Маршът към диктатурата: Как комбинацията от посредственост и бруталност се качи на трона и защо всички ще го отнесем, ако тя там остане
Светът е пълен с глупост/посредственост. Може би двата термина не се препокриват напълно семантично, но в живота почти винаги вървят ръка за ръка. Не, сериозно – огледайте се. От наглед безобидния сутрешен коментар на някой „експерт“ в телевизора до бомбастичните статуси във Facebook на кварталния философ. Но когато посредствеността с гигантски крачки навлезе в политиката, тогава действително започва да става страшно. Българският политически живот е ярко доказателство за това. Ужасното е, че обикновено тя е в съчетание с бруталност, която постепенно нараства, тъй като нейните носители нямат решения и визия за просперитета на обществото, а единствено са обладани от желанието да овладеят цялата власт, а това открива директния път към диктатура и авторитаризъм. Тази комбинация от видима посредственост и безпардонна бруталност в последните петнадесет години винаги се е опитвала да овладее държавата в условията на осакатената ни демокрация, но в последната година тя не просто присъства, а направо дефилира с корона на главата и стъпва уверено по червения килим на властта. Освен това чрез механизмите на негативния подбор във всички форми на власт (изпълнителна, съдебна , законодателна) навлезе некомпетентността, а едновременно с това и раболепието пред по-висшестоящия и бруталността в изпълнението на „поставените задачи“. Посредственият, макар и обикновено обладан от синдрома на Дънинг – Крюгер (една от най-опростените негови формулировки е „Некомпетентните хора надценяват своите знания, а компетентните ги недооценяват”) някъде дълбоко в себе си осъзнава, че в едно свободно и конкурентно общество няма почти никакви шансове да достигне до позициите, които му се предлагат в замяна на безпрекословното му подчинение. Именно затова превзетата съдебна власт и службите в момента генерират куриозно посредствени схеми за обвинения на своите политически врагове , които явно са съставени от не особено интелигентни , но безскрупулни хора и предназначени да им повярва манипулируемата и безкритична част от обществото, а съдът се явява в ролята на спомоществовател на този процес. За съжаление това може би е Рубикон за нашата свобода и демокрация, а на отвъдния бряг ни чака диктатура, отличаваща се с посредственост и бруталност. Такова бъдеще ли желаем за себе си, за потомците си, за България?
Затова нека си поговорим за нея – за глупостта/посредствеността. Но не онази симпатична глупост, когато някой си слага ризата наопаки или бърка солта със захарта. Говорим за голямата, обществено значима глупост, която води до катастрофи, войни и токсични TikTok клипове с милиони гледания.
Нека започнем с лошата новина: посредствеността е в подем. И ако си мислите, че това е някакъв временен тренд като модата по ниската талия или якетата с пайети – грешите. Тя е тук, в костюм или строга бизнес рокля и с микрофон в ръка, уж готова да води обществения дебат… но преди всичко иска да управлява държавата и нейния бюджет, защото икономическото лепило на всяка подобна система е корупцията, тотална и всеобхващаща.
Но преди да отидем в парламента или TikTok, нека да направим един „mind trip“ (умствено пътешествие ) към трима класици, които отдавна са усетили какво се случва, когато посредствеността/глупостта вземат властта.
Дитрих Бонхьофер – когато глупостта стане колективен спорт
Немският теолог Бонхьофер, човек със изключително здрава вяра и още по-здрава нервна система (при положение че е писал от затвора, чакайки да бъде обесен от нацистите, заради предполагаемо участие в заговор срещу Хитлер и това става факт само месец преди края на войната), гледа на глупостта не просто като на невежество. Той смята, че:
„Глупостта е по-опасна от злото.“
Според него глупостта е морален дефект, но и колективна болест, която се разпространява в общества, където хората са лишени от лична автономия и критично мислене. Бонхьофер вижда глупостта като социално явление, което процъфтява в условията на натиск и страх. Това не е „глупост по природа“, а глупост по избор, защото да не мислиш понякога е по-лесно – няма тревоги, няма дилеми, само готови отговори.
Глупостта, казва Бонхьофер, е колективен вирус. Тя избуява най-често там, където хората се отказват да мислят самостоятелно – например в държави, където „посредствените“ (чети – глупавите) хора започнат да управляват. Тогава вече става страшно: вместо идеи, имаш лозунги; вместо решения – заплахи към опозицията и препратки към „традиционните ценности“.
Тук е и тънкият момент. Бонхьофер казва, че масовото оглупяване не се случва спонтанно, а често е организирано – чрез пропаганда в превзетите медии, страх и натиск от страна на държавата. Резултатът? Глупаците стават мнозинство, а по стълбицата на властта започват да се катерят не най-умните и можещите, а най-послушните и най-сервилните.
И тук вече навлизаме в зоната на негативния подбор.
Негативният подбор – кастингът за новите глупави елити
Представете си фирма или държава, където шефовете не търсят най-способните, а най-податливите. Идеалният кандидат не е онзи с идеи и визия, а онзи, който кимва със сервилна усмивка и никога не казва „не“. Това е негативният подбор – процес, при който нагоре се издигат най-неудобните за истински реформи и най-удобните за сляпо подчинение.
В политиката това е класика. Създава се затворен кръг от хора, които се подбират не по компетентност, а по лоялност и склонност да не задават въпроси. А когато глупостта и посредствеността завладеят върха, те започват да тиражират себеподобни. Един умен човек може да ти е конкурент. Един глупак – никога.
И така, негативният подбор създава йерархия от посредствени гласове, които приемат всяка безумна заповед с ентусиазма на риалити звезда, поканена в токшоу.
Хана Аренд – когато сивите хора вършат черните дела
Аренд допълва мрачната картина с идеята за „баналността на злото“. Тя анализирала как по време на нацизма най-големите ужаси не са били вършени от демонични изроди, а от обикновени „чиновници на смъртта“ – хора, които просто са изпълнявали заповеди. На примера на Адолф Айхман, нацистки офицер, един от главните организатори на Холокоста, тя пише, че много често големите злини в историята са извършвани от обикновени, скучни хора, които просто си „вършат работата“. Казва го с термина „баналност на злото“, но спокойно можем да го наречем и „баналност на посредствеността“.
Аренд описва подобни хора, не като чудовища по душа, но толкова изпразнени откъм морал и мислене, че спокойно биха натискали копчета и подписвали документи, пращащи хиляди на смърт – защото „така е по протокол“. Нищо лично – просто един обикновен ден в офиса на глупостта.
И да не се лъжем – тези хора не са били нещо изключително. Те са били продукт на същия негативен подбор – функционери без въображение, без съмнения и без усещане за отговорност. Аренд описва подобна маса от „административни глупаци“ като основния двигател на злото.
В съвременен вариант, тези хора са навсякъде: подписват без да четат, гласуват без да разбират и следват „правилната политическа линия“, дори когато тя ги води тях и обществото право в пропастта. Защото страхът да не загубят привилегиите си е по-силен от нуждата да мислят.
Бертран Ръсел – дипломираният глупак и култът към увереността
Бертран Ръсел удря още един пирон в ковчега на самодоволната посредственост. Той хвърля ръкавица към всички с дипломи, които се мислят за умници. Според него глупостта няма нищо общо с образованието. Можеш да имаш три магистратури и пак да вярваш, че Земята е плоска, стига някой в YouTube да го е казал с достатъчно уверен тон. Ръсел ни предупреждава за добре познатия феномен: глупавите хора са уверени, а умните – изпълнени със съмнения. Да, точно онзи колега или политик, който с каменно лице ти обяснява колко „лесно може да се оправи всичко“ за 6 месеца – това е класическият герой на Ръсел.
Ръсел също така предупреждава, че образованието не е имунизация срещу посредствеността. Всъщност някои от най-опасните глупаци имат дипломи и титли, но никога не са си задали въпроса „Ами ако греша?“.
Ръсел ни учи, че разликата между необразован човек и глупав човек е в… отвореното съзнание. Необразованият човек може да не разполага с факти, но може да има съмнение и любопитство. Глупакът даже и с няколко дипломи обаче е бетон – нищо не може да пробие самоувереността му. За него всичко е ясно и просто, и обикновено „всички останали са овце“.
И когато тези хора попаднат във властта (познай как – естествено чрез негативен подбор), започват да вършат чудеса от некомпетентност, но с тон на всезнаещи гуру.
Социалните мрежи – фитнес за глупостта
А сега влизаме в нашето време – времето на Facebook, Instagram, TikTok и други велики крепости на „“колективната мъдрост“. Ако някога глупостта е имала нужда от кръчмата или кварталната сбирка, днес тя има платформи с милиарди потребители и алгоритми, които я тласкат на върха. Социалните мрежи не просто отразяват глупостта – те я тренират и „качват на анаболи“. Алгоритмите обичат простотията – тя се харесва бързо и масово. Няма време за сложни анализи – дай нещо с CAPS LOCK и три удивителни.
В тях най-лесно избуяват посредствените гласове – тези, които крещят, споделят фалшиви новини и продават „магични решения“. Шумните, простите и емоционалните стават лидери на мнение, докато скромните и разумни хора отиват в графа „неинтересни“. Така посредствените и глупави се качват на сцената и вече не само споделят мнения, а оформят политики и печелят избори.
Посредствените хора не просто оцеляват в тази среда – те виреят като плевели. Те стават инфлуенсъри, политици, „експерти“ и „будители“. Същите тези, които вчера са търсили лесни пари от MLM пирамидите, днес ръководят дебата за бъдещето на обществото.
Когато посредствеността влезе във властта (и не само там)
Какво става, когато държавата започне да се управлява от посредствени хора? С две думи – нищо добро. Започва да се управлява с клишета, емоции и инстинкти вместо с разум и далновидност. Демократичните институции отслабват, защото вместо професионалисти на ключовите места стои „нашия човек“, който е „свестен пич“ и „добре се разбира с хората“.
Глупостта на власт води до некомпетентност, но също така и до агресия. Защото когато не знаеш какво правиш, но искаш да запазиш стола си, започваш да крещиш срещу „враговете на народа“, „чуждите агенти“ и „неправилно мислещите“. Глупостта има нужда от виновни – и често този виновен си ти, защото си си позволил да зададеш въпрос.
Какво става с демокрацията?
Когато на ключови позиции попаднат хора, избрани не заради качествата си, а заради удобството си за системата, демокрацията започва да прилича на комедия, в която обаче никой не се смее.
Всички тези процеси водят до едно: демокрацията се превръща в реалити формат, в който посредствените играчи диктуват правилата. Институциите губят смисъл, изборите стават състезание за най-шарена лъжа или най-много купени гласове, а гражданите, подлъгани от шум и зрелища, стават съучастници в разпада на собствените си свободи.
Институциите се изпразват от съдържание – законите се пишат от неграмотници, конкурсите за държавни постове се печелят от „наши хора“, съдебната система се изражда и от нея не можеш да очакваш елементарна справедливост, а „експертите“ са тези, които най-малко застрашават статуквото с неудобни въпроси.
И ако това звучи леко апокалиптично – не се заблуждавайте. Това е реалността в много страни в света днес, а в България просто ти избожда очите.
И след това идва ред на авторитарните режими. Този процес е прекрасно описан в съвместната книга на руския икономист Сергей Гуриев и американския политолог Даниел Трейсман Spin Dictators, в която те разглеждат и анализират авторитарните режими по света, разделяйки ги на два вида. Първите те са ги нарекли „диктатори на лъжата“, или диктатори на измамата и в основата на тяхната власт стои манипулацията и пропагандата. Те управляват чрез манипулация на общественото мнение, популизъм, овладяване и контрол над медиите, нереалистични обещания и постепенно овладяване на всички форми на власт- съдебна, изпълнителна, законодателна (нещо да ви е познато) . Другите са „диктаторите на страха“, които със сила постепенно стъпкват всякакви форми на демокрация и опозиция. Те прилагат твърда сила, убиват всякакви опити за демокрация, започват да убиват и физически. Много често поради изчерпване силата на въздействие на инструментите на „диктатурата на лъжата“, тя прераства в „ диктатура на страха“ . Например режимът на Владимир Путин до 2014 година беше поставян в първата категория, но през следващите години и особено след февруари 2022 година явно се трансформира в диктатура на страха, която все повече разчита на бруталността, силата и страха.
Финал с тъжна усмивка и леко клатене на глава
Теорията на посредствеността не е просто теория – тя е навсякъде около нас. Въпросът е дали ще се оставим тя да ни управлява или ще започнем да ѝ се противопоставяме – с малко повече разум, с малко повече ирония и с много повече отказ да бъдем поредните „посредствени гласоподаватели“.
Както Бонхьофер предупреждава – срещу глупостта няма аргументи, няма факти. Но има надежда – и тя е в това все пак да се смеем над глупостта, да я разобличаваме и да не й се подчиняваме. А и Ръсел би се съгласил – винаги има шанс за критично мислене, ако първо приемеш, че може и да не си прав.
Какво правим тогава? Първо – спираме да се възхищаваме на уверените глупци с лъскави костюми и големи, но празни думи или постоянни лъжи. После – започваме да задаваме въпроси, дори когато „всички знаят отговорите“. И най-важното – пазим си скептицизма като последната бира в хладилника в петък вечер.
Защото, както би казал Ръсел:
„Проблемът на света е, че глупавите са прекалено уверени, а умните – прекалено съмняващи се.“
и да добавим Ницше:
„Безумието е рядкост у индивидите, но правило при групите, партиите и нациите.“
Така че ако някой ви нарече „умник“ с леко пренебрежение – усмихни се. Това може да е най-големият комплимент в тези времена.
Друг антидот за оценка на това, което ти предлагат като алтернатива разни политици, е всеки да се опита на базата на предложенията им, които ти представят като път към „рая“, да се помъчи да си изгради картината на бъдещето, което те ти предлагат. Просто като да наредиш един не особено сложен пъзел. Например, къде искаш да живееш – в ЕС или например в Русия, Иран или Северна Корея, къде искаш да учат и живеят твоите деца, искаш ли да живееш в свободно общество или в диктатура, и ред такива малки парченца от пъзела . Накрая можеш да си зададеш основния въпрос – ще разберат ли и ще одобрят ли моите деца и внуци избора, които съм направил аз от тяхно име.
И може би най-важното. Лек за посредствеността няма. Единственият шанс е да не ги допускаме близко до властта, защото не само нашите съдби, но и бъдещето на нашите потомци ще зависят от нея. Така че следващият път, когато имате възможност да въздействате на процеса на избор, включете критичното си мислене, анализирайте кое е най-доброто или поне най-малкото зло за вас и вашето семейство и направете своя избор. Едва ли сме повече от „глупаците“, но поне да сме по-организирани. И упражнявайте правото си на протест, когато виждате как гражданските ви свободи си заминават една по една.
