Обикновеният живот: архаична концепция или философия на бъдещето?
В течение на векове „обикновеният живот” е бил идеал, проповядван от много философи. И много хора на думи са го поддържали, поглеждайки към новите (не винаги нужни) вещи, които могат да притежават. Какво е това, лицемерие или недалновидност? Дали идеята за обикновен живот в нашето съвремие се е превърнала в кич, в красив симулакър*, лишен от смисъл в потребителското общество или в условията на кризи от всякакво естество (здравни, икономически, енергийни, геополитически) може да ни накара са преосмислим своите ценности, и концепцията Simple life може да се превърне във философията на бъдещето?
Хубавият живот е обикновения живот. Сред множеството философски идеи, които ни съветват как да изживеем живота си “правилно”, тази се оказва вечна. Още от времената на Сократ , Буда, епикурейците или стоиците, мислителите са ни подхвърляли тази идея в течение на повече от две хилядолетия. И тя досега има много поддръжници. Списанията, такива като Real Simple, ни предлагат да се избавим от зависимостта си от хипермаркетите, а такива движения като Slow Movement, проповядващо връщане към доиндустриалните основи, привличат последователи на различни континенти.
В течение на по-голямата част от човешката история пестеливата простота е била необходимост, а не избор. А щом е била необходимост, тя се е смятала за морално достойнство. Но с появата на индустриалния капитализъм и потребителското общество се е формирала система, движена от идеята за постоянния растеж. Заедно с това се увеличава и населението ( така наречения „пазар”). То било постепенно въвличано и стимулирано да купува все повече стоки, които по традиционните стандарти са били излишни и надвишавали човешките потребности. В резултат на това се е появила празнината между традиционните ценности, които ние сме наследили и консуматорския императив, внушаван ни от съвременната култура.
В „досъвременните” епохи разликата между това, което са проповядвали философите и това как са живеели хората, не е била толкова голяма. Изобилието обезпечава безопасност, но и най-голямото богатстото не може да ни защити от такива нещастия, като война, болести, несправедливост и жестокостта на тираните. Философът-стоик Сенека, един от най-богатите хора в Рим, въпреки всичко е осъден на смърт от Нерон. Що се отнася до болшинството във всяка една епоха – робите, крепостните, селяните и работниците – те са нямали практическа перспектива да натрупат даже скромно богатство. До появата на механизираното селско стопанство, представителната демокрация, гражданските права, антибиотиците и аспирина да живееш обикновено с минимално количество страдания, се е смятало за постижение. Но днес (поне в процъфтяващите общества) хората искат и очакват много повече (и често го получават). Обикновеният живот на много хора им се струва просто скучен.
Но въпреки всичко сякаш в последно време интересът към такъв начин на живот нараства, особено сред милениалите и поколението Z, в които се наблюдава стремеж да преоткрият преимуществата на обикновения живот. Може би отчасти това отразява носталгията по доиндустриалното общество, тоест светът преди потребителската епоха, а също така на симпатията към моралните аргументи, които гласят, че обикновения живот ни прави по-добри, защото развива в нас положителните качества, като пестеливост, гъвкавост и независимост, или по-щастливи, защото поддържа в нас спокойствие, здраве и ни държи по-близко до природата. Това са правдоподобни аргументи. Но така или иначе, въпреки официалното уважение към мъдреците, аргументите им явно се оценяват като неубедителни. Милиони от нас продължават да участват в надбягването „получи и изхарчи” , купуват билети от лотарията, работят много време и потъват в дългове. Защо се случва това ?
Отговорът е един и той се крие в старото всеизвестно лицемерие. Ние ръкопляскаме на философията на пестеливостта, игнорирайки в своя живот нейните препоръки ден след ден. Ние прославяме обикновенния живот, да кажем като на Св.Франциск, възприемайки това като знак за морална цялостност, като в същото време се надяваме на икономическия ръст и го прославяме, искайки големи домове, странни и мощни автомобили и необичайни предмети на разкош.
Но проблемът не се състои само в това, че го правим в противоречие с нашите ценности. Нашето мислене за простота и разкош, пестеливост и харчене на широка нога, в корена си са несъвместими. Ние осъждаме разкоша, който е разточителен и безвкусен, но постоянно рекламираме паметниците на минал разкош, такива като Забранения град в Пекин или дворците във Версайл като достойни за възхищение. Истината се състои в това, че по-голямата част от това, което се нарича „култура” се подхранва с различни форми на разточителност и невъздържаност.
До известна степен е иронично, че случаите на обикновен живот са най-убедителни, когато повечето хора са нямали друг избор, освен да живеят по този начин. Традиционните аргументи в полза на обикновения живот са от ефекта на рационализация на необходимостта. Но същите аргументи имат по-малка стойност, когато животът в умерена простота се явява избор, един сред различните начини на живот. Такава философия на пестеливостта става все по-трудно да бъде продадена. Това може би е свързано с промените, които протичат под влиянието на два фактора: икономиката и енвайронментализма**.
В условията на рецесия милиони хора могат внезапно да се окажат в ситуация, когато пестеливостта отново ще стане необходимост, а ценностите, свързани с нейните достойнства отново ще се преоткриват. В развитите общества, а не само в тях, понастоящем се наблюдава как капитализмът се стреми да разтегли разстоянието между „да имаш много” и „да нямаш нищо”. Тези растящи неравенства стават благодатна почва за свежа критика на излишеството и харченото. Тогава, когато много хора живеят зад чертата на бедност, има нещо неприлично в това някой да демонстрира богатство и разкош. Освен това, едностранното разпределение на материални ценности представлява също пропуснати възможности. По мнението на Епикур и други апологети на простотата, може да се живее добре само при условие, че някои основни потребности са удовлетворени. Същата мисъл можем да намерим в „йерархията на потребностите” на психолога Ейбрахам Маслоу. Малко коригиран, този аргумент може да предложи използването на излишъците за обезпечаване на всеки с базови неща, такива като хранителни продукти, жилище, здравоопазване, образование, комунални услуги и обществен транспорт на ниска цена, а не да позволяваме на богатството да се разпределя между няколко частни джоба. Въпреки благоразумността и мъдростта, на Сократ, Зенон или Епикур никога не би им дошло в ума да защитават постулатите на обикновения живот от позициите на енвайронментализма**. Два века индустрализация, ръст на населението и бясна икономическа активност ни завещаха смога над градовете, замърсените езера, реки и океани, токсичните отпадъци, ерозия на почвата, изсечените гори, изчезването на много видове растения и животни и глобалното затопляне. Философията на пестеливата простота изразява ценности и пропагандира начин на живот, който може да бъде нашата най-добра надежда за преобръщане на тези тенденции и съхраняване на крехката екосистема на нашата планета.
Много хора и досега не са убедени в това. Но ако нашите съвременни методи на производство, разпределение, харчене и увеличаване на потреблението докажат своята неустойчивост, то може да настъпи момент, и той да дойде много скоро, когато ние просто ще сме принудени да се обърнем към обикновенността. И в този случай почетната традиция ще се превърне във философия на бъдещето!
*симулакър – фиктивен знак, който е загубил каквато и да е реалност и само симулира такава (копие без оригинал)
** енвайронментализъм – социално-екологично движение, насочено към усилване на мерките за защита на околната среда.