„Емоционалната граница“: защо за нас смъртта на няколко души е трагедия, а смъртта на милиони е статистика
Всеки път, когато се случи локална трагедия, тя шокира много от нас, а обществото като цяло реагира с бурни дискусии, нови законодателни инициативи, искания за засилен контрол и т.н. Наред с това всеки ден се случват масови трагедии – хората умират от глад, в резултат на военни действия, епидемии (особено в последната година и половина), които почти не ни докосват. Защо това се случва? Дали това е „двоен стандарт на доброта“ или нещо друго?
Помните ли известната поговорка на Бернард Шоу: „Вестникът е вестник, който не вижда разликата между падането от велосипед и разпадането на цивилизацията“? В известен смисъл психиката ни работи по същите закони. Представете си, че утре ви покажат вестникарска статия, описваща ужасен пожар. Мислите ли, че бихте се разстроили повече, ако прочетете, че са загинали 10 000 или 5 души в този пожар?
Според когнитивния учен Джим Дейвис, представеният по-горе сценарий въвлича хората в така нареченото афективно прогнозиране, тоест предположения за собствените ни емоции в една или друга конкретна бъдеща ситуация. Ние очакваме, че новината за смъртта на десетки хиляди ще ни натъжи повече от новината за смъртта на няколко човека.
Но в действителност се случва нещо съвсем различно.
За да проверят съгласуваността на прогнозите, които хората правят за своите чувства и реалността, социалните психолози Елизабет У. Дън и Клеър Аштън-Джеймс са провели изследване. Участниците били разделени на две групи – „синоптици“ и „експериментатори“. Представителите от първата група са получили кратки съобщения от големи статии във вестници, които съдържали различни данни: някъде се говорело за ужасна трагедия, при която 5 души са станали жертви, а в други съобщения ставало дума за около 10 000 загинали. След това „синоптиците“ били попитани как биха оценили психическото си разстройство от прочетените новини по скала от едно до девет. Очаквано, хората, които научили за няколко хиляди жертви, са оценили реакцията си на тъга по-силно, отколкото тези , в чиито ръце са попаднали съобщения, изброяващи няколко жертви.
В същото време контролната група от участници, наречена „експериментатори“, била помолена да прочете изцяло статиите във вестниците и незабавно да отговори за чувствата си. Тоест, тези участници не са предвиждали емоционалната си реакция, а са описвали текущото си състояние. Противно на очакванията, се оказало, че в действителност чувствата на тези, които прочели за 10 000 жертви, не се различавали от тези, които прочели за ниския брой жертви. Изследователите наричат този ефект „емоционална неизброимост“ (emotional innumeracy).
Това изследване илюстрира анекдотичното наблюдение, че нашите емоции предпочитат да игнорират числената информация. В известния цитат, погрешно приписван на Йосиф Сталин, звучи следната мисъл: „Смъртта на един човек е трагедия, смъртта на милиони е статистика“. Но и без това твърдение има много примери, че слухът за малък брой страдащи хора има по-силно въздействие върху човек, отколкото мащабните трагедии.
Но защо в такъв случай тогава хората от групата на „синоптиците“ грешно предвиждат чувствата си, вярвайки, че ще бъдат по-разстроени от по-голям брой жертви? Дейвис предлага да се търси отговора в еволюцията на нашия мозък. Според теорията за двете системи на мислене ((“dual-systems theory”) нашият мозък е един вид конгломерат от стари структури („стар мозък“) и нови структури („нов мозък“). “Старият мозък” е еволюционно по-стар, той е достигнал до нас от древните ни предци и практически не се е променил през цялото съществуване на човечеството. Това е частта от нашия мозък, която най -много прилича на мозъка на животните. Ето защо например учените са успели да научат толкова много за зрителната система на човека, изучавайки тази система при котките. Старият мозък се занимава предимно с възприятия, действия и емоции и се намира по-близо до задната част на мозъка. “Новият мозък” се намира в челните области (префронталната кора) и обикновено се смята, че е специализиран в самоконтрола, оценката на факти, анализа, тоест всичко, което е свързано с мисленето стъпка по стъпка. От еволюционна гледна точка този „нов мозък“ е много „по-млад“ (тази теория за двете системи е популяризирана през 2011 г. от Нобеловия лауреат Даниел Канеман в книгата си „Мисленето“).
Като се има предвид тази информация, едно от обясненията за резултатите от изследването на Дън и Аштън-Джеймс може да се търси в използването на различни части на мозъка при прогнозиране (тук се включва рационалната ни мисловна система) и описване на настоящите ни чувства (както си спомняте, “старият мозък” е отговорен за тях). Когато питаме мозъка си за прогнозата, той започва разумно да мисли, че по-голям брой мъртви хора трябва да причинят по-голяма тъга, ако така можем да се изразим (той бързо е преброил, сравнил и оценил). Но в тези рационални изчисления „новият мозък“ пропуска особеностите в работата на по-стария си брат, в който няма нито критика, нито способност да се правят изчисления и не може се разбере, че 10 000 и 5 не са едно и също нещо.
За да проверят тази хипотеза, Дън и Аштън-Джеймс решили да „преведат“ масовата смърт на хора на езика, достъпен за нашата „неграмотна“ древна система на мислене. За да направят това, те провели друг експеримент, в който на участниците в изследването не им било казано за броя на жертвите, а им били показвани снимки на мъртви хора. Участниците отново били разделени на две групи: част от тях прочела за смъртта на 15 или 500 души, докато другите виждали истински снимки на всички тези мъртви хора (това били живи хора, маскирани като мъртви, но тези снимки били представени като истински на участниците в експеримента). Гледайки реалните снимки за смъртта на стотици хора и просто получавайки информация за смъртта, участниците реагирали по различни начини. В групата, в която били показани изображенията, не останала и следа от „емоционалната неграмотност“. Запознаването със снимки на 500 починали хора депресирало участниците много повече, отколкото разглеждането на снимки на 15 жертви. Това не е изненадващо, защото старият мозък е много добър в обработката на визуална информация.
Но в това отношение остава последният въпрос: има ли количествена граница, един вид стойностна граница, отвъд която просто преставаме да реагираме емоционално на новината за смъртта? Изследването на професорите Дън и Аштън-Джеймс показало, че за човек има качествена разлика между запознаването с 15 трагични фотографии и петстотин от същите. А какво ще случи при сравняването на 9 000 фотографии с 90 000 ужасни снимки? Джим Дейвис е сигурен, че подобно сравнение едва ли ще предизвика повече емоции у човек. Той сравнява човешкия мозък с един вид детектор, който има за цел да проследи общата картина. Представете си, казва той, че започвате да рисувате малки точки върху голяма стена. В крайна сметка вече няма да виждате отделните точки и няма да виждате стена с точки, а стена с шарени тапети. Най -вероятно текстурата от малки изображения на мъртви хора няма да предизвика емоционален изблик у наблюдателя, защото той няма да мисли за хората като такива, а ще си представя определен образ, абстрактна картина. Дейвис заключава:
„Умът ни е настроен да улавя промените и да компресира информацията до конкретни модели, когато е възможно. Би било трудно да се създаде конкретен образ на страданията на хиляди хора въз основа на разнообразни фотографии. Хората са прекарали по-голямата част от своята еволюционна история в малки групи от около двеста души, където е имало определено ограничение за броя на постоянните социални връзки, които човек може да поддържа, така нареченото число на Дънбар. Ние просто не сме „програмирани“ да съпреживяваме за хиляди хора, камо ли милиони или милиарди. В същото време, благодарение на нашето рационално мислене, ние знаем, дори и да не чувстваме, че по-малко жертви са за предпочитане пред повече. “
Способността ни да разбираме истинската трагедия на масовите смърти е знак, че ние наистина сме се развили и сме се научили да разбираме реалността малко по-различно, отколкото нашите предци и животните , и „новият мозък“ ни помага в това. В същото време „старият мозък“ ни дава опита да преживяваме трагедии, в които няма милиони жертви и тук трябва да разчитаме на способността му да формира дълбок емоционален отговор.
