Защо чувстваме погледи на гърба си или как работи нашия вграден зрителен сензор
„Все едно някой ми пробива дупка отзад в тила“. Освен, че често чуваме този израз, ние самите изпитваме това чувство. Всъщност това представляват сложни биологически системи, които ни помагат да чувстваме погледите на страничните наблюдатели. В тези механизми лежат еволюционни процеси, но те могат да причинят когнитивни изкривявания за присъствие на чужд поглед, даже когато него го няма.
Представете си, че сте заети с четене или прелистване на новините на своя смартфон. Неочаквано чувствате по гърба си леко настръхване. Струва ви се, че някой ви изучава внимателно. Вие се обръщате и търсите този човек. Такова състояние е напълно естествено за всеки от нас. То е помагало на нашите предци да избягват опасностите. Но как то се осъществява в човек? Много просто: за сметка на оперативното взаимодействие на мозъка и зрителните центрове, а също така на някои особености на нашия вид.
Този феномен е известен като „откриване на погледа“. В хода на проведени невробиологични изследвания на учени се отдало да открият, че клетките, стартиращи процеса на разпознаване, действат много точно. Ако някой отвежда своя поглед на няколко сантиметра вляво или вдясно, неприятното чувство изчезва. Учените предполагат, че в основата на работа на „вградения сензор“ лежи сложна невронна мрежа. Но принципът на нейното действие все още не е установен, въпреки че експеримент с маймуни-макаци е потвърдил връзката между невронната мрежа и механизма на откриване на погледа, даже ако се приеме във внимание наличието при маймуните на специфични клетки.
Знае се точно, че за способността да се вижда, отговарят десет области в мозъка. Всъщност те може да са и повече. Главната роля в този процес принадлежи на зрителната зона на кората, която се намира в задната част на главния мозък. Но и другите области, например, амигдалата също са включени в работата на „вградения сензор“. Така хората чувстват погледите на другите. Когато някой рязко променя посоката на своя поглед, ние автоматично реагираме на това. Това показва нашата близост с хищниците, които по природа притежават чувствителност и умения да се приспособяват към промените в природата. Но от друга страна, това е признак на нашата зависимост един от друг, стремежът ни към социализация. Втората разлика на човека от другите хищници е големия размер на склера (най-често се описва като „бялото на окото“). При животните основната част в окото заемат зениците, което им помага да се опазят от враговете си. А при хората по-голямата склера позволява да се забележи промяната на траекторията на погледа на събеседника.
Разбира се, на нас не ни е нужно внимателно да гледаме към някого, за да определим накъде е насочен неговия поглед. Ние можем да оценим това с помощта на периферното зрение, но този механизъм е доста по-неточен. Някои изследвания потвърждават, че ние само установяваме факта за присъствие или отсъствие на погледа на събеседника за сметка на точката на „централната фиксация“. Всичко това има отношение не само към погледа на човека, който ни гледа. Периферното зрение ни позволява да разберем в какво положение се намира главата на събеседника, каква поза е избрал. По този начин нашият мозък се опитва да ни предпази от грешки.
През 2013 година в списание Current Biology е публикувана статия за това, как „вграденият ни сензор“ се явява нашата гаранция на защита от повреди. Ако ние чувстваме върху себе си нечий поглед, значи грешка не може да има: някой действително ни гледа. Професорът по психология Колин Клифърд от Университета в Сидней е открил, въпреки че хората не могат да опишат този, който ги гледа, те във всеки случай чувстват вниманието му върху себе си.
„Внимателният поглед може да означава заплаха, а ако вие идентифицирате нещо като заплаха, вие не искате да го изпуснете от вниманието си. Признанието на това, че някой ви гледа, не е нищо друго, освен защитен механизъм“.
Внимателният поглед също така може да изпълнява ролята на социален сигнал. Ако някой дълго гледа някого, обикновено това означава, че той иска да започне разговор с него. Тъй като ние сме склонни да чувстваме, че някой ни гледа, понякога чувството, което изпитваме започва да играе ролята на самоизпълняващо се пророчество. Когато ние се обръщаме, нашето действие предизвиква поглед от друг човек. Ние започваме да гледаме към него и на нас ни се струва, че той през цялото време ни е гледал.
Още едно обяснение се съдържа в преднамереността на потвърждението. Обикновено ние помним тези случаи, когато сме се обърнали и някой действително ни е гледал. Но се случва и противоположното, но ние обикновено не го отбелязваме. А защо присъства и възниква неприятното чувство? Причините за това са изключително психологически и не са свързани с физиологичния процес.
