякога ви обърква и може да стане по-лошо, отколкото е било.
Пинскер: В книгата си вие споменавате, че хората даващи съвети, се стремят да избягват когнитивния дисонанс. Ако родителите са приели определено решение за възпитанието на детето, те искат да вярват, че това е правилното решение и затова го препоръчват на другите.
Остър: Мисля, че това става както в интернет, така и извън него. В интернет много повече хора посочват такива аргументи. Това е правилно за мен, значи това е правилния избор въобще, а не правилния избор в частност. Именно тук ние започваме да се отнасяме към другите хора с осъждане. Ако те не приемат същото решение, значи са направили неправилния избор, защото аз точно съм направил правилния.
Пинскер: Струва ми се, че един от страничните ефекти от такива смесени съобщения, е че родителите получават много малко информация за реалните последствия от всяко конкретно решение. Как мислите, такова отсъствие на яснота частично обяснява ли защо малките индивидуални решения могат да ни се струват много важни?
Остър: Мисля, че част от възпитанието е, че вашите деца са много важни за вас и така трябва да бъде. Когато искате да направите избор , искате да го направите правилно. Заради риториката, че един конкретен вариант е „правилен”, всяко решение в края на краищата ни изглежда много логично. Мисля, че всички тези решения в своята същност придобиват преувеличена значимост и важност.
Пинскер: Струва ми се, че би било по-лесно да се направят ясни изводи от изследванията за възпитанието на децата, ако в данните присъстваха причинно-следствени връзки, а не просто корелации. Но голямото препятствие се заключава в това, че болшинството родители не са готови да манипулират живота на децата си заради някакъв изследователски проект. Съществува ли принципиално несъответствие между жаждата на родителите да намерят правилен отговор и способността на изследователите да им го дадат?
Остър: Да, това е много сложно, защото както вие казвате, родителите не манипулират децата. Те също не вземат случайни решения, защото когато ние искаме да проведем изследване по даден въпрос, естествено ние ще сравняваме родителите, които са взели едно решение, с родителите,които вземат други решения. Но тъй като решенията не се вземат случайно, типовете родители, които ги вземат, като правило са много различни, например по образование или доход.
Този факт, че родителите са различни и решенията са различни, в края на краищата прави съществуващите изследвания в голямата им част неудовлетворителни. Това разстройва хората, които винаги искат да вземат обосновани решения. Частично, това е признание, че не всичко може да бъде анализирано с научни методи. Понякога се налага решенията да се вземат по друг начин. Например, просто да се прави това, което вие смятате за правилно, без да се базирате на никакви данни.
Пинскер: Интересно, дали основният проблем е в това, че има разлика между крайните цели на родителите и това, което измерват изследователите?Целите на родителите, като правило, касаят качеството. Те искат да възпитат съобразителни, добре адаптирани деца, а това трудно може да се измери количествено.
Остър: Да , това е интересно и бих поставила този проблем в следната плоскост. Даже ако вашата единствена цел се състои в това да направите вашето дете по-добро по някакви измеряеми показатели и то да получи най-високите оценки на всички тестове, които използват изследователите, данните не са толкова добри, че да ви подскажат конкретното решение. Но може да направите крачка назад и да си кажете: моята цел не в това моето дете да има непременно най-високия IQ-коефициент, а в това да бъде щастлив, добре приспособен, продуктивен човек. И тук ние не само не знаем какво води до това, но и не знаем как да го измерим.
Пинскер: За книгата „В очакване на най-доброто” вас ви е вдъхновило очакването, че ще ставате майка, а сега вече вашите деца поотраснаха. Вие мислите ли да пишете книга за всяка фаза в техния живот? Или тази ще бъде последната, защото както вие отбелязвате в книгата, с възрастта при децата се наблюдават все повече разлики в това, което става в техния живот и затова да се правят изводи на основата на данни е все по-трудно?
Остър: Да, аз си мисля, че тази ще е последната, въпреки че така казвах и след първата. Открих, че в тази възрастов диапазон, описан във втората книга, има убедителни научни данни, но по-нататък данни с такова качество няма. Така че би било сложно да напиша следващата книга. Може би ще напиша за нещо друго.