СамопознаниеСаморазвитиеЧовекът

Избягването на предизвикателства може да стане приятен навик и мозъкът ни да се пристрасти към това

В разумни граници желанието да се избягват ненужни рискове и стресови ситуации е естествен защитен механизъм, заложен в нас от еволюцията. Но когато избягването стане прекомерно и упорито, то се трансформира от полезен инструмент в тежко бреме със сериозни последици на работното място, в личните взаимоотношения и в живота като цяло. Нови научни данни показват как може да се възстанови увереността, ако подобно поведение се е превърнало в доминиращ модел в общуването с околния свят.

Представете си, че ви предстои неприятна среща и не можете да решите до последния момент дали да отидете на нея. Накрая намирате извинение да откажете и почти веднага усещате вълна от облекчение и дори щастие. Звучи ли ви познато? Това е така, защото мозъкът възприема избягването на потенциална заплаха като успех и изпраща сигнал: „Браво, опасността отмина.“ Този кратък изблик на спокойствие е опияняващ, карайки ви да се чувствате така, сякаш решението да избегнете срещата е било правилно. Това облекчение обаче има и един недостатък: може да доведе до цикъл на избягвания, който да се повтаря отново и отново, защото на мозъка ни му е „харесало“ чувството за безопасност. Ако този цикъл се затвърди, еднократният опит за избягване на среща може да се превърне в хронично избягване на подобни ситуации – с много по-сериозни последици на работното място, във личните взаимоотношения и в живота като цяло.

Как работи „грешката в прогнозирането“?

Откъде идва чувството на облекчение, което изпитваме, когато избягваме дадена опасност? Учените го обясняват с механизма на невронната награда – вътрешното удоволствие, което мозъкът получава, когато заплахата не се материализира.

В невронауката това явление се нарича „грешка в прогнозирането“ (prediction error)– несъответствие между очакването и реалността. Очакваме нещо лошо, но ако в крайна сметка успеем да избегнем опасната ситуация и всичко върви гладко, мозъкът получава неочаквана положителна изненада. Този приятен бонус предизвиква силно субективно чувство за награда. Тъй като резултатът е по-добър от очакваното, системата за възнаграждения в мозъка ни реагира с прилив на приятни емоции. В резултат на това избягването на страхови ситуации се вкоренява като правилно действие.

Мозъкът обаче се учи много бързо. Дори при многократни опити да се избегне един и същ страх, ефектът е предвидим: знаем, че като се откажем, веднага ще почувстваме облекчение. Но новата ситуация отшумява, грешката в прогнозирането започва да се приближава към нулата и така удоволствието от избягването започва все повече да отслабва. С всеки нов опит наградата става все по-малка и след няколко опита почти спираме да я забелязваме. Постепенно вътрешният „превключвател“ се измества от „бягство“ обратно към „действие“. Благодарение на това повечето хора в крайна сметка решават да се изправят срещу страховете си – в края на краищата, да се скриеш изглежда по-малко изкушаващо.

Но какво ще стане, ако тази система не работи правилно? Поведенческите невролози Мохамед Бадарни и Мохамед Милад са предположили, че при някои хора процесът на намаляване на наградата за избягване може да е нарушен. Те са описали механизъм, чрез който мозъкът продължава да получава награда за избягване дори след многократни повторения. По същество вътрешният модел не се актуализира и всеки път чувството за облекчение е почти толкова силно, колкото и първия. Наблюдения показват, че този ефект се проявява преди всичко при хора с повишена уязвимост към стрес.

Ако мозъкът не намали очакването за награда, тогава избягването постоянно носи желаната, приятна награда. От гледна точка на механизма за грешка при прогнозирането, човек многократно е изненадан от собственото си бягство, сякаш не е очаквал всичко да мине добре. Това води до засилване на поведението на избягване. „Превключвателят“ се застопорява в позиция „бягство“ и човекът започва автоматично да избягва страхови ситуации, независимо от реалните загуби и пропуснатите възможности.

За да потвърдят тази хипотеза, учените решили да проведат експеримент. В лабораторията си те създали специален сценарий, симулиращ избора между опасност и безопасност. В експеримента са участвали доброволци . Първо, те били обучени да свързват специфичен сигнал (например червена светлина) с неприятно събитие – лек токов удар. В 62% от случаите светкавицата на червената светлина всъщност била последвана от токов удар, а в останалите случаи сигналите били фалшиви. След това от участниците се искало да избегнат токовия удар: веднага щом червената светлина светнела, те можели бързо да натиснат бутон и ток нямало да последва. Но имало една уловка: за натискане на бутона се начислявала малка такса (5 цента). Така всеки път участникът сам решавал кое е по-важно за него: да спести пари или да си купи безопасност.

Докато участниците правели своя избор, изследователите използвали функционална магнитно- резонансна томография (фМРТ), за да наблюдават мозъчната активност, особено в центровете за възнаграждение, като например стриатума. След всеки сигнал участниците били помолени да съобщят колко облекчение са почувствали, когато са успели да избегнат токовия удар. Този подход позволявал да се оцени колко силно и за колко дълго мозъкът реагира на удовлетворението от успешното избягване – дали то отшумява с времето или остава стабилно.

Експериментът включвал както психично здрави участници, така и пациенти с тревожни разстройства. Оказало се, че при хората с подобни разстройства тенденцията за намаляване на чувството за награда е изразена по-слабо, което открива нови подходи за тяхното лечение – например, допълване на терапията им с методи, насочени към „нулиране“ на центъровете за възнаграждение в мозъка.

Когато избягването се превърне в проблем

Струва си да се отбележи, че по своята същност избягването не е зло. В разумни граници желанието да се избягват ненужни рискове и стресови ситуации е естествен защитен механизъм, заложен в нас от еволюцията. Но когато избягването стане прекомерно и упорито, то се трансформира от полезен инструмент в тежко бреме. Ако избирате избягване всеки път, когато почувствате и най-малката тревожност, животът ви постепенно започва да се свива. И избягването вече не помага, а се превръща в пречка.

Това се случва при много тревожни и фобийни разстройства: обсесивно-компулсивните разстройства (ОКР), социално тревожните разстройства, посттравматичните стресови разстройства (ПТСР), специфичните фобии и други. Например, човек със социална фобия може да предпочете изобщо да не излиза от дома си, за да избегне евентуалния си сблъсък с хора. Или някой, който е претърпял автомобилна катастрофа, може да реши да се откаже от шофирането и да губи часове в неудобни предвижвания, само и само за да избегне повторното изпитване на страх. В такива ситуации избягването вече не е безопасна стратегия. То започва да диктува как човек да живее, изостряйки проблемите, които човекът се е опитвал да избегне.

Психолозите отдавна отбелязват, че патологичното поведение на избягване е в основата на много хронични тревожности. Но механизмите на избягване и досега не са напълно разбрани. Учените предлагат оригинално обяснение: може би то се крие в онази невронна награда, която преди е била пренебрегвана. Те вярват, че мозъкът може да се пристрасти към чувството за облекчение и безопасност, което идва с всяко избягване на страх. Ако това е вярно, това обяснява защо стандартните терапевтични подходи не винаги са ефективни. Докато мозъкът подсъзнателно цени скритата си награда, човек ще избягва дискомфорта на всяка цена, дори в свой ущърб, игнорирайки рационалните аргументи. Какво може да се да направи при такава ситуация?

Ако разпознавате себе си в описаните примери (често избягвате това, което ви плаши или тревожи), не бързайте да се критикувате. Проблемът вероятно не произтича от слаб характер, а от това, че мозъкът ви неволно надценява „цената“ на безопасността. Тази скрита оценка обаче може да бъде променена.

Авторите на изследването предлагат да се започне с малък мисловен експеримент. Представете си, че имате превключвател в главата си, който контролира решението ви: дали да се борите със страха или да го избягвате. Ако забележите, че почти винаги избягвате трудни предизвикателства, това означава, че превключвателят се е застопорил в позиция „бягство“. Това предполага, че мозъкът ви надценява наградата, която получава от бягството.

1. За да промените ситуацията, опитайте съзнателно да рестартирате системата си за възнаграждение. Следващия път, когато възникне плашеща ви задача или ситуация, спрете и се запитайте: „Какво ще получа, ако избегна това?“ Опитайте се да си отговорите честно и без осъждане.

2. Чувствате ли, че предварително изпитвате  чувство на облекчение от отхвърлянето? Забележете колко силна е тази очаквана награда – и дали наистина имате нужда от нея. Струва ли си заради  моментната еуфория да пропуснете важна възможност или да навредите на отношенията си с другите? Когато вземете предвид не само фактора страх, но и изкушението да го избегнете, започвате да вземате много по-осъзнати решения.

Не е лесно веднага да промените вкоренилия се във вас модел на поведение. Затова не се колебайте да включите в ситуацията любим човек или терапевт. Споделете опита си и обсъдете заедно плюсовете и минусите на всеки избор. От странична гледна точка е много по-лесно да се види къде избягването е вредно и къде е наистина е оправдано. Постепенно мозъкът ви ще се научи да преценява риска и комфорта по различен начин. Така избягването ще престане да бъде стратегия за самоспасяване и вие ще можете ще се върнете в сферата на здравословната предпазливост.

0 0 votes
Article Rating
guest
0 Comments
oldest
newest most voted

Харесайте ни :-)


This will close in 25 seconds

0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x