Будизмът, Фройд и нашето Его: защо представите ни за себе си може би са лъжливи
Човекът е единственото същество, способно към самопознание и самоанализ. При това огромна роля за възприемането на себе си и света около него оказва неговото его, или „вътрешното аз“. Но може ли да се живее в състояние на „отсъствие на его“, действително ли ние сме такива, каквито сме свикнали да виждаме себе си и в какво може би е грешил Фройд относно егото?
Будизмът често се асоциира с концепцията за „отсъствието на его“. Но как точно да я разбираме, можем ли да достигнем до такова състояние и най-главното – нужно ли е това, са едни от най-често задаваните въпроси. Та нали егото е конструкция на психиката ни, която се развива при всеки от нас още от най-ранна възраст и ни помага да чувстваме себе си, да можем да се разграничим от реалността и другите хора. Известният нюйоркски психиатър и автор на книги, посветени на психиатрията и будизма, докторът на медицинските науки Марк Ъпщейн смята, че в този въпрос има голямо объркване и се опитва да даде обяснение защо идеята за „отсъствието на егото“ не се заключава в това напълно да се освободим от него, а в това да се съмняваме в историята, която егото ни разказва за нас самите.
„ Аз мисля, че обикновеният човек, който до известна степен се ориентира в психологията или в будизма, може да помисли, че будистката етика или будистките размишления за егото са насочени към пълното избавяне от него. В будистката психология има такова понятие като „отсъствие на его“ или „безличност“. Според мен повечето хора, включително и Фройд, са тълкували егото, предполагайки, че будизмът напълно отрича необходимостта от его и самоидентификация, например, че ако се избавим от него ние ще станем едно цяло с всички или с всичко. Аз смятам, че това е неправилно. Очевидно е, че ние се нуждаем от нашето его.”
През 60-те години на миналия век професорът по будизъм и религия в Колумбийския университет Робърт Турман е имал будистки учител от Монголия , който му е предал своето виждане за отсъствието на его и самоотричането.
„Работата не е в това, че вие не сте истински, разбира се, че сте „истински“. Вие имате своето „Аз“, но светските хора, които не разбират докрай дадената тема, са свикнали да мислят, че те „действително са реални“, а будизмът учи, че вярата в нашата собствена „действителна реалност“ е грешна. Ние се отнасяме към себе си по-сериозно, отколкото е необходимо. Всъщност нашето „Аз“ не е толкова твърдо фиксирано, колкото на нас би ни се искало да мислим.“
Егото се поражда от страха и чувството за изолация. Най-често това се случва на възраст около две – три години, когато се формира самосъзнанието. Тогава детето започва да разбира „О, тук има човек“ и се опитва да разбере кой е той, какви са родителите му и околните хора. Егото е начин на самоорганизация, който произтича от интелекта, в момента когато умът започва да се прояснява. За много хора егото остава в такова незряло състояние, когато техният разум и интелект определят, кои са те всъщност. Така например, приемайки неодобрение от рода „Аз не съм достатъчно добър“ егото се подкрепя негативно. По същия начин то се подкрепя от положителни оценки от рода „Аз действително нещо струвам“. Егото обича определеността, на него му харесва безопасността, харесва му повторението и затова то винаги се стреми да подкрепи съществуващите вече виждания за себе си, което от своя страна ни ограничава и ни кара да мислим, че ние познаваме себе си по-добре, отколкото е в реалност.
Именно за да може да се използва будизмът за терапевтични цели или да се поднася в светска аудитория, трябва преди всичко да се започне от съмненията в човешкото его. Може би, вие не познавате себе си толкова добре, както ви се струва? Може би някои от онези вкоренени идеи, които ви влияят от самото ви детство и определят вашите отношения с другите хора и със света, са грешни? Възможно е вие да не сте толкова „реални“, за колкото се смятате и затова си струва да се разделите с някои от вашите грешни представи за себе си и света.
