Африканската жизнена философия “убунту” и как можем да я противопоставим на „глобалното виртуално село“

Кое е по-важно – да се ползваш с добро име на своята улица или да ти излиза по-често името, използвайки Google? Африканската жизнена философия убунту се фокусира на отношенията с хората, които са близо до вас и че вие сте тясно свързан с тях. В нея ценността на човек се определя в зависимост от качеството на участието си в общността от себеподобни личности. Ние сме отговорни за хората около нас, както и те за нас. Никой щастлив човек не може да израсне в изолация.

Епохата на Интернет замени местната общност с „глобалното виртуално село“. Седим пред компютъра или телефона си, четем какво пишат познати и непознати в социалните медии, понякога коментираме, ядосваме се на чуждите коментари и това все повече запълва времето и пространството, в което общуваме със света. Ние знаем много повече за непознати на хиляди километри, отколкото за хората, които живеят в съседство. По този начин все повече се откъсваме от света около нас и ставаме още по-самотни. Не познаваме нашите съседи, в кафенетата, които посещаваме обикновено, не се поздравяваме с хората, които често срещаме там, все повече се откъсваме от близки и приятели, колегите, с които работим ги познаваме твърде слабо. Реалният ни обкръжаващ свят все повече се свива и хоризонтите, които виждаме, се приближават неумолимо все по-близо и близо, но ние живеем с усещането, че живеем в глобалния безкраен свят.

В противоположност на всичко това сред народите банту в Африка е разпространена жизнената философия “убунту”, която се фокусира върху тези, които са наблизо около нас. В нея основният акцент е, че това което сте вие, е тясно свързано с хората около вас. А това за съвременния западен човек може би трябва да звучи малко по-различно. Вместо да се стреми да бъде известен като аватар в интернет, по-добре е да се концентрира върху това да бъде известен и полезен сред реалните хора, които го обграждат.

Аз специално се сблъсках за първи път с термина „убунту” съвсем случайно преди около 15 години, когато видях, че сина ми е инсталирал на своя компютър операционната система Ubuntu за Linux. Но тогава даже не полюбопитствах какво точно означава този термин. Но преди няколко години дъщеря ми беше в Йоханесбург в ЮАР, където със свои колеги и екскурзовод посетила известното предградие Совето, което на времето беше станало символ на борбата срещу апартейда и е родно място на първите чернокожи президенти на ЮАР Нелсън Мандела и Дезмънд Туту. Това, което най-много я беше впечатлило от цялото пътуване, беше разказа на техния гид за философията убунту, помагаща в дух на взаимопомощ и доброжелателност да оцеляват и най-бедните слоеве на населението. Особено интригуващо в нейният разказ беше обяснението защо тази философия е спирачка за прекаленото разпространение на престъпността, а именно, че ако пристъпиш рамките на закона, след това не можеш да се върнеш в своята общност. Така постепенно в мен се зароди интереса към тази африканска философия и особено нейното съвременно звучене в модерните общества.

Има една известна африканска поговорка: „За да отгледаш дете е необходимо село“. В нея е заложена идеята, че когато дойдем на този свят, ние не се раждаме сами, а в общност. Човекът не е остров в океана. С изключение на специални и редки случаи, всеки от нас е роден в семейство, ходи на училище, учи в университет, живее в даден град и държава, обкръжен е от различни хора.

Ние приемаме тази мрежа и поредицата от неизбежни връзки най-често за даденост. Понякога дори се противопоставяме и се стремим да напуснем нашата общност. Но тази поговорка ни казва, че сме отговорни за хората около нас, както и те за нас. Никой щастлив човек не може да израсне в изолация.

Това е въплътено в думата убунту, произнесена на езика нгуни. Убунту се фокусира върху взаимосвързаността, т.е. зависимостта с общността, която е в основата на човешкото развитие. Има една изключително показателна история, как местните жители са демонстрирали на европейците логиката в отношенията, характерни за убунту.

Бял мисионер, който се занимавал с обучението на местни деца, решил да им организира състезание по бягане. Условието било те да стигнат до отдалечено дърво и да се върнат назад. Наградата за победителя била сладко изкушение. След като учителят дал сигнал за старт, децата се хванали за ръце, стигнали заедно до дървото, така и се върнали. Мисионерът бил изумен. Опитал се да им обясни, че наградата може да получи само победителят. Но и при втория опит всичко това се повторило. Така всички деца заедно си разделили наградата.

Аз съм, защото ние сме

Разпръснати на много места, много африкански общности в страни като Кения, Гана, Зимбабве, ЮАР и Ботсвана споделят поразителни прилики в своите философии за идентичност и междуличностни отношения. От своя страна голяма част от европейската интелектуална традиция, от древните гърци до Декарт и Хобс и достигаща кулминацията си при Джон Стюарт Мил и Жан-Пол Сартр, разглежда човека като отделна личност. За разлика от това, идеята , заложена в убунту ни вижда като нишки, вплетени в човешката паяжина или като малки тухлички в единната сграда. Но това в никакъв случай не трябва да се бърка с по-универсалните холистични идеи в източните духовни традиции, например в будизма и даоизма, където целият свят (съответно и Вселената) се разглеждат като едно цяло. Философията убунту разглежда човешките отношения в рамките на общността, в която трябва да цари социална хармония. В нея става въпрос за вашето местоположение, а не за „единството с целия свят“.

Архиепископ Дезмънд Туту отлично е представил тази идея. Той пише:

„Африканската гледна точка е, че човек става човек чрез другите хора. Моята човечност е свързана с вашата и когато вашата човечност се засили, независимо дали ми харесва или не, моята също се засилва. По същия начин, когато ти си дехуманизиран, аз също съм дехуманизиран.”

От своя страна повечето европейски философски традиции се базират на предположението, че ние съществуваме като самотни, необвързани мислители и това може би е най-добре илюстрирано в известния цитат на Декарт: „Мисля, следователно съществувам“. Този цитат предполага, че се раждаме като повече или по-малко отделни същества и връзките, които създаваме, са като ръкостисканията: хлабаво свързани и лесно разкъсвани.

За разлика от това западно виждане, човек в африканската философия убунту се определя в зависимост от качеството на участието си в общността от себеподобни личности. Всички те са като клони на едно и също дърво, което ги храни и поддържа. Счупеният самотен клон ще изсъхне на земята и в убунту това е олицетворение на хората, които са се откъснали от дома си.

Бъдете известни във вашето „село“

Ние все повече живеем в глобалното виртуално село, където бариерите са разрушени и граници няма . Интернет ни позволи да пътуваме на огромни разстояния, предлагайки удобство и свързаност, без да се налага да ставаме от дивана. Проблемът е, че ако гледаме дълго в далечината, пропускаме това, което е наблизо. Понякога говорим чрез съвременните средства и платформи за комуникация толкова дълго, че не ни остава време да поговорим с тези, които са наблизо. Интернет задушава все повече убунту. Виртуалният свят заема все повече пространство и време за сметка на реалния. Това от една страна е абсолютно логично във века на стремглавото развитие на технологиите, но от друга страна ми се струва, че човек трябва да открие баланса и хармонията между реалното и виртуалното. В противен случай съществува заплаха да загубим красотата на реалните социални взаимоотношения.

Едва ли по-честата поява на името ни в резултатите от търсенето с Google е по-ценно от запознанството с нашите съседи. Опознайте се със съседите си, помогнете им ако имат нужда, отидете на социални събирания и се усмихвайте на хората по улицата. Даже един непринуден незаангажиращ разговор има вероятност да ви даде неочакван положителен емоционален заряд. Убунту ни казва, че когато в нашето „село“ се чувстваме като едно цяло, то и животът в него ще е много по-приятен и хармоничен. Сигурно някой веднага ще ми опонира, че той има такива ужасни съседи, с които по никакъв начин не може да се спогоди. Сигурно в някои случаи това е вярно, но нищо не ни коства доброжелателно и без агресивен тон да се опитаме да обясним нашата гледна точка. Все пак съществува шанс да намерим приемливата социална точка на пресичане и за двете страни. Случайно или не аз имам много показателен пример в това отношение. В блока, в който живея, на първия етаж живее вече достатъчно възрастна дама, която поддържа от много години градинките пред и зад нашия вход. Винаги е усмихната и блага, и когато моли за помощ мисля, че никой от съседите не и е отказвал, включително и аз. Никой никога не и е плащал, но явно за нея и досега е важно нейната част от публичното пространство да е подредена и перфектна.

Бъди навсякъде “свой”

Съвременният живот ни кара да бъдем все по-мобилни. Ние се раждаме и израстваме на едно място, много често завършваме университет на друго, работата може да ни прати в съвсем неочаквана дестинация. Сменяме градове, държави, континенти. Но където да отидем винаги ще бъдем част от това, което сме. Не можем да променим мястото, където сме родени. Но това може да не е мястото, където сърцето ни ще открие своя дом. В този смисъл убунту се фокусира върху мястото, където сме в момента, тоест където животът ни заведе, там и се стремим да следваме принципите на убунту. Именно на сегашното си място трябва да се опитаме да опознаем, да ценим и да взаимодействаме колкото е възможно повече с всички около нас. Но за да направите това означава да разберете и да обичате преди всичко себе си. Писателят Мартин Шоу в книгата си “Courting the Wild Twin” описва това по следния начин:

„Има значителна разлика между това да си „от“ мястото и да принадлежиш към определено място. Можете да станете „местен“ доста късно в живота си. Не става въпрос за костите в земята на вашите предци или за родословието, което обхваща поколения назад , а това се определя от развиващите се, активни, дълбоки взаимоотношения, възникващи се между вас и околните… [така че] слушайте клюките от местния фолклор, опознайте местния живот, вгледайте се в безбройните начини, по които хората говорят, крещят и шепнат един на друг и на света около вас.“

Това е красив и дълбок израз на идеята за “убунту”: активна, дълбока връзка между индивида и локалната общност. В този смисъл ние често може да се чувстваме самотни, с лични желания и субективни мисли, но безмилостно да игнорираме откъде идват тези мисли.

Но можем ли ние в съвременните условия да изградим отношения, съзвучни с философията убунту? Мисля, че да. Едва ли в забързания свят около нас можем да изградим общности, подобни на тези в Африка. Но е в нашите сили да се постараем да модифицираме социалните си взаимоотношения. Сигурно някои от вас са чували за числото на Дънбар, предложено от известния британски социален антрополог Робин Дънбар, което определя реално с колко хора ние сме свързани в различните моменти на живота си. То е приблизително в интервала между 150 и 230 човека, като те се подразделят на различни категории: особено близки хора, близки приятели и роднини, познати и бегли познати. И ако се замислим, на различни етапи от живота ни по обективни или субективни причини едни хора си заминават (приятели, съученици, състуденти, бивши колеги и т.н.), но на тяхно място се появяват нови. Една от обосновките за определянето на това число е че при хората ( при другите примати е по-малко и според Дънбар зависи от степента на развитие на неокортекса) толкова е средната численност на едно племе. В нашия съвременен свят ние можем да имаме хиляди „приятели“ във Фейсбук или другите социални мрежи, но в реалния живот да контактуваме приблизително с такъв брой хора: близки и роднини, съседи, приятели, колеги. И ако във всеки един от тези социални кръгове ние можем да изградим отделни малки „племена“, следващи отношения на базата на убунту, то в такъв случай действително можем да заживеем в атмосфера на взаимопомощ, хармония, отсъствие на агресия и излишна конкурентност. Понякога наглед малките жестове на доброжелателност могат да дадат прекрасни резултати.

Убунту е понятие, което е чуждо на много хора със западно мислене. Но това е концепция, която се гордее с единството и сплотеността, и заемайки позицията на частта, тя желае най-доброто за цялото. В бъдеще напълно е възможно тя да се превърне в модел за хармонични социални взаимоотношения, а ако не, просто ще е много жалко.