Дари

Вътрешният глас: кой говори вътре в нашата глава?

„Послушайте вътрешния си глас“ е съвет, който често можем да чуем, когато трябва да направим сложен избор или да вземем решение, последствията от което трудно можем да прогнозираме. Откъде се е появила представата ни за мъдрия съветник, който живее в нашата глава и знае ли той повече, отколкото ние самите? Струва ли си да му се доверяваме? На този въпрос отговаря една от най-странните теории за еволюцията на съзнанието, създадена от известния американски психолог Джулиан Джейнс ( Julian Jaynes; 27 февруари 1920 — 21 ноември 1997), която в последно време предизвиква все по-засилен интерес.

Гласът, на който ни се предлага да се доверим в сложна ситуация, всъщност не звучи в тишина, а води с нас „вътрешен диалог“. Това е психически процес, в хода на който ние разпределяме по роли нашите размишления: задаваме въпроси и отговаряме, обвиняваме себе си и се оправдаваме, шегуваме се и се смеем. На нивото на неврофизиологията вътрешният диалог се провежда по същия начин, както разговора с жив човек. В него са задействани същите речеви центрове плюс зоните, които отговарят за представите ни за начина на мислене на другите хора. Тоест ние не просто мислено казваме някакви думи и изрази, а моделираме чуждата реакция. Като прототип на нашия „вътрешен събеседник“ отначало служат родителите (обикновено майката), а по-нататък – хората, които олицетворяват за нас определени качества (положителни и отрицателни). Вътрешният диалог се води в лявото полукълбо. Там речта се генерира и там се интерпретира. Но така не е било винаги!

Двупалатният разум

Само преди 3000 хиляди години, тоест във времето на Древния Египет, речевите центрове в мозъка ни са били разпределени по друг начин, смята известният американски психолог Джулиан Джейнс. Неговото предположение е, че генератор за вътрешната реч е било дясното полукълбо, а приемник – лявото. Той нарича този модел на психиката „двупалатен“ по аналогия с двупалатните парламенти, където едната палата разработва закони, а другата ги одобрява. Античният човек в буквалния смисъл е чувал с помощта на едното полукълбо другото, точно така, както ако към него се е обръщал жив събеседник. За разлика от нас той не е разбирал, че гласът в главата му е неговия. Той е бил уверен, че към него се обръщат духове, богове или мъртви предци и сляпо е следвал техните указания. Всичко това може би звучи като пълно безумие, ако не бяха два факта.

Първо, при съвременните хора вътрешният глас също може да се превръща във външен, ако по някаква причина се изключи способността са се разделят фантазиите от реалните усещания, а мислите – от фактите. Такива състояния подробно са описани в психиатрията като шизофрения и параноя. Второ, ние всички преживяваме нещо подобно на „раздвояването на съзнанието“ всяка нощ в съня си, все едно се връщаме с помощта на машина на времето в нашето еволюционно минало. Всичко, което ние сънуваме, е създадено от нашия мозък. В съня всеки от нас е не само зрител и главен герой, но и автор на сценария, режисьор, място на действието и отговарящ за избора на персонажите. Ние им даваме възможност да говорят, да ни заплашват, да ни досаждат или да молят за прошка. Така ние разширяваме с тяхна помощ нашето съзнание. При това създаваното от нашия мозък е абсолютно независимо, често враждебно , винаги непредсказуемо. Понякога то е толкова живо, че някои хора възприемат сънищата си, в които се появяват умрели хора, като реален контакт.

Бог като халюцинация

Едно от предположенията е, че животът на човек в продължение на 200 хиляди години, тоест от момента на появата на речта, е приличал на психическо разстройство, безкраен сън или психоделично пътешествие. Според Джейнс това е било и така, и не точно така. Халюцинациите са били нещо обичайно. Но те служили по-скоро за ориентир в условията на неопределеност.

„Само при сблъсък с проблема, който изисквал нов подход или по-сложно решение, отколкото подсказвала традицията – пише Джейнс – нервното напрежение, предизвикано от необходимостта да се вземе сложно решение, е можело да провокира появата на слухова халюцинация.“

Сега за да влезем в такова състояние, на нас сигурно ще ни трябва доста по-силен стимулатор. В него момент са били достатъчни някоя статуетка, култово съоръжение или малък домашен олтар.

На индивидуално ниво възможността на предоставим сложните решения на „личния си бог“ е била удобна стратегия за преодоляване на стреса. Не мисли, не претегляй „за“ и „ „против“, не се опитвай да анализираш фактите, просто се довери „на някого“. На колективно ниво eфектът е бил още по-сериозен. По определението на Джейнс, цивилизацията, това е умението да живееш в града, където никой никого не знае. Вътрешният глас е заменял на създателите на първите мегаполиси нашите средства за комуникация, помагайки им да преодолеят разделеността и съединявайки поданиците с управляващите, живите с мъртвите.

„Кои са били тези богове, които са управлявали древните хора като роботи и са им предавали своите послания? Това са били вътрешните гласове, чиито указания са чували героите от „Илиада“, толкова ясно колкото и Жана Д‘Арк, и както някои сегашни пациенти, страдащи от епилепсия и шизофрения. Боговете са били начин за организация на работата на главния мозък“ – пише Джулиан Джейнс.

Но има ли тази хипотеза научни основания? Книгата на Джулиан Джейнс „Раждането на съзнанието в процеса на разпадане на двупалатния разум“ (The Origin of Consciousness in the Breakdown of the Bicameral Mind) е издадена през 1976 година. Освен на древните текстове и артефакти, той се е базирал на революционните опити на Роджър Спери, който още през 60-те години на миналия век доказал, че след хирургическо разделяне на двете полукълба на мозъка (в опити за лечение на шизофрения), лявото и дясното полукълбо имитирали поведението на две различни личности. Оттогава са се появили и нови данни. Антропологът Браян Макуей е събрал примери от множество археологически свидетелства, че религиозността при ранните цивилизации е била свързана с различни видове халюцинации. Съвременните изследвания с използване на магнитно-резонансна томография потвърждават, че слуховите халюцинации са свързани с активността на речевите области на дясното полукълбо. А известният почитател на Джейнс, философът Даниел Денет смята, че главната ценност на тази „изумителна и луда“ теория се състои в една „дяволски впечатляваща идея“.

Старото „желязо“ – новият софтуер

В историята на развитието на нашия вид съществуват много загадки. Големите изобретения в древността (лодката, лъкът със стрелата, иглите за шиене) са се случвали със скорост приблизително едно на 10 000 години. А след това, все едно се е включило някакво „турбо“ и човечеството за много кратък период в исторически план е преодоляло пътя от колелото до „Тесла“ и „Хъбъл“. При това строежът на мозъка на човека за последните 50 000 години практически не се е променил. Теорията на Джейнс дава вариант за разгадаване на тази загадка.

Причината не е в еволюцията на оборудването, а в революцията на програмното осигуряване. Ние не сме сменили хардуера. Ползвайки пластичността на мозъка, ние просто сме инсталирали в него нов софтуер, който се оказал доста по-ефективен. За тази цел е трябвало да добавим към нашето съзнание една опция, а именно да отделя фантазиите от реалността, мислите от фактите, нашето „аз“ от чуждите „аз“, вътрешния глас от заповедите отвън. Как това технически се е случило? Джейнс предполага, че като главен стимул за това е послужило създаването на писмеността. Благодарение на възможността да се запише гласа, звучащ в главата, човек за пръв път е можел да обмисли неговите заповеди, вместо сляпо да ги следва. И е разбрал, че този глас, който звучи в него, е неговия и му принадлежи. Раздвоението на съзнанието се превърнало в единно. Но не веднага и не докрай.

„Ние сме в процес на преход към нова менталност. Навсякъде нас още ни обкръжават останките от нашето „двупалатно“ минало. Нашите президенти полагат клетва към отдавна замълчалите богове, сложили ръка върху текстове, записани от последните хора, чували божествените гласове“ – пише Джулиан Джейнс.

След появата на новата система винаги остават желаещи да използват старото, проверено от времето, програмно осигуряване. Досега човек се опитва да симулира раздвоеност на психиката с помощта на религиозни ритуали и практики. Даже у хора, които са далеч от религията, в ситуации на неопределеност възниква съблазън да „преупълномощят“ за решението „външните сили“, било то чрез хвърляне на жребий, чрез гадаеене или да се доверят на прищявките си.

Осъзнатостта като инструмент за настройване

В сериала „Светът на Дивия Запад“, вдъхновен от теорията на Джулиан Джейнс, този модел е проектиран в еволюцията на човекоподобните биороботи. Героят на Антъни Хопкинс обяснява на своя помощник Бърнард, че техният изкуствен интелект е бил разработен с такова предположение, че в ситуации на избор те да възприемат програмираните команди като подсказване от невидим събеседник, а с течение на времето да могат да различават неговия глас от своя и сами да модифицират своята програма. Ние това вече сме го направили. Но по еволюционните измерения новият ни софтуер сме го инсталирали съвсем неотдавна. Засега ние тестваме върху себе си бета версията. Затова постоянно трябва да идентифицираме бъговете и да пращаме редовно отчети на своя създател, тоест на себе си. Този инструмент за настройване се нарича „осъзнатост“. В най-елементарния вариант тя действително се състои в това да се вслушваме във вътрешния си глас. Но не в търсенето на отговори, както са правили хората в древността, а за да разберем действително ли това е нашия глас или той повтаря нечие чуждо мнение. Накрая ние окончателно ще се простим със стария добър „двупалатен“ разум, с неговите романтични богове и чудеса, маскиращи прозаичните причини и следствия. Но за сметка на това в момент на сложен избор на нас все по-рядко ще ни се налага да подхвърляме монета или да следваме необясними импулси, приличащи на чужда воля.

2 1 vote
Article Rating
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments
Дари
0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x
Inline