НаукаНаука и технологии

“Марсианската дихотомия“ – двете различни половини на Марс

Марс крие в себе си една от най-големите мистерии на Слънчевата система , така наречената „марсианската дихотомия“. Цялото южно и част от северното полукълбо на Марс са изпълнени с планини. Тази планинска зона заема около две трети от повърхността на планетата и се издига на пет до шест километра над северните низини. Ако на Марс имаше океан, щяхме да видим един огромен южен суперконтинент и един северен глобален марсиански океан.

Никъде в Слънчевата система няма толкова голям и рязък контраст между цели полукълба на космическото тяло. Най-близкият земен аналог е Тихият океан и останалата част от планетата, която съдържа няколко континента и по-малки океани, но дори и тук контрастът не е толкова поразителен, колкото на Марс.

Сондата InSight Mars, който изследва Червената планета, се намира близо до границата, разделяща тези две половини на Марс, и можеше еднакво успешно да регистрира земетресенията в южната и северната част на планетата (мисията InSight официално приключи своите операции на Марс на 21 декември 2022 г., след натрупване на твърде много прах върху слънчевите панели и спряла генерирация на достатъчно енергия). Учените се надяват на база на натрупаната база данни и чрез анализ на разликите в разпространението на сеизмичните вълни в двете полукълба да разрешат тази марсианска мистерия или да се доближат поне малко до нейното решение.

Сондата InSight оборудвана със сеизмограф (вляво) и уред за измерване на топлинните течения на повърхността на Марс (вдясно)
Credit: NASA/JPL-Caltech

Двете половини на Марс се различават не само по разликата във височината в двете полукълба. Южното полукълбо е изпълнено с кратери и замръзнали вулканични потоци от лава. За разлика от това, повърхността на северното полукълбо е гладка и почти равна, практически без никакви различими релефни форми. От геофизични и астрономически измервания се знае също така, че марсианската кора е значително по-дебела в южното полукълбо. Освен това, в породите скали в южната част се открити значителни следи от намагнитване. Вероятно те са се образували в ранните етапи на марсианската история, когато планетата е имала магнитно поле, отново за разлика от скалите в северното полукълбо.

На Земята дебелината на земната кора (дълбочината на разделението между земната повърхност и мантията) варира значително под океаните и континентите: под океаните дебелината ѝ е само 5-10 км, докато континенталната кора се простира на няколко десетки километра. Освен това, съставът ѝ варира значително, поради което говорим за континентална и океанска кора, съставени съответно от гранити и базалти. Също така, океанската кора е много по-млада от континенталната – възрастта ѝ се измерва в десетки милиони години, докато най-старите области на континентите (кратоните) датират от протерозоя и архея и са на няколко милиарда години. Много е изкушаващо да се екстраполират всички тези постижения на земната геоложка наука към Марс с подобни заключения.

Релеф на Марс близо до станцията InSight и местата на скорошни марсотресения. Източник:Geophysical Research Letters 52 (2024)

„Марсианската дихотомия“ е открита през 70-те години на миналия век, когато снимките от сондата Viking разкриват разлики във височините на релефа и плътността на ударните кратери. Плътността на кратерите може да служи като индикация за възрастта на повърхността – колкото повече кратери има, толкова повече време е минало от образуването на тази област. На Земята кратерите бързо „обрастват“ поради активни геоложки процеси – по-специално движението на тектоничните плочи и главно ерозията, така че те не могат да се използват за изучаване на геоложките епохи. Но върху скалистите космически тела, като Луната и Марс, кратерите се запазват милиарди години и тяхната плътност е един от основните методи за геоложко датиране. Марс, подобно на Земята, има своя геоложка история, която учените са разделили на три основни ери въз основа на наблюдения на повърхността, кратерите и геохимията:

Ноахианска ера (преди около 4.1 до 3.7 милиарда години)

– Характеризира се с интензивна метеоритна бомбардировка и формиране на най-старите повърхностни структури.

– Възможно е тогава на Марс да е имало течаща вода, езера и може би дори океани.

– Кръстена е на регион Нояхис Терра на Марс.

Хесперианска ера (преди около 3.7 до 3.0 милиарда години)

– Период на активна вулканична дейност и формиране на огромни лавови полета.

– Водата започва да изчезва, а условията стават по-сурови.

– Името идва от района Hesperia Planum

Амазонианска ера (от около 3.0 милиарда години до днес)

– Най-дългата и най-стабилната ера, със сравнително малка геоложка активност.

– По-сух и студен климат, с по-малко признаци на активни процеси като вулканизъм или ерозия.

– Кръстена на Amazonis Planitia – равнинен регион на Марс.

Тези ери са не просто хронологични периоди, а ключове към разбирането на възможната обитаемост и климатична еволюция на Марс.

Тъй като учените не могат просто да вземат проба от Марс и да я датират директно (поне не още), те използват комбинация от косвени методи и технологии:

Анализ на броя и разпределението на кратери

– Марсианската повърхност е обсипана с ударни кратери. Колкото повече кратери има в даден регион, толкова по-стар е той.

– Статистически анализ на големината и честотата им позволява създаване на относителна хронология.

Минералогия и геохимия чрез сонди и ровъри

– Апаратите като Curiosity, Perseverance и Mars Express анализират състава на скалите, търсейки водни минерали като глини и сулфати.

– Тези минерали подсказват кога на Марс е имало вода — ключов показател за геоложките етапи.

Орбитални карти и топография

– Орбитални апарати като Mars Reconnaissance Orbiter създават високоточно изображение на релефа.

– Така се идентифицират вулканични слоеве, речни корита и структурни промени във времето.

Моделиране на еволюцията на атмосферата и климата

– Изследвайки изпарението на водата и загубата на атмосферата, учените реконструират прехода между епохите, особено към по-сухата Амазонианска ера.

Използвайки всички горепосочени методи, планетолозите изучаващи Марс са определили трите геоложки ери (ноахийска, хесперийска и амазонска). Базирайки се преди всичко на анализа на броя и разпределението на кратерите се смята, че в южното полукълбо на Марс са най-старите земи на планетата, а най-младите се намират в северното.

Първата снимка на сондата Викинг от повърхността на Марс (1976 г.). Източник: NASA

Смята се също така, че на Марс някога е имало океан от течна вода и той вероятно се е намирал в северните низини. Но по този въпрос няма единодушие сред учените. Предположенията за наличието на океан в древността се базират на съответните седиментни отлагания, на минералите (например тези, за които е известно, че се образуват във водна среда) и формите на релефа – например, показващи древна брегова линия. Но почти всички подобни доказателства могат, в зависимост от предпочитанията на планетолога, да бъдат интерпретирани или за, или против съществуването на океан.

Причината за „марсианската дихотомия“ е основният предмет на дебат сред планетолозите. Не е ясно каква космическа сила, внезапна катастрофа или вътрешни природни процеси в ранен етап от историята на Марс са довели до разликата между полукълбата. Хипотезите за нейния произход са разделени на две големи групи. Подобно на двете основни групи, на които са разделени всички геоложки процеси, хипотезите се класифицират като ендогенни и екзогенни. Ендогенните хипотези търсят причините във вътрешната структура на планетата, по-специално, нагряването от марсианското ядро и движението на мантийните потоци. Екзогенните хипотези предполагат, че причината за разликата може да идва от космоса. Възможно е да се дължи на катастрофален удар с голям астероид с размерите на Луната или пък на серия от сблъсъци с по-малки тела в ранните етапи на марсианската история.

На Земята геолозите разполагат с данни от стотици сеизмични станции, които им позволяват да локализират местоположението на всяко земетресение. На Марс цялата подобна информация идва от една единствената сеизмична станция, която работеше доскоро – InSight.

 InSight се намира точно на границата на „марсианската дихотомия“ и може да сравнява сеизмичните събития от двете страни. Източник: Geophys. Res. Lett. 52 (2024).

Тъй като е невъзможно да се триангулира от една точка, за да се локализират марсотресенията, съществуват някои косвени методи за извличане на информация от данните на InSight. Например, възможно е да се измери времето на закъснение между първичните и вторичните сеизмични вълни (P- и S-вълните). Скоростите им са различни и са известни от „земните“ условия, така че разликата във времето на пристигане показва разстоянието от центъра на земетресението. След това, чрез анализ на посоката на изместване на почвените частици под станцията, е възможно да се определи посоката към епицентъра. Методът, разбира се, е трябвало да бъде валидиран спрямо известни сеизмични събития с ясно определено местоположение. За радост на планетолозите е имало такива събития при марсиански условия – това са били ударите на големи метеорити, които причиняват сеизмични трусове (те също са записвани от InSight). От своя страна, паданията на метеорити понякога са записвани и от камери на марсиански орбитални станции, ако случайно прелетят в точното време и на точното място. Оказва се, че този метод на „триангулация по една точка“ правилно е посочил известно сеизмично събитие – клъстер от марсотрусове в локация, наречена Terra Cimmeria в южното полукълбо на Марс.

След това е станало възможно да се сравнят загубите на енергия по време на разпространението на сеизмични вълни от различни места, разполагайки с база данни за „северни“ и „южни“ сеизмични събития. Енергията на вълните затихва в зависимост от породите скали по пътя на разпространение, а скоростта на затихване може да се използва за оценка на физическите свойства на скалите. По-специално, се оказало удобно да се сравнява разпространението на напречните, по-бавни S-вълни. Оказало се, че вълните, разпространяващи се през южното полукълбо, губят енергия по-бързо и най-вероятното обяснение за това е, че скалите в южното полукълбо средно се нагряват повече в дълбочина, отколкото в северното полукълбо.

Последните регистрирани„северни“ и „южни“ марсотресения близо до InSight Източник:  Geophys.Res. Lett. 52 (2024).

По този начин температурните разлики между двете марсиански полукълба са аргумент в полза на ендогенното обяснение за марсианската дихотомия.

В определен период на Марс е имало тектоника на плочите, подобно на Земята. Движението на литосферните плочи и движението на омекотени скали под тях (аналогично на астеносферата на Земята) заради нагряване от марсианското ядро са били предпоставка за създаването на такава дихотомия. Вероятно най-близкият земен аналог тук би бил образуването в определени геоложки епохи на суперконтинент, като Пангея, и факта, че области от континенталната кора са се събрали на едно място, създавайки фактически дихотомия при земните полукълба. Но за разлика от Земята , след това тектониката на плочите на Марс е „замръзнала“, вероятно поради охлаждането на ядрото на планетата и това е станало предпоставка за наличието на „марсианската дихотомия“.

Но за да се разреши окончателно въпроса за тази космическа мистерия, на учените ще им са необходими повече марсотрусове и, най-важното, повече инструменти, за тяхното наблюдение.

0 0 votes
Article Rating
guest
0 Comments
oldest
newest most voted

Харесайте ни :-)


This will close in 25 seconds

0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x