„Мислех, че всички мислят така“: какво представлява „Парадоксът на Абилин“ и как можем да го избегнем

“Парадоксът” на Абилин или псевдолуралистичната заблуда представлява феномен, при който почти всички в групата мислят едно и също нещо, но не говорят или действат според него, защото вярват, че останалите мислят различно. Този парадокс може не само да съсипе екипа ви на работа, но и да влоши взаимоотношенията в семейството.

Това е съвременното наименование на ситуацията, описана прекрасно в приказката “Новите дрехи на царя”, когато всички знаели, че новите дрехи на царя не съществуват, но не казвали нищо, защото смятали, че всички други знаят нещо, което те не знаят .

Тук ще разгледаме по-отблизо този странен феномен и ще се опитаме да разберем как той се появява в ежедневието ни и как можем да избегнем абсурдността на ситуацията, в която можем да попаднем.

Никой ли не вижда?

Псевдоплуралистичната заблуда е известна не само от художествените книги, но съществуването на този феномен е отдавна научно доказан. Още през 50-те години на миналия век психологът Соломон Аш е доказал, че ако съберете група, твърдяща на зададен въпрос, че определен отговор е верен, то останалите, които се присъединяват към тях ще бъдат почти винаги по-склонни да се съгласят с него, дори ако смятат , че верният отговор е различен. Това било потвърдено, дори когато отговорът бил очевидно грешен. През 70-те години психолозите Джон Дарли и Биб Латане демонстрирали подобен ефект при свой експеримент, когато „кандидатите“ за въображаеми работни места били помолени са изчакат за интервю в стая, която в един момент започвала да се изпълва с дим, но всички си мълчали, докато и другите също мълчали.

Но може би най-кратко и точно ефектът на псевдоплуралистичната заблуда е описан през 1974 г. от американския консултант по управление и професор по мениджмънт в Университета Джордж Вашингтона Джери Харви в неговата статия “The Abilene Paradox: The Management of Agreement”. В нея той разказва историята на собственото си семейство, предприело кратко пътуване до градчето Абилин в Тексас, САЩ, откъдето се е появило и наименованието на този психологически феномен „Парадокс на Абилин“.

Накратко историята е следната:

“Харви и съпругата му били на гости за уикенда на нейните родители в град Колмън, Тексас. В горещия съботен следобед семейството (съпруг, съпруга, тъст и тъща) играели на домино на верандата на техния дом и изведнъж тъстът предложил да прескочат до градчето Абилин, намиращо се на 85 км. иа север, за да вечерят там.
Съпругата реагирала с “Това е отлична идея.”, а съпругът, въпреки че бил резервиран към идеята, тъй като навън било доста горещо, а пътуването сравнително дълго, сметнал, че неговото мнение няма да се приеме от останалите в групата и се съгласил казвайки: “Звучи ми добре. Надявам се, че на майка ти също и се идва.” Тъщата се съгласила с останалите, отговаряйки: “Разбира се, че ми се идва. Не съм била от доста време в Абилин.”
Четиримата потеглили на път в горещото и прашно време. Когато пристигнали, влезли в местно ресторантче, където храната се оказала толкова отвратителна, колкото и пътуването. Накрая след четири часа на не особено приятни изживявания те се прибрали вкъщи изтощени и разочаровани от малкото си пътешествие.
Влизайки у дома някой не особено искрено подметнал: “Беше страхотно пътуване, нали?”, при което реакцията на случилото се била особено показателна.
Тъщата реагирала , че всъщност тя предпочитала да си останат у дома, но се съгласила да пътуват, защото останалите трима имали голямо желание.
Съпругът казал: “Не бях очарован от идеята да пътуваме до Абилин. Съгласих се само, за да са доволни другите.”
Съпругата реагирала с думите: “Съгласих се на пътуването, за да са щастливи всички. Да не мислите, че съм толкова откачена да искам да ходим някъде в тази жега.”
А на края тъстът резюмирал, че е предложил да пътуват до Абилин, просто защото смятал, че на останалите може да им е скучно вкъщи.
Така групата с изненада констатирала, че всички заедно са взели решение да направят това пътуване, което всъщност никой не е искал. Всеки от четиримата е предпочитал да си остане у дома, но не е признал това, когато са вземали общото решение.“

Парадоксът на Абилин демонстрира много ясно, как в една група е лесно да се вземе с консенсус погрешно решение. Той е едно от проявленията на феномена на груповото мислене (gрoupthink). Това явление възниква преди всичко поради конформизма на отделните участници, които са склонни да се съгласят с мнозинството или с лидера на групата и да игнорират собствените си съмнения и преценки, или от добри намерения – желанието да не се изразяват противоположни мнения, за да се поддържа хармонията в групата и тяхната собствена групова идентичност. Даването на приоритет на груповото съгласие и единодушието пред критичното мислене минимизира способността за оценка на алтернативни възможности.

Харви описва алгоритъма, който вкарва групата в капана на „Парадокса на Абилин“. Всеки член на групата има свое разбиране за ситуацията и начини за разрешаването и, но всеки от тях се оказва неспособен да предаде позицията или убежденията си на другите (всички роднини премълчали желанието да си останат вкъщи, демонстрирайки готовността си за пътуване). Липса на обратна връзка насърчава фалшивия консенсус, тоест получавайки ненадеждна или неточна информация за гледната точка на другите, членовете на групата вземат общо решение, което ги кара да предприемат действия, противоречащо на индивидуалните цели на всеки от тях. В резултат на прилагането на такова контрапродуктивно решение членовете на групата изпитват разочарование, гняв, раздразнение и неудовлетвореност от своя екип (семейство).

След това често започват обвинения за случилото се към лидерите на групата и един към друг, като в крайна сметка се стига до конфликт, който се опитват да избегнат – само че този конфликт не е породен от търсенето на оптимални решения, а от търсенето на виновните за факта, че решението е неуспешно. Съгласието с това, за което гласува цялата група, води до това, че някои членове на екипа се чувстват лично неангажирани с решението и следователно не се чувстват отговорни за него.

Груповото мислене, масовата индоктринация и натискът от колеги, роднини или връстници играят значителна роля в появата на “парадокса на Абилин”. Но това, което го прави отделен феномен, е епистемологичния елемент, който се съдържа в него. Всеки път, когато ние взаимодействаме с хората около нас, ние използваме така наречената теория на разума: трябва да направим определени предположения относно нечие поведение и система от убеждения. Теорията на разума представлява начинът, по който определяме желанията или намеренията на останалите хора. Например ако видим, че някой с който сме в момента, си гледа часовника, можем да предположим, че той трябва да си тръгва или може би е необяснимо отегчен от нашата двадесетминутна лекция на философски теми. По тази причина заблудата може да се приравни с невежеството: ние просто не знаем какво си мисли човекът отсреща.

По този начин множественото невежество се проявява в това как ние погрешно вярваме, че много хора са сигурни и убедени в определени неща. Например, представете си, че сте на съвещание в петък в самия край на работното време и сте ужасно уморени. Оглеждате стаята и ви се струва, че всички останали кимат сериозно с глава, седят изправени и гледат с искрящи очи стажанта, който се надява да получи желаната позиция. Изглежда, че всички останали са щастливи да бъдат тук. Те явно много обичат съвещанията! Разбира се, в действителност всички ги мразят толкова, колкото и вие. Но всички живеят с погрешното убеждение, че са сами в своите усещания.

Как да избегнем парадокса на Абилин

Какви примери за плуралистично невежество можем да открием в ежедневието? И как можем да го избегнем на работното място, в семейството или в близкия кръг от приятели?

За всеки отделен член на групата единствената възможна превенция от „Парадокса на Абилин“ е да избягва откритото съгласие с нещо, с което не е съгласен. Ако поне един човек открито изрази позицията си, групата има добри шансове да избегне нежелания изход. Историята за пътуването на семейство Харви може би нямаше да се случи, ако само един от тях беше казал: „Ще отида, ако всички останали искат. Но честно казано, бих бил също толкова щастлив да остана тук и да си почина.

Ключовото нещо, което трябва да се направи в една организация (група, екип,семейство), за да се сведе до минимум риска от „пътуване до Абилин“, е да се създаде среда на откритост, в която несъгласието и откровеното изразяване на гледна точка не се ограничават, а се насърчават и всички изразени мнения се вземат предвид при вземането на решения. За да направите това, например на срещите на екипа, си струва да отделите достатъчно време за обсъждане на различни мнения относно взетото решение.

Създайте благоприятна атмосфера за задаване на въпроси и изразяване на мнения. Един от първите съвети към бъдещите преподаватели е да избягват въпроса: „Ясно ли е на всички?“ Неизбежно при задаването на този въпрос ще получите като отговор утвърдителни кимвания, тъй като малко хора искат да изглеждат глупави и да си признаят, че нещо не са разбрали. Необходима е смелост, за да си първият, който наруши мълчанието и признае своето невежество. Вместо да задавате този общ въпрос, по-добре е да задавате конкретни въпроси на отделните членове на групата. Въпреки че в много отношения възрастните са просто деца с ипотека, не трябва да щадите самочувствието им прекалено много и винаги трябва да предполагате, че някой има въпроси. Ето защо основното е да се създаде правилна среда, благоприятна за задаване на въпроси и изразяване на мнения. Размерът на групата също е важен (колкото по-малък, толкова по-добре). Усмихвайте се и казвайте: „Страхотен въпрос, благодаря ви“, дори това да е най-глупавото нещо, което сте чували в последно време.

Тъй като „парадоксът на Абилин“ се причинява преди всичко от нежеланието някой да бъде „разбивач“ в екипа и страха да не бъде изолиран, могат да бъдат използвани различни начини за създаване на психологическа безопасност в групата. Психологът и треньор Аллая Кукс-Кембъл изброява няколко начина, например в групата може конкретно да бъде назначен „адвокат на дявола“ – един участник, който целенасочено няма да е съгласен с общото решение и ще излага аргументи срещу него. Също така е полезно да се развие желанието и способността на всички членове на екипа да изразяват с уважение своето несъгласие, а освен това да се култивира способност за изслушване на други мнения без осъждане. Дори ако екипът не е съгласен с определена идея или мнение, изразено от някой от неговите членове, тези, които не се страхуват да мислят извън зададените рамки, трябва да бъдат похвалени за това.

Друго явление, което може да стимулира появата на “Парадокса на Абилин” е така наречения „социален мързел“ и затова е важно да се намерят начини за борба с него. Работата в екип е по презумпция по-продуктивна и за тази цел трябва да се делегират пълномощия, така че всеки да внася своя дял в общото дело, ако искаме да постигнем нещо значимо. Проблемът обаче е, че някои хора по своята природа не са отборни играчи. Много често сами те са в състояние планини да преместят, но в екип седят, мотаят се и просто се съгласяват. Със сигурност вие познавате такива хора, чието име стои на заглавната страница на даден проект, но те практически нищо не са направили. Проблемът е в това, че хората често не обръщат внимание на такива безделници. Всеки, който работи здраво, знае, че има колега, който гледа забавни видеоклипове на работа и никой нищо не казва. Така се формира обща среда, в която е трудно се стига до откровена обмяна на мнения и избягване на “Парадокса на Абилин”.

По принцип съществуват няколко тревожни сигнала, показващи заплаха от „парадокса на Абилин“ и формирането на групово мислене, например:

ако никога няма разлика в мненията в екипа;
ако всички решения трябва да се вземат с единодушие;
ако членовете на екипа избягват поемането на отговорност или се опитват да обвинят другите за грешките.

Вероятността групата да стане жертва на този парадокс ще бъде значително намален, ако има място за разногласия в процеса на вземане на решения и се създаде среда на откритост, в която несъгласието и откровеното изразяване на гледна точка не се ограничават.