„Великодушието е базова функция на мозъка“: Егоизмът изисква много повече енергия от алтруизма

За егоизъм нашият мозък изразходва много повече енергия, отколкото за алтруизъм. В последно време сред учените все повече се налага мнението, че съпреживяването, добротата и емпатията играят много голяма роля при оцеляването на видовете. Склонността към сътрудничество и състраданието са по-важни от принципа „ще оцелее най-силния“ и без тях е невъзможно движението към поставените общи цели. Предразположеността към състрадание е вплетена в човешката същност на ниво инстинкти.

Отчитайки ролята на състраданието за оцеляването на нашия вид, за нас не би трябвало да бъде изненада, че последните изследвания в тази насока показват нашата предразположеност към него. Да, сигурно ние не сме светци по рождение, но отзивчивостта определено е заложена в нашата природа.

Великодушието не е нищо друго освен базова функция на мозъка. Изследванията на Леонардо Кристоф-Мур и други учени, публикувани в списание Social Neuroscience показват, че „фундаменталната движеща сила на човечеството се крие в действията, насочени за благото на обществото, възникващи от рефлексивната роля на емпатията, изтриваща границите между индивидите“.

По-просто казано, за егоистични действия нашият мозък изразходва повече сили, отколкото за алтруистични такива, тъй като ние, по всяка вероятност на невронно ниво, сме предразположени към състрадание и емпатия. В продължение на цялата човешка история много велики мислители интуитивно са чувствали това. Сред тях е бил и френският философ от 18-век Жан-Жак Русо, който е твърдял, че в нас присъства „вродена отзивчивост“. Сега вече ние имаме научни доказателства , че нашият мозък химически е подготвен за състрадание.

Когато ние получаваме удоволствие, например ядем любимата си храна или се занимаваме с любов, нашият мозък отделя пептидния хормон окситоцин, който от своя страна активира невротрансмитерите допамин (отговарящ за възнагражденията) и серотин (намаляващ тревожността). Вследствие на това възникват усещания за щастие и оптимизъм. Именно тези две чувства, съгласно изследванията, спомагат за достигането на успех, укрепвайки както когнитивния, така и емоционалния интелект.

Факт е, че окситоцин се произвежда в организма ни, когато ние проявяваме състрадание и вършим алтруистични постъпки. С други думи, самата химия на нашия мозък протича по такъв начин, че стимулира ние да бъдем отзивчиви в същата степен, с която желаем любимото си ястие или партньора си. Ето какво пище основателят и директор на Центъра за невроикономически изследвания към Клермонтския университет Пол Зак в своята книга „Молекула на морала“ (The Moral Molecule):

„Окситоцинът предизвиква онова поведение, за което са характерни щедростта и грижата и което се признава за положително от всички култури… и което се описва като „морално“.

И ако хората са програмирани, както твърди Ричард Докинс, то програмата към доброта и щедрост е по-силна от тази към жестокост и егоизъм.

Теорията за това, че човечеството е програмирано към състрадание, се доказва от изучаването на областта на мозъка, известна като Nucleus Accumbens, която е част от „Центъра на удоволствията“ в нашия мозък. Изследвания по повод човешката щедрост свидетелстват, че когато се занимаваме с благотворителност, именно там се отделя допамин. Екип от изследователи от Орегонския университет са открили, че невронните реакции при занимание с благотворителност си приличат с тези, които възникват, когато ние ядем любимата си храна, срещаме се с любим човек след дълга раздяла или печелим на лотария. Допаминът играе важна роля в стремежа на човек към удоволствия и желанието да се избегне болка. И тъй като състраданието активира невронните вериги, отговарящи за удоволствията, ние по своята природа сме предразположени към отзивчивост.

Съществуват също така и физиологическа предразположеност към състрадание, която се определя от група нерви, обединени в понятието „блуждаещ нерв“ (nervus vargus). Той върви от стволовата част на мозъка през цялото тяло ( vagus означава на латински „странстващ, блуждаещ“) и е свързан с множество мускули и вътрешни органи, например с лицевите мускули, с апарата за говор, със сърцето, белите дробове и стомашно-чревния тракт. Благодарение на този нерв ние усещаме доброто чувство, ласките и чувството за безопасност. С други думи, той ни помага да поддържаме спокоен тон, да не викаме и да забавяме ритъма си на говор, за да се подготвим да слушаме. Всичко това е необходимо за проявата на отзивчивост и състрадание.

Освен това при активност на този нерв се намалява ритъма на сърцебиене. Колкото е по-активна работата на блуждаещия нерв, толкова е по-слабо сърцебиенето при човека и съответно, колкото е по-пасивен нервът, толкова е по-силно сърцебиенето. Така се обяснява защо сърцебиенето се засилва, когато ние се ядосваме или се страхуваме от нещо, и се стабилизира, когато се чувстваме в безопасност и щастливи. При по-спокоен ритъм на сърцето ние сме предразположени към по-конструктивно поведение и по-често проявяваме състрадание, отколкото безжалостност. Получава се така, че развитият блуждаещ нерв помага на човек спокойно и разсъдително да гледа на нещата, вместо остро да реагира на проблемите и трудностите.

Друга причина да наричаме блуждаещия нерв „нерв на състраданието“ се заключава в това, че неговата активация стимулира отделянето на така наречените „молекули на морала“, тоест окситоцин. Дачър Келтнър пише за това в маниера на Пол Зак :

„Възбуждайки се, блуждаещият нерв провокира отделянето на окситоцин, изпращайки сигнали на топлина, доверие и преданост през мозъка и тялото към всички обкръжаващи ни хора“.

Други психолози, в това число и Нанси Айзенбърг, са стигнали до подобни изводи. Те твърдят, че укрепвайки блуждаещия нерв, ние развиваме собствената си отзивчивост, а следователно правим обществото като цяло по-състрадателно.

Източник: Откъс от книгата на Кристофър Кук „ The Compassionate Achiever: How Helping Others“