Отреденият ни срок е до 150 години: защо учени смятат, че не можем да живеем повече

Продължителността на човешкия живот не може да е повече от 150 години, са уверени учените от сингапурската изследователска група Gero. Резултатите от тяхното изследване са публикувани в списание Nature Communications.

Екип от специалисти в областта на биологията и биофизиката са разработили приложение на базата на невронна мрежа, способна да оцени скоростта на остаряване и да пресметне максималната продължителност на живот. Учените са използвали стотици хиляди записи от бази данни на медицински изследвания в САЩ, Великобритания и Русия. Тази информация е включвала подробни данни за състоянието на организма, начина на живот, кръвните показатели, а също така резултати от анализи на ДНК.

В резултат на своето изследване учените са установили, че за продължителността на човешкия живот отговарят два фактора. Първият от тях е биологичната възраст, свързана с начина на живот, болестите и стреса. Вторият фактор е свързан с „отказоустойчивостта“, от който зависи колко бързо първият фактор се връща в нормални граници след случили се нарушения във функционирането на организма.

Изследователският екип е успял да определи два основни показателя, свързани с продължителността на човешкия живот – нивото на левкоцити и количеството изминати крачки на ден. За двата показателя картината е била една и съща : с увеличаване на възрастта някой фактор е водил до постепенно намаляване на способността да се връща към предните значения след проблем със здравето (заболявания, увреждания, травми и други).

Базирайки се на скоростта на промените, учените са пресметнали, че способността на организма да се възстановява се губи на възраст 120 – 150 години.

С възрастта способността към възстановяване все повече намалява и за да се върне в нормалните граници е нужно все повече време. Организмът на младите здрави хора бързо се справя със случили се промени и последствия от болести, но с възрастта тези реакции намаляват, което води до твърде голямо натоварване за организма.

При това някои фактори, такива като кръвното налягане или броят левкоцити, имат определени медицински норми, но количеството крачки е индивидуално за всеки човек. Това, че този показател се променя с възрастта със същото темпо, може би подсказва за съществуването на фактор за „скорост на остаряване“, влияещ на различни области от жизнената дейност на човек.

„Пресмятанията показаха пълна загуба на устойчивост при човешкия организъм, тоест на способността към възстановяване, на възраст 120 – 150 години… Освен това ние наблюдавахме много резки промени на възраст приблизително 35-40 години, и това беше доста учудващо. – обяснява водещия автор на изследването Тимоти Пирков – Именно в този период спортистите много често завършват своята спортна кариера. Това подчертава, че в тази възраст физиологията на човек действително може би се променя“.

Намаляването на устойчивостта се наблюдавала даже при хора, които не са страдали от сериозни хронични заболявания, отбелязват учените. Освен това, учените установили, че с напредване на възрастта на хората им е било нужно повече време за възстановяване и средно те са прекарвали все по-малко време в областта на оптималното физиологично състояние.

„Остаряването при хората демонстрира универсалните черти на сложните системи, работещи на границата на разпадането – обяснява друг участник в изследването Пьотр Федичев – Нашето изследване демонстрира, как концепция, заимствана от физическите науки, може да се използва в биологията за изучаване на различни аспекти на стареенето, за да се открият ефективни мерки в борбата с него“.

„Това ли е най-продължителния период, в който може да живее човешкото тяло, ако всичко друго е протичало нормално и човек се е намирал в среда, свободна от стресови фактори?“ – се пита Хизър Уитсон, директор на Центъра за изучаване на стареенето и развитието на човек към Университета Дюк.

По нейните думи, резултатите от това изследване показват за съществуването на показателя „скорост на стареене“, който определя границите на продължителността на живота.

„Дългият живот не е същото като дългото здраве – отбелязва професор Джей Олшански от Илинойския университет в Чикаго – Основното внимание следва да се отделя не на това как да живеем по-дълго, а на това как по-дълго да живеем здрави“.

„Смъртта не е единственото нещо, което има значение – се съгласява Уитсон – Въпросът е в това можем ли да увеличаваме продължителността на живот, без да увеличаваме онази част от времето, в която хората се намират в немощно състояние?“

Изследователите се надяват, че следващите изследвания в тази област ще позволят по-добре да се разберат както границите на възможната продължителност на живот, така и как да се удължи активната фаза. Според учените решението може да се търси както в борбата с болестите и стремежа към здравословен начин на живот, така и с помощта на съвременните медицински методи, такива като генната терапия.