Хуманизмът е практичен: как човечността се превръща в един от най-ценните ресурси

Причината нашият свят да е толкова мрачен е, че сме забравили как да се отнасяме един към друг като към човешки същества, смята журналистът Дейвид Брукс. Ако смятате, че той действително е толкова непривлекателен, не е късно да се опитате да поправите нещата.

За да разберете, че животът ни не е веселба в слънчев майски ден, просто прегледайте новините. В новинарските емисии на всеки медиен ресурс можете да откриете видеоклипове с епизоди на насилие, престъпления, катастрофи, военни операции или речи на политици, изглеждащи като нарцистични психопати. Сигурно в много от нас остава впечатлението, че живеем в епоха на дехуманизация, имайки предвид всякакви нагласи или действия, които изкривяват човешкия облик и отказват да признават и уважават достойнството на всеки един от нас.

Има обаче друга сила в света, вероятно не толкова забележима, но достатъчно мощна и това е човечността. В нашия свят има много повече човечност, отколкото обикновено се смята и вижда. Вървейки и наблюдавайки по улиците на всеки един град, вие ще забележите, че много от хората са като вас.

И това може да бъде истинският бунт на нашето време – да се опитаме да видим другите в цялата им сложност и дълбочина, да се опитваме да се поставим на мястото на всеки един от тях. Отнасяйки се със смирение, самосъзнание и състрадание, стараейки се да бъдете внимателни, справедливи и проницателни, вие може да се опитате да погледнете света от тяхната гледна точка.

Тези прости принципи на „бунтарския хуманизъм” съвсем не са толкова наивни, колкото изглеждат на пръв поглед. В действителност това е доста практично нещо. Способността да разбирате хората, с които работите, е особено полезно умение. Да се държите с уважение и да проявявате интерес е практично. Всички тези принципи можем да ги приложим във всяка една област на живота, именно от гледна точка на ползата, а не от абстрактни морални идеали.

В центъра на всяко здраво семейство, организация и нация лежи това хуманистично умение: способността да се вглеждаме внимателно в хората около нас, да ги разбираме и да ги накараме да се чувстват видени, чути и разбрани.

Например, в изследване от 2021 г. на консултантската фирма McKinsey, на въпроса защо служителите напускат фирмите, най-често срещания отговор сред ръководителите бил: за да правят повече пари другаде. Но когато изследователите питали самите служители защо напускат, най-често те отговаряли, че не се чувстват признати или ценени от своите мениджъри.

Колко добре ние се разбираме? Много по-зле, отколкото изглежда. Уилям Айкс, психолог от Тексаския университет в Арлингтън, е установил, че непознати, които говорят помежду си за първи път, се разбират точно помежду си само в 20% от случаите, а приятелите и членовете на семейството – само в 35% от случаите. По всяка вероятност бихте могли да потвърдите същото без никакви изследвания. Сигурно е имало моменти в живота ви, когато са искали да ви лепнат етикет и да ви вкарат в някоя стереотипна група, ей така просто за удобство?

Защо се случва всичко това? Първо, ние сме егоисти и не забелязваме другите, защото сме твърде заети да представяме себе си. А някои хора са толкова фиксирани върху собствената си гледна точка, че даже не си правят труда да погледнат вашата. Може ли това да се промени?

Със сигурност. За тази цел си струва си да се обърнете към опита в хуманитарните науки или актьорството. Например актрисата Виола Дейвис отбеляза в едно от интервютата си :

„Актьорите преминават през живота много по-различно от другите, защото на нас ни се налага да бъдем наблюдателни. Например, забелязваме как някой навежда глава, когато вие казвате определена дума или израз. И си мислиш: „Защо правят това? Това нещо дали е свързано с миналото им?“.

Актьорът Матю Макконъхи използва същата техника в създаването на образите на своите герои. Например неговият герой може през цялото време да държи ръцете си в джобовете. Той върви през живота си прегърбен, затворен в себе си. Когато се опитва да се самоутвърди, той изглежда неестествен, несигурен и твърде агресивен. Макконъхи също се опитва да погледне всяка сцена от гледната точка на героя си. Убиецът не си мисли: „Аз съм убиец“ и неговите мисли звучат по-скоро примерно така: „Оправям нещата, за да има ред“.

Писателката Зейди Смит използва същата техника. Като дете тя постоянно си представяла какво би било да расте в къщите на своите приятели.

„И се чудех какво би било да си поляк, или ганаец, ирландец, или бенгалец, да си по-богат или по-беден, да произнасяш дадени молитви или да се придържаш към определена политика.“

И това е фантастичен начин не само да станете велик писател, но и да развиете способността си да виждате другите. Рембранд е имал прекрасната дарба “да вижда” хората – затова картините му все още ни очароват. Както отбелязва писателят Фредерик Бюхнер, дори най-обикновените лица са толкова чудесно предадени от Рембранд, че сме шокирани от тяхната необикновеност.

Хуманизмът е изграден върху благоговението към човека, върху признанието, че всеки, когото срещнеш, те превъзхожда по някакъв начин.

Точните науки дават информация за физическата реалност, но хуманизмът се фокусира върху субективната сфера: как всеки човек възприема събитията и си формира определена гледна точка от тях. За да разберете човек на това ниво, трябва да имате уменията на добър събеседник . А това не е толкова просто, колкото изглежда. Ако група от хора се занимават само с това да изкажат един на друг своите твърдения и убеждения, , това не само не е добър разговор, той е ужасен. Добрата беседа прилича на акт на споделено изследване.

Артър Балфур, британски държавник от началото на 20-ти век, според мемоарите на неговите съвременници е бил майстор във воденето на беседи: той например забелязвал плахата забележка на срамежлив участник в разговора и често откривал в нея неочаквани възможности, изследвал я и я разширявал до такава степен, че авторът да почувства, че наистина е имал значителен принос. По време на Първата световна война Бюкан, шотландски писател, завел свои американски приятели на вечеря с Балфур:

„Спомням си с какво възхищение гледах как той се чувстваше в компанията на моите гости, улавяйки някоя произволна дума и превръщайки я в ядро на сериозни разсъждения. След срещата гостите излязоха окрилени от този контакт”

Друг важен компонент на хуманистичната комуникация е образното мислене. Историите отразяват характера на човека и как той се променя с времето.

Историите разказват за това как хиляди малки случки и влияния подреждат живота, как хората се борят и успяват, как късметът им е изневерил и са попадали в зоната на неуспехите. Освен това хората просто се държат по-свободно, когато ги насърчавате да говорят за себе си.

Всеки човек е съвкупност от хора, избори и събития, които са се случили преди него, както и събитията от неговото детство и близкото минало. Какво се е случило с него като дете, което го кара да гледа на света от гледната точка на аутсайдер? Какво се е случило в личния му живот, което прави празниците толкова важни за него? Защо е толкова трудно някой да си поиска услуга? За да отговорите на тези въпроси, трябва да развиете едно много важно умение за един хуманист – емоционалната интелигентност. Ключова характеристика за дехуманистичната ера е емоционалната грубост. Обратно, хуманистът се учи на сложни емоционални реакции.

Вземете например емпатията. Някои хора възприемат това качество доста повърхностно: отваряте сърцето си и състраданието се излива. Емпатията всъщност се състои от три отделни социални умения. Първото е огледалния образ, тоест точното определяне на емоциите на човека срещу вас. Второто е съпреживяването, тоест използване на собствените подобни преживявания, за да разберете по-добре другия човек. Третото е проявата на грижа. Този компонент е може би най-важният. Хората, които наистина съчувстват, не просто правят това, което ги успокоява тях самите, те правят това, което кара хората в нужда да се чувстват по-добре.

Как тези умения са свързани с живота ни? Директно.

„Формата на нашето знание става форма на нашия живот“, пише педагогът Паркър Дж. Палмър.

С други думи, това как се отнасяме към другите, определя какъв човек сме и какъв можем да станем. Ако виждаме, че хората са щедри и ние ще станем щедри. Ако ги виждаме дистанцирани, тогава ние самите ще се затворим в себе си. Така че ако променяме отношението си, можем да направим много за ситуацията като цяло.

Признанието е нещо, което хората търсят от ранна детска възраст. Може би сте виждали експериментите с „каменно лице“ в YouTube, в които изследователите молят майките да не отговарят на молбите на бебето за внимание. Бебетата гукат, а майките просто седят с безизразно изражение на лицата си. Първоначално бебетата се чувстват неспокойни, след това избухват в сълзи. Дори на толкова млада възраст да се чувстваш невидим се превръща в екзистенциална криза.

За възрастните страданията са същите. Всяко общество има това, което философът Аксел Хонет нарича „ред на признаване“, в който всеки получава в една или друга степен своята доза внимание. Но в съвременния свят признанието отива при малцина: богатите, красивите, атлетичните, успешните. Социологът Ричард Сенет пише:

„Когато едно общество се отнася към маса хора по този начин, като отделя признание само за малцина, това създава дефицит на уважение, сякаш няма достатъчно от тази ценна субстанция за всички.“

Така ставаме самотни, изолирани и свръхчувствителни към чуждото внимание. И единственият изход от това също е хуманистичен: просто трябва да обръщате повече внимание на хората около вас.

Очевидно е, че философията на хуманизма има широко и доста практично значение. Точно това липсва в съвременния живот, пълен с комфорт и материално богатство. Много често ни липсват простите неща, например истинското приятелство.

В същото време, както отбелязва Фредерик Бюхнер, който е преживял трагична загуба в ранна възраст, повече от всичко друго копнеем да бъдем припознати със своята човечност, но често това е нещото, от което най-много се страхуваме. Разкривайки се пред другия човек и доверявайки му съкровените си тайни, ние можем да го насърчим и той да се разкрие пред нас.

Всеки човек представлява уникална ценност. Той заслужава да бъде забелязван и да му се отделя необходимото и любящо внимание.

Именно този основен (и приложен) принцип на хуманизма може да промени ситуацията днес. Да, другите може би да ни се струват жестоки, подли, корумпирани или зли, но поне трябва да се опитваме да ги разберем по-добре, преди да направим такива преценки. Голяма част от жестокостта, която се е просмукала в нашия свят, идва именно от това, че не го правим.