„Упадъкът на света“: какви са опасностите от идеите за края на света и декадентските настроения?
Декадентските настроения относно съдбата на света не са нови за нашето време. „Упадъкът на всичко“ се свързва или с войни, или с тероризъм, или с неизбежния крах на капитализма. Но защо идеята за упадъка е толкова привлекателна в критични епохи, какво се пренебрегва от привържениците на „идеята за края“ и може ли тя да се превърне в идеологически капан?
Отвсякъде идват съобщения: светът, какъвто го познаваме, е на ръба на нещо много лошо. От дясно чуваме, че “Западът” и “юдео-християнската цивилизация” са попаднали в клещите на чужденци-друговерци и местни екстремисти с качулки. Левият упадък привижда преврати, режими за наблюдение и неизбежния — но и непостижим — крах на капитализма. Според немски социолог Волфганг Щрек въпросът е или капитализъм, или демокрация. Подобно на много други пророци на упадъка, Щрек предлага или чистилище, или рай. Както мнозина преди него, Щрек настоява, че преминаваме през приемната на ада. В книгата си „Как ще свърши капитализмът? (2016) той отбелязва:
„Преди капитализмът да отиде в ада, той ще бъде в чистилището, където ще умре или ще бъде на ръба на смъртта от свръхдоза от самия себе си, но присъствието му все още ще се усеща, защото никой няма да може да премахне неговото разлагащото се тяло. ”
Всъщност и крайната левица, и крайната десница са съгласни с идеята за упадъка. Аватарът на апокалиптичния популизъм, Джулиан Асандж, спечели уважение както сред неонацистите, така и сред активистите за социална справедливост. В интервю за репортер той отбеляза, че американската мощ (според него източник за бедствията на нашата планета) е в упадък, подобно на Рим.
„Това може да е началото“, прошепва той с усмивка, повтаряйки го като мантра на ангела отмъстител.
В историографията упадъкът на Рим се разглежда като показателен прецедент. Това означава, че световните историци са изиграли ролята си на предвестници на края на света. По времето, когато е публикуван първият том на „История на упадъка и падането на Римската империя“ (1776) на английския историк Едуард Гибън, американските колонисти са се сбогували със своите британски господари и някои са сметнали това за лоша поличба. Първата световна война донесла “ендизма” в съвременната епоха. Най-известната му интерпретация принадлежи на немския историк Освалд Шпенглер и неговия труд „Упадъкът на западния свят“ (1918). Касапницата във Фландрия и епидемията от испански грип през 1918 г., която унищожила почти пет процента от световното население, направили „Упадъкът на западния свят“ повече от актуален. Шпенглер добавил още една особеност: той прогнозирал, че западната цивилизация ще се нуждае от мощен спасител до края на века. Оттогава много автократи нееднократно се олицетворяват с тази идея и радостно се хващат за нея.
Почти неразделна част от модернизма стана очакването, че партито ще приключи по-рано, отколкото по-късно. Разногласията са само в това как ще дойде краят. Ще бъде ли това библейски катаклизъм, пред който всички са равни? Или нещо по-постепенно, като малтусиански глад или морален упадък?
Нашата декадентска епоха се отличава и с нещо друго, което е много важно: не само западният свят е в беда. Заради глобализацията са засегнати и всички останали. Всъщност всички ние като вид живеем в този бардак. Глобалните вериги за производство и доставка и изменението на климата ни гарантираха, че сме готови всички заедно да посрещнем шестото масово измиране. Именно заради това ние трябва да се тревожим доста по-малко за начина си на живот и далеч повече за самия живот.
Декадансът има някои основни характеристики. Едни от тях са, че той е по-търсен във времената на смут и несигурност, и неговите привърженици са склонни да мислят, че кръговете на ада могат да бъдат избегнати само чрез голямо пречистване или с помощта на велика харизматична личност.
Но най-важното е, че те игнорират признаците на подобрение, които сочат към по-малко драстични начини за решаване на проблемите. В привържениците на упадъка се образува голямо сляпо петно, тъй като са привлечени от дръзките, тотални и всеобхватни алтернативи вместо скучната сивота на скромните решения. Защо да правите нещо частично и постепенно, ако можете да се преобърне цялата система?
Привържениците на идеята на декаданса твърдят, че виждат цялостната и голяма картина. Техните платна са грандиозни, всеобхватни и тотални. Подходящ пример в това отношение е една от най-продаваните книги на всички времена, първият доклад до Римския клуб, „Границите на растежа“The Limits to Growth (1972). Преведена на тридесет езика и с общ тираж от повече от тридесет милиона копия, „Проектът за затрудненото положение на човечеството“ рисува за разтревожените читатели картината на гибелта, предсказана с мрачна увереност, имайки предвид „обратната връзка“ и „взаимодействията“. Всъщност този доклад има много общо с добрия стар преподобен Томас Малтус, включително привързаността към закона за намаляващата възвращаемост. Фокусиран върху намаляващата обработваема земя, Малтус не виждал начин да се увеличат печалбите, поне не в началото. Някои от приятелите му в крайна сметка го убедили, че механизацията и колониализмът ще решат проблема с твърде недостатъчната храна и прекалено многото хранещи се. По-късните издания на неговото „Есе за принципа на населението“ (1798) са модифицирани, за да обхванат този въпрос. По същия начин системните анализатори от Масачузетския технологичен институт (MIT) са създали симулации на целия свят, но не забелязали такива „малки“ подробности , като изобретателността, способността за решаване на проблемите и адаптивността.
През 70-те години на миналия век един от противниците на идеята за упадъка е американският икономист Алберт Хиршман. Той се тревожил за изкушението, криещо се в очакването за края на света. Той предупреждава, че зловещите прогнози могат да замъглят очите на наблюдателите, не позволявайки им да се видят в цялостната картина балансиращите сили, положителните истории и проблясъците на решения. Това е така, защото привържениците на упадъка бъркат нарастващите болки от промяната със знаците за края на цели системи. Декадансът пренебрегва възможността, че на мястото на старите подходи, които са загубили своята ефективност, ще дойдат нови.
В какво се състои привлекателността на упадъка, ако историята рядко съвпада с прогнозите? Според Хиршман това е свързано с пророческия стил, който се харесва на интелектуалците, които са отдадени на „фундаменталистките“ обяснения и предпочитат да посочват трудноразрешимите причини за социалните проблеми. За революционерите бъдещето е утопична алтернатива. Реакционерите смятат, че ни чака антиутопия. В резултат на това се формира „антагонистичен“ начин на мислене и вяра, че махалото на историята се люлее от една голяма, сложна, всеобхватна система към друга. Така в сравнение със скромните успехи, компромисите и отстъпките –ах, колко скучно! – грандиозната перспектива за пълно обновяване става изключително привлекателна.
Но изборът да направите всичко, което сте решили, смело и велико крие своите рискове. Неспособността да се забележат неочакваните постижения и обнадеждаващите сигнали заради манията за пълна промяна често води към разрушаване, а не до създаване. Хиршман в своята младост е видял тъжните последици от упадъка. Той израства по време на Ваймарската република в Германия и става свидетел как страната му попада в „идеологически капан“, като се разцепва на радикални сили в началото на 30-те години на миналия век, когато комунистите и фашистите, въпреки че не са съгласни едни с други за всичко останало, се съгласяват да унищожат републиката в преследване на своите конкуриращи се утопии.
Десетилетия по-късно Хиршман наблюдава как латиноамериканците се отчайват от перспективите за демократични реформи. Прогресиращата тенденция сред тях да виждат провал навсякъде, която Хиршман нарекъл „фракасомания“ или „комплекс на поражението“, е засенчвала както реалните, постепенни постижения, така и тези, които не успели да оправдаят надеждите. Очакванията им не се оправдали, защото рецесията в Латинска Америка обезсилила демократичното реформаторство. В резултатът на това започнала да расте вярата във все по-радикалните възгледи и изкушението за предприемане на директни действия ставало все по-голямо. Студентите от университета в Буенос Айрес се вливали в редиците на градските партизани. В другия край на политическия спектър аржентинските реакционери оплаквали края на западната цивилизация и се присъединявали към паравоенните ескадрони на смъртта. През март 1976 г., когато най-накрая се осъществил държавен преврат, военната хунта нарекла себе си „процес на национална реорганизация“. Когато близки приятели на Хиршман били принудени да се крият или да избягат от страната, той изпитал остро, болезнено дежавю. В Хиршман изплували кошмарите за идеологическите капани от младостта му. Когато издателите в Германия го помолили да напише специален предговор към немския превод на неговия класически труд „Изход, глас, вярност“ Exit, Voice and Loyalty , спомените от Берлин през 1933 г. отново нахлули в главата му с пълна сила.
Проблемът с упадъка е, че той потвърждава достойнствата на нашите възвишени, но невъзможни решения на фундаменталните проблеми, както и скритите разочарования от промените, които всъщност сме постигнали. Това не означава, че не съществуват дълбоко вкоренени проблеми. Но разглеждането им като на доказателство за неизбежната гибел може да ограничи въображението ни, като ни съблазни със сирените на радикалните промени или фатализма.
