Променя ли се в съвременния свят традиционният семеен модел?

Известният социолог и футуролог Мауро Гилен разсъждава защо идеалните и стабилни модели на семеен живот в съвременното общество започват да влизат в конфликт с променящата се реалност. Той не отрича традиционият модел на „нуклеарното семейство“, но призовава да се отчитат новата икономическа и социална роля на жените, технологичните и икономически промени, културната глобализация, навлизането на индивидуализма. Обществото трябва да върви напред, без да допуска негативни връщания към миналото и без да се изострят социалните и политически противоречия.

До средата на миналия век моделът на „нуклеарното семейство“ (две деца, баща, който изкарва прехраната и майка домакиня, благополучен живот и свой дом) се превърна в стремеж на много хора по света. Но в съвременното общество традиционните нуклеарни семейства не са мнозинство. Вече много често не е актуално да градиш живота си по модел, предполагащ аналогични последователни етапи. Промените в социалните, технологичните и културни модели разрушиха представата за идеалните модели на семеен живот, смята Мауро Гилен, един от видните мислители в областта на социологията.

През миналия век моделът на нуклеарното семейство беше в своя разцвет . Теоретично, последователният модел на живот, в който хората преминават през всеки един етап по подреден и предвидим начин, стана широко разпространен по целия свят. Правителствата, медиите, Холивуд и основните религии насърчаваха идеята за нуклеарното семейство, в което родителите отглеждат деца си до завършване на тяхното образование и момента, когато сами създадат свои семейства. На най-скромното социално-икономическо ниво и двамата родители работеха, оставяйки децата си на съседи или на грижите на по-големи братя и сестри. В Германия на жените, които заемат по-високи позиции в социалната йерархия, им се препоръчваше да си стоят вкъщи и да се посветят на „Kinder, Küche, Kirche“ – грижа за децата, дома и църковния живот. Компаниите в повечето страни, от Япония до Съединените щати, обезкуражаваха или направо забраняваха на омъжените жени да работят извън дома. Семейство, състоящо се от двама родители, най-малко две деца и куче, с определено ниво на материално благополучие (телевизор, пералня, кола) се превърна в модел за подражание по целия свят, отчитайки растящият просперитет на средната класа.

Но зад розовата картина на идеалното семейство се крие реалността от трудности и разочарования. Акцентът върху „израстването“ води до това, че децата постоянно са подложени на огромен натиск за да бъдат добре подготвени, когато вече са възрастни: от стабилните романтични връзки до задължителния професионален успех. В допълнение, нуклеарното семейство допринася за социалното неравенство, защото, както можете да се досетите, не всички групи в обществото са в състояние да съответстват на идеалния прототип.

„Животът стана по-свободен за всяка отделна личност и в същото време нестабилен за семейството. Направихме живота по-добър за възрастните, но по-лош за децата“, пише Дейвид Брукс в своя скорошна статия за списание Atlantic. „Преминахме от големи, взаимосвързани, разширени семейства, които помагаха да защитим най-уязвимите хора в обществото от житейските сътресения, към малки, изолирани семейства, които дават възможност само на най-привилегированите хора в обществото да максимизират своите таланти и възможности. В крайна сметка това дава свобода на богатите и разорява работническата класа.“

Освен културните промени в нашите възгледи за връзките и брака, реалността е, че вече не живеем в общество, където животът е напълно последователен и традиционните семейства са болшинство. Както в икономически развитите, така и в бедните страни броят на семействата с един родител се увеличава: хората се разделят, развеждат се или изобщо не живеят заедно.

Най-важният аспект на концепцията за нуклеарното семейство е идеята, че децата ще порастнат, ще започнат да работят и с времето ще създадат своя собствена на нуклеарна единица. Според проучване от 1957 г., цитирано от Брукс, почти един на всеки двама анкетирани е смятал неженените хора на определена възраст за „ненормални“, „неморални“ или „ прекалено нервни“. Традиционно хората, които не преминали през необходимите етапи от живота до определена възраст, рискували да се превърнат в „изгнаници“ в своята социална среда.

Друга особеност на този семеен модел е, че насърчава социалната изолация. В популярната книга от 1985 г. „Habits of the Heart“ ( в български превод „Навици на сърцето“) на Робърт Бела, написана в съавторство с водещи социолози, се отбелязва:

„Съвременните културни традиции определят личността, постиженията и целта на човешкия живот по такъв начин, че човек се оказва във великолепна, но плашеща изолация.”

Напредъкът в живота е свързан с „да намеря себе си“, „да напусна дома“, „да създам нещо свое чрез работа, любов и брак“ и „да внеса своя принос“ в живота на обществото и страната в качеството си на съсед и гражданин. Но както твърди политологът Робърт Пътнам в своята завладяваща книга “Bowling Alone“, индивидуализмът триумфира над традиционното чувство за общност, особено след като семействата от средната класа се преместиха в предградията и скъсаха традиционните връзки. В същото време авторът отбелязва, че спадът на гражданската активност съвпада с разпадането на традиционната семейна единица: майка, баща и деца.

От началото на 21 век стана все по-ясно, че последователният модел на живот със своята строга подреденост и времеви рамки се е изчерпал. Животът според тази единна поредност явно вече е остарял заради новите икономически и социални роли на жените, технологичните и икономически промени, културната глобализация, дълбокото навлизане на индивидуализма.

В общество, което действително е ориентирано на преход от едно поколение към следващото, трябва да има повече налични ресурси за изравняване шансовете на децата, които нямат емоционалната и икономическа подкрепа, която дава нуклеарното семейство. Но най-важното е, че равенството е възможно само ако тези предимства са достъпни на всяка възраст, а не само до завършването на средното образование.

За нас възрастта е показател за организацията и графика на кариерата и предвижването по служебната стълбица. Този аспект отразява патриархалното пристрастие, което е дълбоко вкоренено в последователния модел на живот и концепцията за нуклеарното семейство. Но в среда, в която традиционната концепция за семейство вече не е най-разпространената, тези традиционни възгледи могат да доведат до връщане към архаичните ценности и практики, включително традиционната роля на жените. Сега това е не само непрактично, но и неприемливо за много социални групи. Обществото трябва да върви напред, без да допуска негативни връщания към миналото и без да изостря социалните и политически противоречия.

Затова трябва да се погледне прагматично на проблема. Трябва да се минимизират социалните разделения и политическия екстремизъм, осмисляйки стратегически както постепенните, така и радикалните промени. Необходимо е да се идентифицират начините, по които последователните модели на живот пречат на хората да постигнат пълния си потенциал. Необходимо е да се преразгледат нагласите, които създават най-големи проблеми, особено тези, свързани с разделянето на жизнените етапи. В ерата на демографска, икономическа и технологична трансформация са необходими нови подходи, свежи идеи и възможности, както и да се гарантира, че хора няма да бъдат изхвърлени зад борда на социалния живот, така и да се намерят начини да се отключи потенциалът на всеки един човек.

Правителства, компании, образователни институции и другите обществени организации трябва да се научат да се отнасят към гражданите, учащите се и работниците като към „многогодишни растения“, да бъдат креативни, да мислят нестандартно и стратегически, да променят своите подходи. Тези, които не се страхуват да експериментират с различните аспекти на начина на живот, на обучение и образование, на работа и потребление, характерно за представителите на различните поколения, ще могат да постигнат огромни успехи.