Живеем ли в симулация: аргументите на привържениците на тази фантастична хипотеза
Учените може би са единствените хора, които все още не могат да се съгласят, че живеем в матрица. Но може ли светът наистина съществува в суперкомпютър: поне някои изследователи се опитват да дават доста убедителни аргументи. Наскоро в изданието The Wired се появи доста любопитната и леко иронична статия от главния му редактор и известен културен критик Джейсън Кехе, в която той кани хората от науката да се присъединят към това забавление.
Теорията за раждането на Вселената, която няма смисъл
Физиците смятат, че една от най-добрите теории за възникването на Вселената е нейното образуване от така наречената квантова пяна. Представете си липсата на пространство и време – наоколо има само субстанция, която може да кипи, да бълбука и да се колебае. След това квантовата пяна експлодира и Вселената възниква от един безкрайно малък източник. Тя се образува моментално, със скорост надвишаваща скоростта на светлината.
Това изглежда невъзможно, но както отбелязва италианският физик Гуидо Тонели, такава скорост има право да съществува. Човек просто трябва да си представи, че пространството, времето и релативистките принципи, които те налагат, все още не съществуват. Но теорията за квантовата пяна може да се окаже толкова безсмислена, колкото и митовете за сътворението: няма причинно-следствено обяснение какво точно е предизвикало сътворението.
В книгата си „Генезисът: Историята за това как всичко започна“ ( Genesis: The Story of How Everything Began) Тонели пише, че всичко се е случило благодарение на нещо, наречено инфлатон – хипотетична елементарна частица, нещо – каквото и да е – което стартира двигателя на космическата инфлация Представете си, казва авторът, скиор, който се спуска по хълм и за малко замира във вдлъбнатина на склона. Именно тази вдлъбнатина, която е променила подредения ход на нещата, може да се счита за предизвиканото от инфлатона нарушение на пяната, от което е възникнала известната ни Вселена, както и материята и енергията, които след това в един момент са били необходими за създаването на звездите, планети, съзнанието и нас самите. И тук Джейсън Кехе задава въпроса – какво накара инфлатона да се провали по този начин?
Алтернативен поглед върху раждането на Вселената
Кехе предлага да си представите различна картина: някой седи на бюрото и зарежда компютъра си. Това е етапът на квантовата пяна: компютърът е в състояние на подготовка. След това този, който е включил устройството, насочва мишката към файл, наречен, да речем, „KnownUniverse.mov“ и щраква два пъти върху него. Това движение е появата на инфлатона, тоест стартирането на програмата.
По този начин, според Джейсън Кехе, идеята, че живеем в суперкомпютър се превръща в обяснение за живота, вселената и всичко. Или в симулация. Според него за да може всяка безумна идея (включително тази) да превземе културата, трябва да бъдат изпълнени три критерия:
безопасно въвеждане на мисълта в масите;
легитимирането му от експерти;
доказателства за реалните последици от предложената хипотеза.
Три доказателства, че живеем в симулация
През 1999 г. наведнъж излизат три филма, които илюстрират възможността за нереален свят – “Тринадесетият етаж” (The Thirteenth Floor) , “Екзистенция” ( “eXistenZ” ) и “Матрицата”(The Matrix”).
Така светът на изкуството изпълни първото условие. Четири години по-късно известният философ от Оксфорд Ник Бостром в статията си „Живеете ли в компютърна симулация?“ (Are You Living In a Computer Simulation? ) стига до извода, че положителен отговор на този въпрос е напълно възможен. Така теорията за компютърния свят беше потвърдена и от експерт.
Като се има предвид, че единственото общество, за което знаем (нашето), е в процес на самосимулиране чрез видеоигри, виртуална реалност и потенциално преместване в метавселената, изглежда, че всяко технологично общество би направило същото.
Що се отнася до доказателствата за третата точка за превръщането на идеята в реалност, Джейсън Кехе дава няколко аргумента за неочаквани обрати в съвременната история. Например The New Yorker никога не е прогнозирал, че филмът „Лунна светлина“ (Moonlight) ще спечели Оскар вместо „Лa ла ленд“ (La la land), когато нещо в симулацията се обърка и продуцентите на „Ла ла ленд“ бяха извикани на сцената само да разберат, че не печелят наградата за най-добър филм. И, разбира се, никой не беше подготвен за мащаба на пандемията Covid-19, която промени обичайния ни ритъм на живота.
Съвременни представи за „света – симулация“
Важното е да се отбележи, че наистина има доста хора по света, които вярват, че живеем в симулация. Можете да ги видите в документалния филм „Грешка в матрицата“ („А Glitch in the Matrix“), който излезе през 2021 г.
Друг по-съвременен аргумент в полза на тази хипотеза е издадената в началото на годината книга “Реалност+”. Виртуални светове и проблеми на философията” (Reality+: Virtual Worlds and the Problems of Philosophy) от технофилософа и лектор на TED Дейвид Чалмърс. Основният му аргумент е: ние живеем в симулация – или по-точно не можем да знаем, че не живеем там. Благодарение на развитието на социалните мрежи, виртуалната реалност и дигиталните вселени, много скоро, смята Чалмърс, светът в компютъра ще бъде невъзможно да се различи от реалния.
Представете си дърво, казва експертът: то изглежда твърдо, много реално, съществуващо точно тук, но всеки физик ще ви каже, че на субатомно ниво дървото е празно пространство. Него почти го няма.
Несъответствия в теориите на физиците
Много физици ще кажат, че това са глупости: мозъкът наистина може да симулира света около себе си, но пространството и всичко в него не могат да бъдат създадени от битове. Истинските неща не се конструират от кодове.
Въпреки това, ако вникнете по-детайлно в произведенията на такива критици, можете да откриете несъответствия. Например в последната си книга „Осъзнаване на квантовата революция“( Helgoland: Making Sense of the Quantum Revolution) Карло Ровели представя това, което той нарича „релационна теория на реалността“. В основата и лежи идеята, че нищо не съществува без връзка с нещо друго. Тоест, ако не взаимодействате с дървото от горния пример по никакъв начин, тогава не можете да кажете, че то изобщо съществува. По-точно, нещо определено стои пред вас, но то представлява единствено потенциален обект за взаимодействие:
„Светът е игра на перспективи, игра на огледала, които съществуват само като отражение едно на друго и едно в друго.“
Ровели използва термина “игра” и според него се оказва се, че реалността е игра, а може би даже видео игра.
Тонели пише, че когато хората за първи път са решили да сравнят своето кътче от космоса с всички останали, те са направили изумително откритие: всичко изглежда и се усеща почти същото. Физикът пита как е станало възможно дори най-далечните места във Вселената, разделени от милиарди светлинни години, са се договорили да достигнат едновременно една и съща температура. Тук Кехе във своята статия предполага, че програмистите, създали света, просто са бързали да запълнят празнините в данните.
Подробности за света на симулацията
Някои стигнаха толкова далеч с доказателствата , че светът е симулация, че предполагат, че скоростта на светлината може да е „хардуерен артефакт, показващ, че живеем в симулирана вселена“. Ако се задълбочите в темата, наистина започва да изглежда, че реалността е програмирана.
Убеждението може да бъде допълнително подсилено чрез намаляване на доказателствата за съществуването на извънземни цивилизации – това е претоварване за системата. Освен това, тъй като хората стават все повече, разликата между тях трябва да намалява. Всички трябва да живеят в едни и същи къщи, да пазаруват в едни и същи магазини, да се хранят в едни и същи заведения за бързо хранене, да споделят едни и същи мисли в социалните мрежи. Междувременно, за да направят място, животните и горите трябва да изчезнат и мегакорпорациите трябва да поемат властта. С този подход много скоро всички аспекти на модерността ще започнат все повече да приличат на симулация.
А защо даже хората, които се намират доста далеч един от друг, толкова си приличат? Очевидно това се прави поради факта, че компютърът трябва да намали наполовина консумацията на енергия. Всякакви съвпадения в живота на хората или необичайни обстоятелства, като например среща със стар познат на парти петнадесет години по-късно, са пестене на енергия и така докато наистина не се убедим, че действително се намираме в матрицата и отърване от нея няма.
В края на своето есе Кехе се опитва да даде отговор на множеството аргументи в полза на „света – симулация“, завършвайки почти успокояващо:
„Така или иначе никой не знае – и вероятно никога няма и да знае – дали нашият свят е бил моделиран от някаква извънземна раса от по-високо измерение“.