Прогнозите на Манабе: Може ли климатичното моделиране да предсказва бъдещето?
Прогнозите, направени преди повече от половин век от Нобеловия лауреат Сюкуро Манабе, относно промените на климата, се оказват плашещо точни, което за сетен път доказва, че климатичните модели с достатъчна достоверност предсказват настъпващите изменения.
Климатичните модели са толкова сложни, колкото и светът, който описват Те едновременно моделират огромен брой взаимодействащи, хаотични потоци в земната атмосфера, на сушата и в океаните, използвайки най-големите суперкомпютри в света.
Критиците на климатичните модели често посочват тази сложност и твърдят, че те са твърде неопределени и несигурни. Това много често генерира скептицизъм в обществото, относно надеждността на прогнозите и причините за протичащите климатични процеси, затруднява оценката на настоящето глобално затопляне и климатичната криза, а също така популяризирането на информация, която ще е полезна за оценка на това какво ни чака в бъдеще.
Какво показва историята на науката за климата
Най-ранните климатични модели са правили конкретни прогнози за глобалното затопляне десетилетия преди те да могат да бъдат потвърдени или опровергани. Когато данните от наблюденията станаха достъпни, моделите се оказаха верни. Прогнозите предсказваха не само средното глобално затопляне, но и географските закономерности, които наблюдаваме днес.
Тези ранни прогнози, започващи още през 60-те години на миналия век, произхождат до голяма степен от Лабораторията за геофизична хидродинамика, малко известна организация, базирана близо до Принстън, щат Ню Джърси, САЩ. И много от тези открития са дело на един особено проницателен и упорит учен по моделиране на климата, Сюкуро Манабе, който през 2021 г е удостоен с Нобелова награда за физика.
Въз основа на физиката на атмосферата и океана, моделите на Манабе преди половин век предсказаха света такъв, какъвто е днес, и положиха основата за съвременните климатични модели и тяхната способност да моделират климата в големи мащаби. Въпреки че тези прогнози си имат своите ограничения, тяхната доказана правилност дава увереност във възможността за интерпретирането на наблюдаваните промени и прогнозирането на бъдещи такива.
Ето едни от успешните прогнози на Манабе, които са се доказали във времето.
Прогноза №1: Глобалното затопляне, причинено от CO2
Това е била първата задача на Манабе, която той е получил през 60-те години на миналия век, започвайки работа в Метеорологичното бюро на САЩ и по-точно в лабораторията, която по-късно става Лаборатория по геофизична хидродинамика. Трябвало е да се създаде точен модел на парниковия ефект, тоест да се покаже как парниковите газове задържат топлината в земната атмосфера. Тъй като без парниковия ефект океаните щяха да замръзнат, това е била ключова първа стъпка към създаването на надежден климатичен модел.
За да тества изчисленията си, Манабе е създал много прост климатичен модел. Той представял глобалната атмосфера като единен стълб от въздух и включвал ключови климатични компоненти, като например постъпващата слънчева светлина, конвекцията от гръмотевични бури и модел на парниковия ефект.
Резултатите от моделирането на глобалното затопляне, проведено от Манабе през 1967 г. са показали, че с увеличаването на концентрациите на въглероден диоксид (CO2), повърхността и долните слоеве на атмосферата се затоплят, докато стратосферата се охлажда.
Въпреки своята простота, моделът доста точно е възпроизвел измененията на цялостния климат на Земята. Освен това, той е показал, че удвояването на концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата би довело до глобално затопляне с приблизително 3 градуса по Целзий (5,4 градуса по Фаренхайт). Тази връзка между парниковите газове и температурата е известна като чувствителност на климата.
Оценката за чувствителността на климата на Земята, публикувана през 1967 г., остава практически непроменена в продължение на много десетилетия и отразява общия мащаб на наблюдаваното глобално затопляне. Светът в момента е приблизително на половината път до удвояване на концентрациите на въглероден диоксид в атмосферата, а глобалните температури са се повишили с приблизително 1,2° по Целзий (2,2° по Фаренхайт), почти точно в съответствие с прогнозата на Манабе.
Другите парникови газове, такива като метана, и забавената реакция на океана към глобалното затопляне също влияят за повишаването на температурата, но общото заключение остава същото: оценката на Манабе за чувствителността на климата е била изключително правилна.
Прогноза №2: Охлаждане на стратосферата
В модела на Манабе повърхността и долните слоеве на атмосферата са се затопляли с увеличаване на концентрациите на въглероден диоксид, но изненадващо за самия Манабе по това време, стратосферата се охлаждала.
Температурите в горните слоеве на атмосферата, на височина приблизително между 12 и 50 километра, се определят от деликатен баланс между абсорбцията на ултравиолетова слънчева светлина от озона и отделянето на топлинно излъчване от въглеродния диоксид. Нарастващите концентрации на въглероден диоксид карат атмосферата да задържа повече топлина близо до повърхността, като в същото време се наблюдава по-голямо топлинно излъчване в стратосферата, което води до нейното охлаждане.
Настоящата топлинна карта доказва охлаждането в стратосферата. Стратосферата, която започва на 10-15 километра над повърхността и се простира до 50 километра, доказано се охлажда през последните 20 години на всички географски ширини, докато атмосферата под нея се затопля.
Това стратосферно охлаждане се фиксира в продължение на десетилетия чрез сателитни измервания. Този характерен признак е доказателство, че затоплянето в по-долните слоеве се предизвиква от въглеродния диоксид, тъй като затоплянето, причинено от други фактори, като например промените в интензитета на слънчевата светлина или циклите на Ел Ниньо, не водят до стратосферно охлаждане.
Прогноза №3: По-бързото затопляне на Арктика
Манабе е използвал своя модел като основа за прототип на квазиглобален модел, който е обхващал само част от земното кълбо. Той включвал само горните 100 метра от океана и не отчитал влиянието на океанските течения.
През 1975 г. Манабе публикува резултатите от моделирането на глобалното затопляне, използвайки квазиглобален модел, и отново е потвърдил охлаждането на стратосферата. Но с помощта на усъвършенствания си модел той направил ново откритие: Арктика се затопля значително по-бързо ( от два до три пъти ) от останалата част на земното кълбо.
„Арктическото усилване“ е постоянен и наблюдаем признак на глобалното затопляне. Освен това арктическото затопляне води до намаляване на площите от арктическия морски лед, което се превърна в един от най-видимите и поразителни показатели за изменението на климата.
Прогноза №4: Температурен контраст между сушата и океана
В началото на 70-те години на миналия век Манабе е работил върху интегрирането на своя атмосферен модел с първия динамичен модел на Световния океан, създаден от океанографа Кърк Брайън. Около 1990 г. Манабе и Брайън използват съвместен модел атмосфера-океан, за да моделират глобалното затопляне в условията на реалистична континентална география, включително ефектите от пълната океанска циркулация. Те са стигнали до редица заключения, включително наблюдението, че сушата като цяло се затопля по-силно от океана, с коефициент около 1,5.
Както при затоплянето в Арктика, контрастът между сушата и океана се подкрепя от реалните данни от наблюдения. Той може да се обясни и от гледна точка на базовите научни принципи: подобно е на това как в горещ слънчев ден сухата повърхност, например асфалта, се затопля по-силно от влажната повърхност, например почвата.
Този контраст има последици за жителите на сушата – тоест за нас – тъй като всеки градус от глобално затопляне се усилва на сушата.
Прогноза №5: Забавено затопляне на южните части на Световния океан
Може би най-голямата изненада от моделите на Манабе е дошла от регион, за който повечето от нас рядко се замислят: южните части на Световния океан. Този огромен, отдалечен океан обгражда Антарктида и поради липсата на суша на тези географски ширини, силните източни ветрове духат безпрепятствено, постоянно изтласквайки дълбоките океански води към повърхността.
Манабе и колегите му са установили, че с увеличаването на концентрациите на въглероден диоксид в атмосферата, Южният океан се затопля много по-бавно, тъй като повърхностните води непрекъснато се попълват от издигащи се дълбочинни води, които все още не са успели да се затоплят.
Това забавяне в затоплянето на южните части на Световния океан се потвърждава постоянно от температурните наблюдения.
Накъде води всичко това?
Преглеждайки изследванията на Манабе повече от половин век по-късно, става ясно, че дори ранните климатични модели отразяват общите характеристики на глобалното затопляне. Климатичните модели на Манабе са предвиждали протичащите промени в климата десетилетия преди те да бъдат потвърдени от конкретни данни: затоплянето на Арктика е моделирано през 1975 г., но е надеждно потвърдено едва през 2009 г., докато охлаждането на стратосферата е моделирано през 1967 г., а беше потвърдено съвсем наскоро.
Разбира се, климатичните модели имат своите ограничения. Например, те не могат да предскажат точните регионални климатични промени, както би ни се искало. Но фактът, че науката за климата, както всяка друга област, има много неизвестни, не бива да ни пречи да имаме доверие на съвременните климатични модели, които предсказват бъдещето на нашата планета, както го е и направил Сюкуро Манабе преди половин век.
