Защо гласовите помощници трябва да прекратят да имитират човек
В своята статия Дейвид Вайнбъргър (David Weinberger) ,старши научен сътрудник в Беркмановския център по изучаване на интернет и влиянието му върху общество към Харвардския университет и автор на книгата «Everyday Chaos», разсъждава за това трябва ли гласовите помощници, притежаващи изкуствен интелект, да имитират човек и дали трябва да имаме опция да ги превключваме в режим на бездушни машини (каквито всъщност са те).
Много скоро всичко ще си има глас. Вашият телефон и умната ви колонка сигурно вече го притежават. Възможно е вашият автомобил и телевизионен пулт също да разговарят. Скоро глас ще се появи и у вашия тостер. И всички тези гласове едновременно ще заслужават вашето доверие и ще ви лъжат.
Сега за повечето от нас, най-вероятният повод за разговор с компютър, имащ човешки глас, е да се сблъскаме с телефонно мошеничество. Мошениците могат да ви накарат да преведете пари към някакъв несъществуващ благотворителен фонд или да ви измислят несъществуващ проблем с вашия Windows, и да ви помолят да заплатите за решаването на проблема. Но с течение на времето, обществото започва все повече да асоциира гласовите компютърни програми със цифровите помощници , такива като Siri, Alexa, Google Assistant и Cortana. Потребителските интерфейси на тези асистенти са по-удобни от използването на бутони и клавиатура. Вие можете да взаимодействате с тях даже тогава, когато с двете си ръце държите детето си или да изслушвате отговора им, докато си приготвяте пържени яйца. Следващата вълна на използване на гласови интерфейси вече не е далеч. Те ще представляват идеално решение, например, за интернет „нещата”. В близко бъдеще ние ще говорим с всичко, което има електрически превключвател, и тези вещи ще ви отговарят с човешки глас. В противен случай тяхното използване ще е неудобно заради различните и не всякога разбираеми интерфейси.
Всичките тези системи, особено гласовите помощници, са програмирани да ни казват истината. В края на краищата, ако навън не е така слънчево, както ни казва нашия помощник, то можем да излезем сами и да се убедим какво е времето. А ако се върнем вкъщи и извадим от фурната вечерята незатоплена, то бързо ще установим, че асистентът ни не я загрял предварително. Ние даже можем да установим, че Кевин Бейкън не е по-висок от Том Ханкс, въпреки че помощникът ни със сладък глас ни е казал, че това е именно така. Тези елементарни случаи от реалния живот ни показват как можем да се откажем от услугите на помощниците си, ако ги уличим в лъжа.
Но всички тези системи са програмирани на още една голяма лъжа. Всеки път, когато говорят, те искат да ни убедят , че приличат на нас. Ето защо Duplex AI Assistant от Google замислено сумти. Duplex е програма, която например може да звънне в ресторант и да ви запази маса. Тя ще го направи по начин, по който човекът, с когото тя беседва няма да разбере, че е говорил с изкуствен интелект. Когато Duplex казва своето „хм”, тя не го прави от недостиг на думи. Програмата се опитва да покаже на отсрещната страна, че тя е истински човек (също както в случаите с телефонните мошеници). Сега това може и да проработи. Човек, приемащ позвънявания, няма да се смути от перспективата да поговори с машина вместо с човек. Но в бъдеще такива ситуации могат да изменят една от фундаменталните основи на нашето доверие към казаното. Ние ще започнем по друг начин да се отнасяме към това как звучи другия човек.
Въобще Google Duplex е особен и в някакъв смисъл странен случай. Възможно е това да е само временно решение. В момента, когато ресторантите и другите организации получат собствените си версии на Duplex за резервации, може да се предположи, че изкуствените интелекти от двете страни на телефонната линия ще прекратят са се преструват и ще преминат на по-ефективен техен си компютърен език, без да се стараят да „прехмъкват” един друг за да се покажат „по-очовечени”.
Но засега всички тези помощници звучат като хора, тъй като техните създатели търсят повече доверие за своите творения. Те знаят, че ние изпитваме по-голяма емоционална обвързаност към човешкия глас. Ето защо помощниците обикновено разговарят с женски глас. Хората, поне на Запад, намират женските гласове за по-предразполагащи към общуване.
Ако в Apple можеха да накарат Siri да ни помирисва със студения си нос и да ни моли да го погалим, разработчиците по всяка вероятност така биха и постъпили. Ако козът в играта с нашите биологически предпочитания се окажеше гласовата имитация на жаба, Siri сигурно щеше да звучи като жабока Кърмит от „Улица Сезам”. Но това нямаше да предизвика повече доверие в очите на потребителя. Човешкият глас, и особено женският глас, предизвиква повече доверие в нас, но не защото самите гласови системи заслужават нашето доверие.
Още повече, че цялото това „очовечаване” не съвпада с нашите реални интереси. Въпреки , че Alexa си мисли, че аз искам да си почивам с нея, седейки в люлеещия си стол на терасата и пиейки своя чай, в действителност това не е най-ефективния начин да ми се поднася информация. Аз бих искал да имам възможност да помоля Alexa да говори по-бързо и да пропусне любезностите си. В същност устройство, което говори бързо и с равен глас, и е проектирано, така че неговата задача се свежда само до ефективно предаване на информация, с много по-голяма вероятност показва, че интересите на неговите създатели съвпадат с нашите. Ние просто искаме да знаем, че в продължение на 10 минути котлонът ще се загрява до 220 градуса по Целзий, а след това ще продължи да работи на 180 градуса още 30 минути. На нас не ни е нужно котлонът да се преструва, че се грижи за нас. В същност механическият глас може да предизвиква в нас повече доверие, отколкото всички тези човекоподобни имитации, точно толкова, колкото повече доверие може да предизвика човек, говорещ равно, без ласкателство и излишно бърборене. Във всеки случай, това е вярно за част от нас.
Възможно, изискването в настройките на тези устройства по подразбиране да стои забрана да подражават на човешки глас е твърде радикална крачка. Но вещите около нас започват да се конкурират за нашето внимание и доверие, разговаряйки с нас „свойски”. При това те звучат фалшиво, изкарвайки от себе си някаква ужасна комбинация от анимационен филм на Дисней и антиутопия. Това наблюдение може да подтикне компаниите към мисълта, че ние трябва да имаме право да поискаме от нашите дигитални помощници да говорят като бездушни машини (каквито в същност са те). Тази опция може да бъде доста добра за бизнеса и особено за потребителя.
