Криза на самооценката: защо около нас има толкова много недоволни хора
Можем да определим началото на 21 век като време на кризи. Демокрацията, глобалната икономика, усложнената геополитика, околната среда, застаряващото население, миграцията, дезинформацията и използването на социални медии са елементи на това, което някои изследователи наричат „поликриза“. Но към нея можем да прибавим и една не толкова забележима – кризата на самооценката във съвременния човек. Този компонент на кризата обяснява някои от другите и ни позволява да погледнем точките на напрежение в ежедневието от различен ъгъл.
Съществува глобална криза на самоуважението. Тя засяга повече или по-малко всички, но сякаш най-вече глобализираните общности, в които е по-силно изразено икономическото неравенство. Кризата е почти невидима, защото я преживяваме всеки ден, което само засилва нейната сериозност. Като самоуважение можем да определим самооценката на човек за себе си: дали се чувства успял или поне способен на успех според собствените си стандарти. Липсата на самоуважение най-силно се изразява в чувство на безсилие, дори безполезност, а кризата се състои в това, че повсеместно се наблюдава липсата на самоуважение и всеобща конкуренция за него.
За да се разбере откъде идва това явление, може би си струва си да се върнем към краха на европейския феодализъм. Въпреки целия ужас и страдание по това време, има едно нещо, което може да се каже в негова полза: твърдостта на социалните позиции е защитавала самооценката. Ако всичко, на което човек е можел да се надява, е статусът на селянин, то тогава и очакванията му ще съответстват на това. Разликата между успеха и провала е много по-малка: тъй като очакванията на всеки са били свързани с предварително определената му социална роля, тоест да си „нормален“ вече е успех.
Строгата йерархия на феодализма постепенно се е разпаднала. На нейно място са дошли доктрините за универсалните права и човешкото достойнство. Самооценката вече е въпрос на индивидуални постижения. Равното третиране се основава на предполагаемия равен човешки потенциал, което предполага еднакви стандарти за високи постижения за всички хора. Тъй като освобождаването от твърдите социални ориентири на феодализма позволява разнообразие, нашата представа за себе си става зависима от индивидуалните особености.
Представите ни за себе си вече не са свързани с нашата наследена социална роля и ние сами оценяваме личните си успехи и неуспехи. В този смисъл е много интересно обяснението на философа Чарлз Тейлър:
„Съществува определен възглед за човешкия живот – това е моят възглед. Призван съм да изживея живота си именно по този начин, а не като подражавам на другите. Това осъзнаване дава нов смисъл по какъв начин да бъдеш верен на себе си. Ако греша, то тогава пропускам смисъла на живота си.”
Цялата ни култура е проникната от това отношение: дори прозаичните аспекти на живота се превръщат в прояви на лична уникалност. Днес изборът на професия или намирането на работа изисква много умствени и душевни усилия. Насърчават ни да следваме страстта си, което означава, че всеки трябва да има такава. Желанието да имате обикновена кариера, която да ви оставя достатъчно свободно време, за да бъдете щастливи, често изглежда като признание за неадекватност.
Каква е причината за тази криза? Какво не е наред със социалната етика на индивидуализма, особено когато е съчетана с толерантност към разнообразието на различните начини на живот? Нима твърдата социална йерархия и непоколебимите изисквания не причиняват много повече страдания? Явно проблемът не е в индивидуализма и многообразието в съвременното общество като такова. По-скоро проблемът е в конкуренцията, която поражда този индивидуализъм.
За да стане това по-ясно, можем да сравним отношенията между средностатистическия випусник от средната класа завършил университет и мултимилионера през 2024 г. с отношенията между селянина и феодала през, да речем, през 1350 г. Средностатистическият випусник от средната класа има много повече права и свободи от един селянин и разполага с много възможности за натрупване на богатство. Точно в това е проблемът: социалните позиции са достатъчно променливи, за да може всеки (поне на теория ) да стане милиардер и това променя начина, по който обикновените хора мислят за самите себе си.
Това не означава, че в западното общество днес пътят към върха е отворен за всеки. От десетилетия социалната мобилност намалява, а шансовете за издигане от дъното към върха (или обратното) са пренебрежително малки. И все пак, най-важното е, че човек може да си го представи. Сигурно много от нас в един или друг момент са си представяли себе си като много богат човек, основател на технологична компания, знаменитост в социалните медии или финансист. И всеки изпитва поне малко вина, че това не се е случило. А най-лошото е, че тъй като възприемаме постиженията си като израз на нашата уникалност, която съставлява цялата ни личност, ние възприемаме нормалността (и особено бедността) като личен провал и източник на срам. Във феодалните общества социалната мобилност не е била част от набора от представи за живота, тъй като стандартите за успех са били строго обвързани с неизменните социални позиции.
Единственият начин да запазите чувството за собствено достойнство в днешния свят е да надминете другите, но винаги ще се намери някой по-добър и по-богат от вас. В преобладаващата част от случаите да си обикновен човек означава да се чувстваш дълбоко неудовлетворен, тъй като наличието дори на няколко други около теб, които са по-успешни, е доказателство за (предполагаемата) вътрешна непълноценност. Фактът, че тази картина се появява в капиталистическа среда, отличаваща се със силно неравенство в доходите и богатството, изостря значително проблема.
Този конфликт до известна степен обяснява други вътрешни кризи. Вземете например кризата с мъжествеността, която е актуална в последните години. Безпрецедентното несъответствие между политическите предпочитания на мъжете и жените е придружено от високи нива на самоубийства сред мъжете. Съществува широко разпространено убеждение, че нещо не е наред с мъжете и мъжествеността: или мъжете са разочаровани и объркани от загубата на привилегии, или са потиснати от феминизираните социални норми и са възпрепятствани да бъдат “истински” мъже.
Вероятно за това е виновна конкуренцията за чувството за собствено достойнство и широкоразпространената му липса. Мъжете се чувстват неудовлетворени от живота си, защото се чувстват като неудачници. Като се има предвид начина, как в нашето общество се формира самоуважението, то може да се очаква, че голяма част се чувстват като лузъри. Мъжете са все по-ядосани и се самоотстраняват от обществото не само защото не знаят какво е мъжественост без привилегии, и не защото либералният елит насърчава поведенчески норми, които потискат мъжката природа. По-скоро гневът и оттеглянето са естествена човешка реакция към общество, което ги кара да се чувстват безсилни и непълноценни им създава усещането , че имат контрол върху много малко неща. Това повдига въпроса защо жените реагират различно на кризата на самооценката? По всяка вероятност поради взаимодействието на патриархалните норми и конкуренцията за самооценка, жените изпитват същите разочарования, но ги изразяват по различен начин.
Същото се случва и с жителите на постиндустриалните зони, където се натрупва социално недоволство. Както при кризата на мъжествеността, и тук има много фактори, които влияят върху този проблем, Затова е изключително важно да обърне внимание на аспекта на самооценката, когато се обсъжда този въпрос. В края на краищата, когато една индустрия изчезне, част от загубата се явява не само самите работни места, но и социалните роли, които те представляват, тоест възможността човек да се чувства успешен в обществото.
Ако проблемът е в стремежа към самоуважение, то тогава какво е решението? Може би трябва да се премести фокуса , така че всички да имат достъп до него, което от своя страна означава достъп до това, което обикновено смятаме за основен стандарт на живот – стабилна работа, достойно жилище, добро образование за децата и здравеопазване.
Освен това, както смятат много от съвременните политически философи, общите стандарти за успех трябва да бъдат преразгледани. В академичната литература те се наричат „стандарти за принос“, тоест стандарти, при които ако си внесъл своя достоен принос в обществото, то можеш да се чувстваш напълно успешен.
За тази цел трябва да използваме всяка възможност, за да даваме достойна оценка на човешките постижения в цялото им многообразие: грижа за близките, създаване на произведения на изкуството, активност в местната политика, доброволческа работа и много други наглед не особено „престижни дейности“. Може би затова е важно да се започне с реформа на образователната система и ценностите, които тя възпитава у децата.
И накрая, може би не трябва да се забравя колко голяма част от успеха на всеки един от нас зависи от късмета ( както твърди известният американски философ Майкъл Сандел в книгата си „The Tyranny of Merit“ – Тиранията на заслугите“ (2020 г.). Това е важно не само защото е свързано с разпределението на богатството. Размишляването върху важността на случайността служи като вид медитативно упражнение за смекчаване на борбата за висока самооценка.
