fbpx

Обикновеният живот: архаична концепция или философия на бъдещето?

В течение на векове „обикновеният живот” е бил идеал, проповядван от много философи. И много хора на думи са го поддържали, поглеждайки към новите (не винаги нужни) вещи, които могат да притежават. Какво е това, лицемерие или недалновидност? На тази тема пише Емрис Уестакот ( Emrys Westacott), професор по философия от Университета Алфред (Alfred University) в Ню Йорк, разсъждавайки как идеята за обикновен живот се е превърнала в кич, в красив симулакър*, лишен от смисъл в потребителското общество. И въпреки това той смята, че е рано да отписваме концепцията Simple life, която във времето на ресурсна криза може да се превърне във философията на бъдещето.

Хубавият живот е обикновения живот. Сред философските идеи за това как трябва да живеем, тази се оказва вечна. От Сократ до Торо, от Буда до Уендел Бери, мислителите са ни подхвърляли тази идея в течение на повече от две хилядолетия. И тя досега има много поддръжници. Списанията, такива като Real Simple, ни предлагат да се избавим от зависимостта си от хипермаркетите. Опра Уинфри постояно взима интервюта от апологети на обикновения живот. Такива като Джон Корнфилд , учител по будистка осъзнатост и ръководител на движението Slow Movement, проповядващо връщане към доиндустриалните основи, привличащо последователи на различни континенти.

В течение на по-голямата част от човешката история пестеливата простота е била необходимост, а не избор. А щом е била необходимост, тя се е смятала за морално достойнство. Но с появата на индустриалния капитализъм и потребителското общество се е формирала система, движена от идеята за постоянния растеж. Заедно с това се увеличава и населението ( така наречения „пазар”). То било постепенно въвличано и стимулирано да купува все повече стоки, които по традиционните стандарти са били излишни и надвишавали човешките потребности. В резултат на това се е появила празнината между традиционните ценности, които ние сме наследили и консуматорския императив, внушаван ни от съвременната култура.

В „досъвременните” епохи разликата между това, което са проповядвали философите и това как са живеели хората, не е била толкова голяма. Изобилието обезпечава безопасност, но и най-голямото богатстото не може да ни защити от такива нещастия, като война, болести, несправедливост и жестокостта на тираните. Философът-стоик Сенека, един от най-богатите хора в Рим, въпреки всичко е осъден на смърт от Нерон. Що се отнася до болшинството във всяка една епоха –робите, крепостните, селяните и работниците – те са нямали практическа перспектива да натрупат даже скромно богатство. До появата на механизираното селско стопанство, представителната демокрация, гражданските права, антибиотиците и аспирина да живееш обикновено с минимално количество страдания, се е смятало за постижение. Но днес (поне в процъфтяващите общества) хората искат и очакват много повече (и често го получават). Обикновеният живот на много хора им се струва просто скучен.

Но въпреки всичко, на мен ми се струва, че интересът нараства, особено сред милениалите, отново да преоткрият преимуществата на обикновения живот. Може би отчасти това отразява носталгията по доиндустриалното общество, тоест светът преди потребителската епоха, а също така на симпатията към моралните аргументи, които гласят, че обикновения живот ни прави по-добри, защото развива в нас положителните качества, като пестеливост, гъвкавост и независимост, или по-щастливи, защото поддържа в нас спокойствие, здраве и ни държи по-близко до природата. Това са правдоподобни аргументи. Но така или иначе, въпреки официалното уважение към мъдреците, аргументите им явно се оценяват като неубедителни. Милиони от нас продължават да участват в надбягването „получи и изхарчи” , купуват билети от лотарията, работят много време и потъват в дългове. Защо се случва това ?

Отговорът е един и той е в старото всеизвестно лицемерие. Ние ръкопляскаме на философията на пестеливостта, игнорирайки в своя живот нейните препоръки ден след ден. Ние прославяме обикновенния живот, да кажем като на Св.Франциск, възприемайки това като знак за морална цялостност, като в същото време се надяваме на икономическия ръст и го прославяме, искайки големи домове, странни и мощни автомобили и необичайни предмети на разкош.
Но проблемът не се състои само в това, че го правим в противоречие с нашите ценности. Нашето мислене за простота и разкош, пестеливост и харчене на широка нога, в корена си са несъвместими. Ние осъждаме разкоша, който е разточителен и безвкусен, но постоянно рекламираме паметниците на минал разкош, такива като Забранения град в Пекин или дворците във Версайл като достойни за възхищение. Истината се състои в това, че по-голямата част от това, което се нарича „култура” се подхранва с различни форми на разточителност и невъздържаност.

До известна степен е иронично, че случаите на обикновен живот са най-убедителни, когато повечето хора са нямали друг избор, освен да живеят по този начин. Традиционните аргументи в полза на обикновения живот са от ефекта на рационализация на необходимостта. Но същите аргументи имат по-малка стойност, когато животът в умерена простота се явява избор, един сред различните начини на живот. Такава философия на пестеливостта става все по-трудно да бъде продадена. Това може би е свързано с промените, които протичат под влиянието на два фактора: икономиката и енвайронментализма**.

Когато удари рецесия, което се случи в последното десетилетие, милиони хора внезапно се оказват в ситуация, когато пестеливостта отново става необходимост, а ценностите, свързани с нейните достойнства отново се преоткриват. В развитите общества, такива като в САЩ, понастоящем се наблюдава как капитализмът се стреми да разтегли разстоянието между „да имаш много” и „да нямаш нищо”. Тези растящи неравенства стават благодатна почва за свежа критика на излишеството и харченото. Тогава, когато много хора живеят зад чертата на бедност, има нещо неприлично в това някой да демонстрира богатство и разкош. Освен това, едностранното разпределение на материални ценности представлява също пропуснати възможности. По мнението на Епикур и други апологети на простотата, може да се живее добре само при условие, че някои основни потребности са удовлетворени. Същата мисъл можем да намерим в „йерархията на потребностите” на психолога Ейбрахам Маслоу. Малко коригиран, този аргумент може да предложи използването на излишъците за обезпечаване на всеки с базови неща, такива като хранителни продукти, жилище, здравоопазване, образование, комунални услуги и обществен транспорт на ниска цена, а не да позволяваме на богатството да се разпределя между няколко частни джоба. Въпреки благоразумността и мъдростта, на Сократ или Епикур никога не би им дошло в ума да защитават постулатите на обикновения живот от позициите на енвайронментализма**. Два века индустрализация, ръст на населението и бясна икономическа активност ни завещаха смога над градовете, замърсените езера, реки и океани, токсичните отпадъци, ерозия на почвата, изсечените гори, изчезването на много видове растения и животни и глобалното затопляне. Философията на пестеливата простота изразява ценности и пропагандира начин на живот, който може да бъде нашата най-добра надежда за преобръщане на тези тенденции и съхраняване на крехката екосистема на нашата планета.

Много хора и досега не са убедени в това. Но ако нашите съвременни методи на производство, разпределение, харчене и съкращаване на потреблението докажат своята неустойчивост, то може да настъпи момент, и той да дойде много скоро, когато ние просто ще сме принудени да се обърнем към обикновенността. В този случай почетната традиция ще се превърне във философия на бъдещето!

*симулакър – фиктивен знак, който е загубил каквато и да е реалност и само симулира такава (копие без оригинал)
** енвайронментализъм – социално-екологично движение, насочено към усилване на мерките за защита на околната среда.

Източник

5 1 vote
Article Rating
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments

Харесайте ни :-)


This will close in 25 seconds

Дари
0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x