Наложената нескромност: как социалните мрежи премахнаха чувството за срам
Естествено ли е да нямате никакви тайни пред аудитория от всякакъв размер?
„Основното преживяване, свързано със срама е, че сте видян от неправилните хора и в неправилната ситуация.““, пише английският философ Бърнард Уилямс.
Превъртайки социалните мрежи, можете да се хванете на мисълта: добре , че Уилямс e починал през 2003 г. Иначе един час, в която и да е социална мрежа можеше да го довърши. Очевидно попадането в максимално нелепи ситуации се е превърнало в цел номер едно за огромен брой хора.
През последните десет години сякаш решихме, че всичко трябва да се “нормализира”. Да си смешен означава да си свободен. Трябва не само да се приемеш напълно, но и да споделяш всяка мисъл или опит, които някога си имал, независимо какво мислят другите за това. Сега, без някой да ги подтиква отвън, хората шумно и гордо заявяват най-интимните или нелицеприятни страни от живота си. Срамът започна да се разглежда като токсична, разрушителна емоция, която е параван за омразата към себе си и непреживяните травми от детството.
От една страна, това е добре, че някои навици, например в храната, облеклото и други области на живота, станаха нормални. Но от друга страна да живееш в свят, в който постоянно ти казват, че не трябва да се срамуваш от нищо, е принудителна откровеност, която се случва против нечия воля. Кога стана толкова немодерно да имаш тайни?
Безсрамието се превърна в синоним на безстрашие, начин да покажете, че сте верни на желанията си и не ви пука какво мислят другите за вас или вашите действия. Има само едно „но“: чувството за срам всъщност може да бъде полезно. То може да е признак за самоуважение и достойнство, а не самоомраза. Срамът помага да си спомните, че въпреки милионите вдъхновяващи песни, вие не сте единственият герой на този свят, че ние сме 8 милиарда на тази планета и всеки от нас трябва да се опита да живее по начин, уважавайки другите.
„Трябва внимателно да правим разлика между полезните и вредните форми на срам“, казва Тая Коен, доцент по организационно поведение и бизнес етика в университета Карнеги Мелън. „Много писания, които представят срама в негативна светлина, смесват срама със социалното отхвърляне, но в някои култури двете не са толкова тясно свързани. Проблемът със срама е, че той може да бъде мотиватор: хората искат да го избегнат. Но ако човек изпитва срам, това може да се превърне в проблем, ако човек реши, че не е в състояние да промени нищо. Срамът е чувство за негативно отношение към себе си като цялостна личност, докато чувството за вина е фокусирано върху по-конкретно поведение.“
В антропологията различните култури традиционно се класифицират според това, кое ги управлява на първо място – чувство за вина или срам. Рут Бенедикт в своята книга от 1946 г. „Хризантемата и мечът“ (The Chrysanthemum and the Sword) описва Америка като „култура на вината“, а Япония като „култура на срама“. Вината се разглежда като западна (и следователно рационална) емоция и е свързана със законите, наказанията и моралния кодекс, поддържан от съвестта. В източните „култури на срама“, където акцентът е върху понятия като гордост и чест, наказанието идва под формата на социален остракизъм и загуба на уважение. По този начин се оказва, че животът във вечен страх какво ще си помислят другите за нас е твърде нездравословен. Но от друга страна ако изобщо не ни интересува какво мислят околните за нас или нашите действия, това също не дава добри резултати.
Днес чувството за вина доминира в настроенията на обществото и това води до факта, че отговорността рядко стига по-далеч от извинението. Изглежда, че едно просто признание на вина за превъзходство, за приемане на калории, за въглеродния отпечатък, е достатъчно за да облекчи душата и да се забрави.
Напротив, вроденото чувство за срам не ви позволява да правите неща, които по-късно могат да предизвикат чувство на вина или неудобство: да оставате до твърде късно на гости, да ви се досвиди бакшиша, да признаете пред многобройните си последователи, че имате проблем с хигиената.
В свое изследване от 2019 г. наречено „Емоции: Многоизмерен подход към връзката индивидуализъм-колективизъм и вина и срам“ Тая Коен и екип от петима други учени са изследвали повече от 1000 души от пет държави (САЩ, Индия, Китай, Иран и Испания). Изследователите са открили, че хората в култура, доминирана от междуличностна ориентация (т.е. хоризонтален колективизъм), са по-склонни да се поправят след неправомерни действия. В същото време, хората ориентирани повече към власт, статус и конкурентоспособност (т.е. вертикален индивидуализъм), са по-склонни да се оттеглят от междуличностни ситуации, които представляват заплаха.
С други думи, ако живеете в култура на индивидуализъм, то можете да се отдръпнете и да се скриете от другите хора, защото не сте толкова интегрирани в колектива. А в културата с доминиращ хоризонтален колективизъм трябва да си признаете за действията си, ако искате да продължавате да бъдете включени в общността, което само по себе си е приоритет.
В съвременната култура, която ни тласка към превъзнасяне на егото ни пред другите, нормалното чувство за срам може да служи като мост между личното и колективното.
В миналото, ако си искал да се впишеш в местната общност, е трябвало да се държиш по начина, който повечето хора смятат за подходящ. Сега в глобалната мрежа човек може да се държи по начин, който повечето хора го намират за напълно неприемлив, но да получава положителна обратна връзка, когато публикацията му бъде споделена.
Самите платформи, алгоритмите и съвременните стандарти създават благоприятна среда за онези, които са готови да не се съобразяват с границите на социалния вкус и саморекламата, независимо дали става дума за хулиганско видео или подробен отчет за последната работа, точно като дете, което е получило звездичка за добър успех в училище и чака майка му да я залепи за хладилника. Във вечния ни стремеж да привлечем внимание, нас ни стимулират да споделяме всичко, без значение колко е скучно или неподходящо. Разбира се, страхотно е, че „психологическото благополучие“ се е превърнало в социален приоритет, но в същото време е по-лесно от всякога досега да ти лепнат етикета „токсичен човек“ или да оправдаваш антисоциално поведение с удобното прикритие за „грижа за себе си“.
Въпреки общата разкрепостеност, в наше време чувствата на самота, вражда и разединение само се засилват. Здравословното чувство на срам може да се превърне в мощна морална сила, която укрепва обществената и социална тъкан чрез вярата в общото благо и желанието да не наранявате другите. Това ни позволява да си спомним нашата човечност. Така че вместо упорито да се опитваме да се отървем от нея, може би е време да се научим да приемаме грешките и дискомфорта, който идва с тях.