Вътрешният критик, синдромът на самозванеца и срамът: какво ни пречи да признаем собствената си ценност и да променим негативния житейски сценарий

Как се формират перфекционизмът, синдромът на самозванеца, чувството на изолираност и срамът и какво може да направим, за да променим негативния разказ за самите себе си и разрушителния житейски сценарий?

Нашите най-дълбоки убеждения за себе си са вплетени в историите, които разказваме сами на себе си, историите, които сме попивали и развивали от самото си детството. Често в негативната си версия те упорито настояват, че ние не сме достатъчно добри и сме недостойни за любов, а за да я заслужим, трябва да станем идеални или да се приспособим, изоставяйки истинското си „аз“. Вътрешният критик, перфекционизмът, чувството за изолираност, желанието да угодиш на всички и да бъдеш такъв, какъвто искат да те виждат, дълбокият срам пред себе си и другите, синдромът на самозванеца са ехо от семената, които са били посeти в миналото. Някога тези модели, които са оформили нашите истории, са били защитни реакции на липсата на подкрепа, злоупотреба или други травматични преживявания. Сега те ни дърпат назад, пречат ни да се реализираме и да живеем пълноценно.

В своята хуманна, подкрепяща и обнадеждаваща книга „Already Enough. A Path to Self-Acceptance“ психотерапевтът Лиза Оливера ни кани да разпознаем, да осмислим и да пренапишем негативните си житейски сценарии.

Този откъс от книгата може би ще ви помогне да си зададете важните въпроси, да осъзнаете собствената си история и съзнателно да се отделите от нея, тоест да се видите от различен ъгъл, за да придобиете способността да правите избори, които не зависят от травми и от дълбоко вкоренили се сценарии.

Нашата история

Всеки от нас има свои лични дълбоко скрити истории. Много от тях са ни травмирали и ние живеем с тази болка цял живот, следвайки определени сценарии и модели на поведение.

Нашите истории се проявяват по много различни начини. Ето няколко примера:

– Историята, че вашите потребности са маловажни – постоянно избягвате да ги реализирате.

– Историята, че вие на никого не сте нужен/а – гледате да не привличате вниманието върху себе си по никакъв начин.

– Историята за това, че не заслужавате любов – постоянно търсите връзки, които ви нараняват.

– Историята за това, че не ставаш за нищо – дори не се опитваш да постигнеш нещо.

– Историята за това, че другите са по-важни от вас – изключително малко се грижите за себе си.

– Историята, че светът е опасен – избягвате рискове, новите преживявания или уязвимости.

Когато нашите истории се проявяват често, може да се окаже, че ги повтаряме отново и отново. Ние възпроизвеждаме познатото.

„Любими“ теми от нашите истории

Често не сме в състояние да разпознаем историите, които преживяваме и това е достатъчно разбираемо. Почти е невъзможно човек да се самонаблюдава в процеса на придобиване на някакъв опит. Но от разстояние можем да разпознаем темите, тоест мислите, убежденията и поведението, повтарящи се отново и отново и които могат да ви помогнат да осмислите вашата история.

Тези теми се появяват като отговор на някои от собствените ни убеждения за себе си.

1. Вътрешният критик: Гласът, който казва, че никога няма да бъдеш достатъчно добър

Това е вътрешния ви глас , който изброява причините, поради които не сте достатъчно добър. Това е гласът, който ви напомня за всеки провал и събира доказателства защо трябва да останете скромни, тихи и покорни.

Странно, но е факт: често вътрешният критик изниква, точно когато търсим възможности за израстване. Той е майстор в появяването в моментите, когато наистина имаме нужда от подкрепа или насърчаване. Когато сме на работа той може да ни каже, че сме мързеливи или некомпетентни. В отношенията ни той ще ни убеди, че не заслужаваме любов.

Вътрешният критик влияе не само на това как се чувстваме в момента, но и на нашето благополучие като цяло. Трудно е да се чувствате уверени и сигурни, когато някой – а именно вие самите – постоянно си казвате, че нещо не е наред с вас. Не осъзнавайки присъствието на вътрешен ви критик, думите му се превръщат във факти, докато всъщност са просто хаотични мисли.

Ако направите пауза и се замислите върху повтарящите се негативни мисли, вие сигурно ще откриете нещо общо, което постоянно се повтаря и ще успеете да спрете вътрешния си критик.

Въпроси за размисъл:

• В какво най-често се опитва да ви убеди вашият вътрешен критик?
• Кога обикновено той се появява?
• Ако имаше име и лице, как бихте го нарекли и описали?
• Напомняли ви вътрешният критик фрази, които сте чували преди?
• Как вътрешният критик ви пречи да се проявите в живота?
• Какво ви хрумва, когато си мислите за вътрешната критика?

2. Перфекционизъм: Вярата, че ако правиш всичко перфектно, най-накрая ще бъдеш достатъчно добър

Перфекционизмът се основава на убеждението, че ако действаме перфектно, изглеждаме перфектно, работим перфектно, постигаме целите си, то тогава ще станем достатъчно добри. Проблемът с перфекционизма е, че идеалът е недостижим, така че непрекъснато се стремим към нещо, което никога няма да се случи … и в крайна сметка никога не се чувстваме достатъчно добри.

Перфекционизмът ни измъква от настоящия момент и ни затваря в безкрайния стремеж. Изтощава ни и ни наранява, обрича ни на постоянно повторение на ситуацията. В крайна сметка е невъзможно да станем съвършени и това изостря страданието ни. Ако като дете винаги са очаквали от вас да сте перфектни, най-вероятно сте развили навиците на перфекциониста.

Помислете за това, ако наблюдавате в себе си склонност към перфекционизъм и каква история се крие зад това?

Въпроси за размисъл:

• Как се проявява перфекционизмът в живота ви?
• Случвало ли се е да се борите някога с перфекционизма си (или все още се борите с него)?
• Откъде се е появила вашата история, че трябва да сте перфектен/а?
• Какво сте избягвали, страхувайки се да направите нещо несъвършено?
• Какви мисли, чувства и усещания възникват, когато мислите за перфекционизма си?
• Как точно перфекционизмът влияе на начина, по който мислите за себе си?

3. Чувство на изолираност: стремежът да скриете част от себе си, за да намерите своето място

Всички ние търсим принадлежност. Но всъщност вече сме част от обществото. Само защото сме хора, ние имаме право на своето място. Всички сме на мястото си и всеки е свързан с другите. Принадлежността не може да се спечели, ние вече я имаме. Но мнозина израстват с чувството, че не са на мястото си в собственото си семейство или общност. Може постоянно да чуват, че трябва да се променят, за да заемат определено място и че ще бъдат допуснати само при определени условия. Така че има части от личността ни, които биват потиснати от хората около нас.

Може да сте се сблъсквали с тормоз, критика, отричане на тези части. Това болезнено преживяване затвърждава убеждението, че никому не сме необходими. Не можем да си позволим безопасно да проявим себе си. По този начин целият свят става недоброжелателен към нас, трудно е да бъдем себе си, да казваме истината, да си позволим да бъдем самите себе си.

Обърнете внимание, когато поставяте под въпрос своята принадлежност. Мястото, където ни боли при докосване, е просто рана, която често разкрива къде се крие старата история.

Въпроси за размисъл:

• Чудите се какво е вашето място в живота?
• Кога за първи път почувствахте, че не сте на мястото си?
• Кои ситуации укрепиха във вас тази мисъл?
• Къде се чувствате най-желани?
• Чувството за изолация влияе ли върху начина, по който мислите за себе си?
• Какво означава за вас принадлежност и как разбирате, че сте на правилното място?

4. Желанието да угодиш на всички: необходимостта да бъдеш такъв, какъвто искат да те видят, за да те оценят

Стремежът да се угоди на всички е опит да се омаловажат собствените нужди в името на другите и обикновено това се прави от желание да се харесате. Най-странното в тази схема е, въпреки че другите са поставени в центъра на внимание, всъщност става въпрос за вас, за усещането, че трябва да пренебрегнете нуждите си, за да бъдете обичани.

Поставяйки другите на първо място, ние придобиваме чувство за контрол върху начина, по който тези хора ни възприемат. Когато не се отнасяме добре със себе си, чуждото мнение може или да ни смаже, или възкреси. Когато се опитваме да накараме всички да се чувстват добре, защото това ще ни накара да се чувстваме добре, всички наши чувства зависят от това дали другите ни харесват. Това е изключително нестабилен фундамент, особено за растеж.

Когато осъзнаем, че сме склонни да угодим на всички, можем да вземем решение да разчитаме на собственото си мнение, а не на това как ни възприемат другите, и да си спомним, че можем да сме такива, каквито искаме да бъдем.

Въпроси за размисъл:

• Склонни ли сте да угаждате на хората?
• Кога сте склонни да проявявате това качество по-често? И кога по-рядко?
• Как това качество ви пречи да проявявате себе си?
• Какви минали събития може би са ви довели до това да поставяте другите на първо място?
• Как склонността ви да бъдете полезен на всички влияе на ежедневието ви и идентичността ви?
• Как се чувствате, когато си представяте, че вече не се опитвате да угодите преди всичко на другите?

5. Силен срам: „каквото и да правя, няма да се подобря“

Срамът е в резултат на дълбокото убеждение, че нещо не е наред с нас, че за нищо не ставаме. Дори е по-болезнено от чувството за вина. Срамът се основава на вътрешното ни убеждение и постоянно ни повтаря, че нещо не е наред с нас. Срамът често възниква от това, което ни се говори или как другите се отнасят с нас.

Как се заражда? Като дете, когато сте били тъжни, са ви казвали, че не трябва да се чувствате така, вместо да ви подкрепят и изслушват. Може би по този начин сте се научили, че не трябва да сте тъжни.

Срамът е в основата на много емоционални рани. Когато носим в себе си срама, ние постоянно пазим бариерите, които сме си поставили, за да не могат на другите да видят този срам. Но те не позволяват на околните да ни видят напълно.

Срамът може да доведе до ниска самооценка, депресия, самота и дълбоко усещане за неадекватност.

Но когато започнем да забелязваме как се проявява срамът, започваме да виждаме начини да му се реваншираме, да разберем, че нещо не е наред с нашата история, а не с нас.

Въпроси за размисъл:

• Как се проявява срамът в живота ви?
• Как разбирането за произхода на вашите истории влияе върху това как се отнасяте към своя срам?
• Как чувствате срама? Физически? Емоционално?
• Какви думи и действия подсилват вашите чувства и преживявания на срам?
• Как се държите, когато изпитвате чувство за срам?
• В какви ситуации сте били карани да се срамувате от себе си като дете?

6. Синдромът на самозванеца: „Всички ще знаят, че не съм достатъчно добър“

Възниквала ли е във вас мисъл като : „Сигурно просто съм имал късмет“ или „Всеки ли заслужава повече от мен“? Такива мисли често са резултат от синдрома на самозванеца (всъщност не е „синдром“, а просто популярен израз). Той възниква от убеждението, че по някакъв начин си убедил околните, че си достоен, а всъщност не си. Обикновено включва и постоянно безпокойство, че ще бъдете разкрити като измамник. Когато изпитвате синдрома на самозванеца, се чувствате като измамник.

Синдромът на самозванеца пречи да се проявим където и да било: в училище, на работа и дори в личните взаимоотношения. Постоянно си мислим: „Не заслужавам това!“ . Освен това синдромът на самозванеца пречи да бъдат оценени нашите успехи, силни страни и таланти. Срамуваме се да споделяме добрите новини с другите, крием постиженията си и се питаме дали имаме право да правим това, което правим.

Когато разберем, че синдромът на самозванеца е част от нашата история, ние постепенно осъзнаваме: ако знаем, че сме достатъчно добри такива, каквито сме, ние също осъзнаем, че заслужаваме да бъдем там, където сме.

Въпроси за размисъл:

• Има ли области в живота, в които се чувствате самозванец?
• Как се проявява вашият синдром на самозванеца ден след ден?
• Казвали ли са ви, че не заслужавате да сте там, където сте?
• С какво ви пречи от синдрома на самозванеца?
• Кога усещате най-силно влиянието му и как обикновено реагирате?

Вие не сте вашите истории

Отделянето на себе си от историята, която постоянно си разказвате, ви позволява да създадете един вид точка на преход към изследване на себе си. Във вас възниква перспектива, пространство за движение, място, където можете да видите нещата по съвършено различен начин.

По този начин ще можете да се обърнете към тези части от себе си, които може би в миналото сте отричали. В наративната терапия това се нарича екстернализация: да извадите проблема навън, вместо да виждате себе си като проблем.

Ние се отстраняваме от историята, която сме си създали, за да можем да я наблюдаваме с по-голяма яснота и съпричастност. Когато съзнателно се отделим от нашите истории, ние създаваме пространство, където можем да си отговаряме, а да не реагираме, да избираме, а не да се тревожим, че нямаме избор; да решим как искаме да подходим към нашите истории и към себе си. Това дава невероятна сила.