Парадоксът на усилието: Защо комфортът не ни носи удовлетворение

Какво представлява „заместващата дейност“ и защо търсенето на трудности и врагове е толкова по човешки. В един монотонен и комфортен свят хората често се занимават със заместващи дейности, за да задоволят първичните си желания. Това е „парадоксът на усилието“, който предполага, че откриваме стойност в преодоляването на трудности. По този начин, полагайки усилия и стремейки се към трудности, ние можем да почувстваме по-дълбока връзка с нашата истинска природа.

Представете си , че нашият далечен прародител преследва опасен звяр, стискайки здраво копието си, дишайки бавно и равномерно. От скришното си място той вижда огромните зъби и мускули на животното. Ще бъде труден лов! Може да му е последно. Прогонвайки страха, той изскача от храстите и с всичка сила забива копието в гърба на звяра. Животното издава първичен рев и с дива енергия си върти главата. Острите му нокти се забиват в бедрото на ловеца, но раната не е дълбока и той отстъпва назад, за да види как убитото животно кърви до смърт. Ловът приключва.

От тогава са изминали около 200 000 години и ние сега, седейки пред компютъра, четем тази статия. Удобно и топло ни е, имаме хубаво легло, в което всеки момент можем да се отдадем на приятен сън. В близост има магазин за хранителни стоки с голямо разнообразие от продукти. Имаме си антибиотици, хладилник и телевизор. Никога в историята на човечеството хората не са се чувствали толкова комфортно.

Но човешкият дух не се калява от лежане на дивана. Изобретателността на Хомо сапиенс не се е развила в заседателни зали със стъклени стени. Нашите огромни резерви от смелост, издръжливост и сила не са се формирали, изпращайки анонимни заплахи на непознати чрез социалните мрежи. Ние сме вид, който търси приключения в свят, където тези преживявания могат да бъдат твърде опасни.

Склонност към трагедия и стремеж към смъртта

Има нещо, което не е съвсем подходящо за хората. Другите животни се стремят да открият постоянство в подредбата на нещата. Те търсят идеални условия и се задоволяват с това, което имат, докато тези условия не се променят. А хората не обичат да стоят на едно място. Дори в условия, предназначени да направят живота им възможно най-удобен, те са неспокойни.

Зигмунд Фройд нарича това „влечение към смъртта“. Част от нас се нуждае от самосаботаж и война. Това странно желание можем да открием, разрушавайки пясъчен замък на плажа или гледайки как най-щастливата двойка се разпада. Тази част от човешката природа иска да лъже, мами, оскърбява, обижда и след това да гледа как светът гори, просто защото така е по-интересно. За известния словенски философ и писател Славой Жижек това желание за експлозия (или изригване) представлява отличителен белег на свободата или поне необходимостта да се чувстваш свободен. Както пише той, “стремежът към смъртта” като структура на самосаботаж е път към свободата, тоест поведение, което не е свързано с утилитарното отношение към оцеляването.

Хората са провокатори, недоволни от всичко около себе си. Имаме нужда от враг, трябва да счупим нещо. Но по думите на Ницше в мирно време войнственият човек напада сам себе си. Ако нямаме конфликти или проблеми в живота, тогава ние си ги създаваме. Когато няма какво да унищожим, ние разрушаваме себе си. Когато всичко е благополучно и идеално, няма как да не объркаме нещата. Какви странни създания сме ние хората!

Заместваща активност

Идеята се състои в това, че ние имаме енергията на ловец, която остава нереализирана в днешния свят. Именно тази енергия често води до това, което се нарича „заместваща дейност“.

Аристотел пише:

„Човекът е звяр, търсещ цел. Животът му има смисъл само ако се стреми към целите си.“

И така, сега когато първоначалните цели на нашата природа вече не са актуални ( вече трудно можем да се отдадем на нашите примитивни желания), ние си измисляме изкуствени такива. При липса на реални проблеми си измисляме нови.

Например, хората могат да се пристрастят към видеоигрите, за да намерят приключения, които нямат в реалния живот. Някой може да се захване с плетене или ръкоделие, за да компенсира липсата на производителност в други области на живота, като например на работа. Можем да гледаме или упражняваме спортове, които позволяват (и насърчават) първичния дух на състезание и агресия. Човек може да се наслаждава на определени телевизионни програми, защото те предлагат вълнуващо бягство от бледната, скучна реалност, която ние сами сме си създали.

„Заместването“ е социално приемлив начин за освобождаване на тази енергия в свят, в който другите способи са неприемливи.

Чувството за сила

В книгата си „Сред дивата пустош“ (Into the Wild) авторът Джон Кракауер пише:

„ Във живота не е важно непременно да си силен, а да се чувстваш силен, поне веднъж да изпиташ себе си и поне веднъж да се окажеш в най- древното от човешките състояния“.

Идеята му повтаря основния постулат на философията на Ницше:

„Всички живи същества имат „воля за власт“. Ние всички, дълбоко в себе си, просто искаме да сме силни. Хората искат да постигнат целите си, но само след изпитания. На нас ни е нужно да проверим себе си и да излезем на първо място“.

Съществуват доказателства в подкрепа на тези думи. Хората, които предизвикват себе си, са по-малко склонни да страдат от депресия и тревожност. Междувременно “парадоксът на усилието” гласи, че въпреки че сме склонни да избираме по-мързелив и по-лесен вариант, ние почти винаги получаваме удоволствие от по-сложните задачи. Алпинистите се наслаждават на катеренето, защото борбата прави целта по-удовлетворяваща от полет с хеликоптер до върха. Спечелените пари ги усещаме по-ценни от дарените пари.

Интересното е, че ние ценим не само резултата от усилията (например мебели, които сме сглобили със собствените си ръце), но и самите усилия. Известният алпинист Кели Кордес нарича това забавление от „втори тип“: нещо, „което е ужасно, докато се случва, но е забавно да си го спомняте след това“. Толкова много неща може да не са ни интересни и забавни в даден момент, тъй като са свързани с трудности и преодоляването им, но ние обаче с умиление си ги спомняме след това единствено заради тези усилия.

И така, всеки от нас има нужда да изпитва себе си. Удоволствието от усилията не се ограничава от очевидната радост от победата. Има неподаващо се на определение удоволствие от самата борба. Това е факт, който трябва да помним, , когато следващия път ни предложат по-лесен или по-труден вариант. Да, може да изглежда твърде трудно, но през повечето време това усилие ще ви носи дълбоко удовлетворение. В заместващите действия, насочени към борба, ние можем да почувстваме себе си доста повече човеци.