fbpx

Ако детето развива фобии и страхове, най-вероятно причината е в родителите

Прекомерното безпокойство и грижа пораждат тревожни разстройства, които често остават с нас и когато станем възрастни.Ако вие имате деца или само планирате да станете майка или баща, по всяка вероятност вие сте готови да проявявате две от най-характерните родителски качества: безпокойство и грижа. И това е добре, когато става въпрос за избора на най-добрия лекар-педиатър, на най-хубавите книги, на най-доброто и здравословно хранене, на най-елитното или иновативно училище, на най-добрите детски седалки за кола. Но в психологически план тези родителски качества могат да дадат обратен ефект.

През последните няколко десетилетия американски изследователи са провели няколко широкомащабни скрининги на психическото здраве на децата в САЩ и са проследили, как то се променя с порастването на децата. Сега вече знаем, че най-разпространените психологически проблеми в детството са тревожните разстройства. Те често започват с фобии. И колкото по-рано това се случи, толкова е по-висок риска за трудности в обучението и социализацията в детството и юношеска възраст, пише в The Atlantic

“Болшинството проблемни възрастни са пораснали проблемни деца“–обяснява водещия експерт по детска тревожност Даниел Пейн.

Детските фобии и страхове вече не се смятат за естествена „болест на растежа“, която може да се преживее и забрави. С годините те не само не изчезват, но и обрастват с нови проблеми. Ан-Мари Албано, директор на клиниката по тревожни разстройства към Колумбийския университет, описва тази последователност по следния начин:

„В четири години вие развивате почти незабележима фобия, на седем години към нея се добавя сепарационна тревога, тоест страха да не останете без родители, на дванадесет се появява социалната тревожност. Един страх тегли след себе си друг, докато не прерасне в сериозно психическо нарушение. Например в депресия.“

Депресията отдавна престана да бъде прерогатив на възрастните. От 2007 година до 2017 година децата, които са преживели сериозен депресивен епизод, са се увеличили от 8% до 13%. Последствията от детската депресия често са много по-сериозни, отколкото проблемите с обучението и общуването. Броят на случаите на суицидно поведение сред децата в САЩ е нараснало от 580 000 през 2005 година до 1,1 милион през 2015 година, като 43% от потенциалните самоубийци са били по-малки от 11 години.

В какво се крие причината за тази „психическа крехкост“ на съвременното дете?

Предположенията са много: от ранното полово съзряване и затлъстяването до забраната за изписване на антидепресанти на деца, въведено в САЩ през 2004 година. Най-популярната теория е че децата са станали по-затворени и тревожни заради социалните мрежи и пристрастеността към електронните устройства. Но колкото по-внимателно се изучава този въпрос, толкова по-малко основания има да се повярва в такова обяснение. Както показва метаанализ на актуални изследвания, корелацията между „времето зад екран“ и психологическото благополучие на децата е минимална. Даже тази зависимост е обратна: децата не се затварят заради електронните устройства , а търсят изход в тях заради своя затворен свят. Може би това е случая, когато ние не виждаме причината, защото тя е на най-видимото място. Ами ако проблемът не в децата, а във възрастните до тях?

Авторите на нашумялата книга “Самостоятелните деца“ (The Self-Driven Child: The Science and Sense of Giving Your Kids More Control Over Their Lives) клиничният невропсихолог Уилям Стиксруд и преподавателят Нед Джонсън смятат, че тревожните разстройства и депресиите при децата се развиват заради родителите. И не защото родителите са добри или лоши, твърде изискващи или обратното, прекалено снизходителни , а защото действат неадекватно. След хиляди срещи и разговори с родители авторите са стигнали до извода, че възрастните не осъзнават колко силно се тревожат за децата си. Често родителското безпокойство достига ниво на клинично тревожно разстройство. За децата това създава два рискови фактора.

Първият фактор е че тревожните родители могат да заразят със своята тревожност децата. Това не е метафора. Изследванията показват, че тревожността и депресивността вътре в семейството в буквалния смисъл са заразни. Това правило работи и в обратната посока. Научно потвърден факт е че когато депресирана майка започва да приема антидепресанти, нивото на депресивност при децата намалява. Децата усещат тревогата в родителите си, даже ако не е толкова силна като при тревожните разстройства. Най-нормалните реакции към определени жизнени проблеми и стреса при възрастните могат да доведат до разрушителни ефекти върху психиката на децата, когато те не разбират причината за тези състояния.

Ние имаме много обективни поводи за тревоги. Знаем, че светът става все по-сложен и непредсказуем, по-малко сигурен. Децата още не знаят много за този свят. Те единствено виждат разтревожените си родители и по своему тълкуват реакциите им.

Ние излъчваме към детето поток от емоции, а неговият мозък се опитва на сляпо да открие техния източник и най-често бърка. Така възникват ирационалните страхове. Циркулирайки между родителите и децата, тревожността може многократно да се усили. Лин Лайънс. психотерапевт и автор на книгата “Тревожни деца, тревожни родители“ (Anxious Kids, Anxious Parents: 7 Ways to Stop the Worry Cycle and Raise Courageous and Independent Children) обяснява:

„Колкото по-очевидни са психологическите проблеми в нашите деца, толкова по-изплашени са родителите и толкова по-силно тяхната реакция плаши децата“.

Затворен кръг!

Вторият фактор се изразява в прекалената грижа. Това е една съвършено естествена родителска реакция. Ако светът става по-сложен и по-опасен, вие не само се тревожите, но и се стараете по-добре да защитите детето си. Понякога това е оправдано. Но често тази грижа достига трагикомични мащаби.

Ето няколко типични примера от психотерапевтичната практика. Родителите ходят с детето в тоалетната, защото на него само му е страшно. Режат му храната на масата, защото са забелязали, че се бои от ножове. Спират да канят вкъщи свои приятели, защото детето се стеснява от външни хора. Озвучават, като дубльори в киното, мислите на своите деца в сладкарницата или в лекарския кабинет. Молят учителите да не изкарват детето пред черната дъска за да не се стресира. Не само проследяват неговата геолокация, но му съобщават и своята, за да му е по-спокойно. И в крайна сметка го изолират от реалността. Колкото повече се грижим за децата, толкова по-зле те понасят тревогата и толкова повече ние се грижим за тях.

Отново затворен кръг!

Как да се излезе от този омагьосан кръг?

Може би на повърхността лежи не само проблема, но и неговото решение. Ако тези детски страхове са следствие на тревожността на родителите, защо да не се започне с лечение на първопричината, тоест родителите? Така постъпват в новаторския център SPACE (Supportive Parenting for Anxious Childhood Emotions), създаден към Йелския университет от специалиста по детска тревожност професор Илая Лебовиц.

Там психотерапевтите работят с родителите, като ги учат да управляват своите реакции към страховете на децата. Целта на терапията е не само корекция на поведението, а промяна на картината за света на родителите. Често възрастните се страхуват, че без тяхната хипертрофирана грижа „всичко ще излезе от контрол“, обяснява Лебовиц. Всъщност „всичко“ означава за тях „моето дете“. Като не го изпускат от контрол, родителите лишават детето си да контролира своя живот. Става въпрос не само за придобиването на практически навици. За профилактика на тревожността по-важен е емоционалния опит, тоест възможността да се греши, да се изпитва болка и даже тревога. Това е така, защото тревожността и тревогата са различни неща. Първото е разстройство, изискващо професионална помощ, а второто е естествена реакция на стреса и неопределеността. Да се изпитва тревога, когато се случва нещо страшно, е нормална реакция, но тя да се подтиска – не е!

В книгата на педиатъра Томас Бойс „ Детето – орхидея и глухарче“ (The Orchid and the Dandelion: Why Some Children Struggle and How All Can Thrive) има рисунки на деца, преживели земетресението в Калифорния през 1989 година. Изследователите са ги събрали, за да изучат психологическите последствия от тази травма. Рисунките се оказали много различни. На някои от тях има оцелели домове, щастливи семейства, усмихващо се слънце. На други са нарисувани руини, опустели места, самотни фигури. Парадоксът е, че децата нарисували мрачните сцени, по-бързо са се възстановили от стреса. Колкото по-честно и разбираемо говорим с децата защо ние се страхуваме за себе си и за тях, толкова по-добре те се адаптират към реалността, пише Бойл. В противен случай първият сериозен сблъсък с истината за живота може да пречупи психиката им.

Това напомня за историята на Буда, който прекарал първите си 29 години от живота в „златна клетка“ и чак на тридесетгодишна възраст излязъл от двореца си, за да се сблъска с „четирите зрелища“, които за него се превърнали в шок: болести, страдание, старост и смърт. Може би вашето дете ще преодолее на възрастта на Буда своята „крехкост“ чрез дълги медитации. Но по-добре му дайте възможност да вземе живота си под контрол направо сега!

5 2 votes
Article Rating
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments
0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x
Inline