Как неосъзнатото, но мъчещо ни отвътре, чувство за несъвършенство може сериозно да вгорчи живота ни
Животът на съвременния човек е изпълнен с постоянен стремеж към успех (каквото и да значи това) , а това най-често е съпроводено с много напрежение и стрес. В тази постоянна „гонитба“ човек на неосъзнато ниво започва да чувства своето несъвършенство и за да го компенсира той често прибягва до високомерно отношение към околните и/или към собствената си идеализация. Последствията от подобно поведение могат да бъдат доста разрушителни: нервни сривове, депресия, тревожни състояния и други не особено приятни състояния, а също така влошени отношения с околните и остракизъм от естествената социална среда.
Идеята за превъзходство
В живота няма къде да се скрием от предизвикателствата на собственото ни несъвършенство, тъй като просто съвършен човек няма. Те са навсякъде, проникват в живота ни отвътре и отвън и ние се опитваме да се справяме с тях всеки ден. Най-честата реакция на човек към неосъзнататото, но мъчещо го отвътре, чувство за несъвършенство обикновено се изразява в осигуряването на един вид „умствена анестезия“, за да не усеща болезненото му въздействие. Много често за тази цел се използват високомерието към околните и собствената идеализация, чиято същност е да убедиш себе си, че с достатъчно усилия можеш да направиш нещо, което другите не са в състояние: например да се приближиш по-близо до определен идеал, да преодолееш ограниченията или да заобиколиш несправедливостите на живота. Ако говорим за идеализиране на себе си, това не означава, че някой сериозно се смята за идеален (въпреки че сигурно има и такива). По-скоро хората вярват, че са значително по-напред по пътя към съвършенството от повечето други, че имат по-малко ограничения, че възприемат света около себе си „правилно“ и „адекватно“ и че заслужават повече, отколкото имат. Спомнете си рекламата – „Вие го заслужавате!“ и честата злоупотреба с думите „изключителен“, „елитен“ и др.
Ако цялата личност е изградена около усещането за своята особеност и уникалност, около превъзходството и високомерието (тоест тези чувства са в основата на стремежите на човека), то тогава можем да говорим за нарцистично фалшиво „Аз“. А зад фалшивото „Аз“, обикновено се крие всичко, от което се срамуваме, за да не бъдем отхвърлени и унижени.
Но това изобщо не означава, че арогантността и другите варианти за отричане на несъвършенството са характерни изключително за хора с нарцистично фалшиво „Аз“. В една или друга степен те присъстват във във всеки от нас, просто за някои това е основният начин да се избегнат преживяванията, свързани със собственото си несъвършенство, докато други са по-малко обсебени от идеите за превъзходство, тъй като те просто си имат други проблеми, например самотата.
Високомерието като защита се характеризира с йерархично мислене (по-високо – по-ниско, по-добро – по-лошо), а не „хоризонтална” скала за измерване на различията между хората (приятел – непознат, близък – далечен). Говорейки за другите, арогантните хора насочват вниманието си към това кой кого превъзхожда и по какви „параметри“, а не към това как хората си приличат или се различават, оставайки равни по достойнство. Най-примитивният вариант за това е вярата в превъзходството на своята раса, етническата или социалната група, към които те се причисляват. Тук дори не е нужно да се стараете: просто принадлежността към нещо „по-висше“ ви дарява със специални качества, които са недостъпни за тези, които са „по-долу“.
Разрушителният егоцентризъм
Сигурно всички сте били свидетели на коментари в социалните мрежи на събития, , причинени от човешката глупост или грешки, особено когато са свързани с публично известни личности. Зад всички тях прозира стратегията „Аз съм по-добър!“, за да могат самите коментатори с язвителните си коментари да закърпят дупките в собственото си самочувствие, наслаждавайки се на умственото си „превъзходство“ : „Глупостта трябва да бъде наказана! Генофондът трябва да се изчисти от глупаците!“
Колкото повече потискаме неудовлетвореността от себе си, толкова повече завиждаме на другите, толкова по-охотно „бием“ този, който наистина е направил грешка, и злорадстваме: „Аз съм по-добър от теб, защото не съм способен на такива глупости!“.
Една от формите на отричане на собственото несъвършенство е демонстративното „приемане“: „Да, такъв съм и няма да се променя. Понасяйте ме и се адаптирайте към моите остри ъгли . Например, това може да се изразява в склонност да се обиждат околните, да се причинява емоционална или дори физическа болка на близките или подчинените. Понякога това е истинска психопатична реакция, когато човек наистина не се интересува от това как се чувстват другите, сблъсквайки се с неговата враждебност.
Но много често това е опит да се прикрие срамът от своите постъпки, необходимостта от извинение и всякакви други прояви на собствената уязвимост. Може би ви се е случвало, когато някой се е отнесъл грубо с вас и след това да ви каже, че не той ви е обидил, а вие сами сте се обидили от неговите думи. Разбира се, ние сами сме си отговорни за своите чувства, но от друга страна това е доста любопитен начин как другата страна се опитва да игнорира собствената си грубост.
Бори се със себе си
Друга груба, но много ефективна форма на отричане е газлайтингът (на английски: gaslighting), който представлява вид психологически тормоз, при който насилникът поставя под съмнение адекватността на жертвата. Това означава, че той или тя системно обезценява фактическите постижения или действия на другите, както и реалистичността на възприятията на жертвата. Газлайтинг не е просто критика или спор, а устойчив стил на поведение, който е основен начин за манипулация.
При газлайтингът се отричат всички собствени грешки и то толкова примитивно и нагло, че събеседникът започва да се съмнява в себе си. И тогава насилникът може да прояви „разбиране и съчувствие“ към жертвата: „ти си твърде емоционален“, „правиш от мухата слон“, „имаш богато въображение“.
По-мек вариант за подобно поведение е използването на „не си спомням“ или подобни изрази, като тази „забрава“ е много избирателна и засяга само собствените недостатъци и действия. По някаква причина поетите ангажименти и грешките на другите се запомнят много по-добре. Непоносимият срам, граничещ с ужас, е основния стимул за такива груби, но ефективни начини да се избегне изправянето пред собствените тъмни страни.
На човек, използващ газлайтинг, му се струва, че ако признае грешката си, връзката с него веднага ще бъде прекъсната или той веднага ще бъде унизен и няма да може да каже нищо в своя защита – все пак той го е признал! Това например често се случва във взаимоотношенията деца – родители: дете е направило нещо нередно, родителите искат признание за извършеното от него и след като го получат, се ядосват и спират да общуват с него за по-дълго или ходят с такова изражение на лицето, че детето сигурно би предпочело силно да му се скарат. Детето е уплашено, но няма къде да избяга за подкрепа и спасение. Перспективата родителите му да го подложат на остракизъм е ужасна и затова то много често избира стратегията да отрича всичко докрай, с плам и с вид на обидена невинност. По този начин расте онзи вътрешен детски ужас, който те учи да избягваш неприятните чувства, а не да ги изживяваш.
Илюзията за всемогъщество
Другият начин да прикриеш собственото си несъвършенство е собственото идеализиране, което най-често се състои в приписването на успехите единствено на способностите си и игнорирането на благоприятните условия, които са помогнали за постигането на тези успехи. Точно като във вица за милиардера, който, отговаряйки на въпроса как е забогатял, забравил да спомене дядо си, който го му оставил в наследство милиард долара. „Аз сам, всичко сам!“ Идеята за всемогъщество е неразделна част от високомерието.
„Всичко зависи от теб“ е прекрасна идея за един нарцистичен свят, в който никой няма нужда от нищо, защото всеки има неограничени възможности (ако, разбира се, има интелигентността и дисциплината да се възползва от тях). Да се нуждаеш или да зависиш от нещо или някого е просто срамота. Той е самотен герой, преодоляващ всички несгоди сам. Няма нужда от никого и не дължи благодарност на никого. Или в най-лошия случай той винаги е „започнал от себе си“.
Започнете от себе си“ е много популярен лозунг за „самоусъвършенстващите се“. Същността му се състои в това, че преди човек да се опита да промени нещо във външната среда, трябва да промени себе си, да възстанови хармонията в душата си и в околното пространство (в апартамента, във входа и т.н.). Допълваща версия на тази идея относно възприятието може да бъде: „ако променя себе си, светът около мен също ще се промени“. В същото време влиянието на околната среда върху човека (и то много по-значимо) почти напълно се игнорира.
Разбира се, в това има доза истина. В края на краищата често се отнасяме към другите хора по същия начин, по който се отнасяме към себе си (вярно е и обратното: отношенията ни с другите не могат да бъдат по-добри от тези със самите нас). Ако непрекъснато извършваме насилие над себе си и се срамуваме от нещо, то това често прелива в психологическо и дори физическо насилие над другите. Или пък чувството за безсилие, невъзможността да се промени нещо в собствения живот се трансформира в гняв, насочен към външния свят, който се оказва, че въобще не е структуриран правилно.
Така че даже елементарен анализ на собствените ни недостатъци и обусловеното от тях поведение и последствията, до които води то, може да ни помогне много по-балансирано да погледнем на себе си и на взаимоотношенията с околния свят.
