Цивилизационен колапс или неизвестното бъдеще на нашата култура
Много от нас са запознати с историческия наратив за това как културите могат бързо и бурно да изпаднат в упадък и да загинат. Но какво е цивилизационен колапс – катаклизъм, катастрофа или премерено изчезване на определена култура с неясни последици? Може ли смъртта на дадена цивилизация да отвори място за обновяване? Колко трудно би било да се възпроизведат знанията, които човечеството сега притежава, ако индустриалното общество претърпи крах? И защо колапсът, който ни заплашва днес, е по-опасен от този, преживян от Древен Египет, Римската империя и Шумерското царство?
Винаги ли колапсът на цивилизацията има катастрофални последици? Упадъкът на Старото царство в Египет в края на третото хилядолетие пр.н.е. е бил придружен от бунтове, грабежи на гробници и дори канибализъм. „Целият Горен Египет умря от глад и всеки човек стигна до такова състояние да изяде собствените си деца“, се казва в разказ от 2120 г. пр. н. е. за живота на Анхтифи, управител на южната провинция на Древен Египет.
Много от нас са запознати с историческия наратив за това как културите могат бързо и бурно да изпаднат в упадък и да загинат. Съвременната история изглежда потвърждава това. Година и половина след инвазията в Ирак загинаха 100 000 души, а след това се появи Ислямска държава (ИДИЛ) . А свалянето на либийското правителство през 2011 г. доведе до анархия, която даде тласък за възобновяването на търговията с хора.
Но този възглед за колапса не може да бъде разглеждан толкова опростено и зад него се крие една доста по-сложна реалност. Всъщност краят на една цивилизация рядко прилича на внезапен катаклизъм или апокалипсис. Често това е дълъг, постепенен процес, след който хората и културата продължават да съществуват с години.
Например, упадъкът на цивилизацията на маите в Мезоамерика е настъпил в продължение на три века в така наречения „завършващ класически период“ между 750 и 1050 г. н. е. Въпреки че смъртността през това време се е увеличила с 10 -15% и някои градове са били изоставени, други региони процъфтяват и писмеността , търговията и градският живот продължили до пристигането на испанците през 1500-те години.
Дори автобиографията на Анхтифи по всяка вероятност е била преувеличение. През първия преходен период в историята на Древен Египет, който идва непосредствено след Старото царство, гробниците на елита стават все по-богати и по-разпространени. Освен това има прекалено малко категорични доказателства за масов глад или измиране на населението. Анктифи е имал известен личен интерес да изобразява този период като време на бедствие, тъй като наскоро той се е издигнал до статута на губернатор и тази история прославя великите му подвизи по време на кризата.
Някои колапси, за които се предполагаше по-рано, изобщо пък никога не са се случвали. Такъв е случая с Великденските острови, където е нямало „екоцид“, извършен от островитяните, както твърди Джаред Даймънд в книгата си „Колапс“ (2005). Вместо това местните жители Рапа Нуи са живеели устойчив живот до 19 век, докато не били унищожени от колонизаторите и болестите. До 1877 г. са останали само 111 местни жители.
Освен това гибелта на една цивилизация може да разкрие пространство за обновяване. Националните държави нямаше да се появят в Европа без разпадането на Западната Римска империя много векове преди това. Затова някои учени предполагат, че сривът е част от „адаптивния цикъл“ на растеж и упадък на системите. Подобно на горския пожар, колапсът може да осигури ресурси и пространство за еволюция и реорганизация.
Една от причините, заради която ние рядко обръщаме внимание на тези нюанси, е, че археологията основно изследва какво се е случило с живота на елитите – това е поглед към историята през очите на един процент от народонаселението. Преди изобретяването на печатната машина през 15-ти век, писането и други форми на документиране са били прерогатив на правителствените бюрократи и аристократите. Междувременно наследството на човешките маси, като например на ловците-събирачи и скотовъдите без държава, е било биоразградимо.
Поради тази йерархия ние обикновено гледаме на колапсите в миналото през очите на техните привилегировани жертви. Тъмните векове на Средновековието ги наричат „тъмни“ поради бели петна в нашата история, но това не означава, че културата или обществото са престанали тогава да съществуват. Да, това може да означава повече войни, по-малко култура и търговия, но археологическите доказателства често са твърде фрагментарни, за да се направят твърди заключения. А освен това има убедителни примери за обратното: по време на смутните времена в Китай между периода Западен Джоу, когато е властвала династията Джоу (1046-771 г. пр. н. е.) и Цин (221-206 г. пр. н. е.), конфуцианството и други философски и духовни течения бурно са процъфтявали.
За селяните от Шумер в древна Месопотамия политическият срив, настъпил в началото на второто хилядолетие пр.н.е., е бил най-доброто, което е можело да им се случи. В книгата си „Срещу зърното. Дълбоката история на първите държави “ (2017) политологът и антрополог от университета в Йейл Джеймс Скот отбелязва, че ранните държави „трябвало да завладеят и да задържат по-голямата част от населението си чрез различни форми на поробване “. Изчезването на шумерския държавен апарат и бягството на владетелите и елита от градовете означавало освобождаване от дългите часове работа в полето, тежкото данъчно облагане, широко разпространените болести и робството. Скелетните останки на ловци-събирачи от това време свидетелстват за по-лежерен, по-здравословен начин на живот при активно движение и с разнообразно хранене. Унищожаването на държавата може би е било облекчение за тези хора.
Но всичко това не означава, че можем да сме доволни от собствените си перспективи за бъдещ упадък. Защо? Първо, ние сме по-зависими от държавната инфраструктура от всякога досега, което означава, че загубата и вероятно ще доведе до опустошителни последици и даже хаос. Вземете за пример почти пълното прекъсване на електрозахранването, което се е случило в Ню Йорк през юли 1977 г. . Тогава рязко са се увеличили количеството на палежите и други престъпления, 550 полицаи са били ранени, а 4500 мародери са били арестувани. Това е резултат както от финансовия спад през 70 -те години на миналия век, така и от обикновената загуба на електроенергия. За разлика от това, повечето нюйоркчани от 1877 г. вероятное нямало да забележат нейното спиране.
Освен това съвременните цивилизации по-трудно могат да се възстановят след дълбок срив в сравнение със своите предшественици. Ловците-събирачи са имали лични знания за това как да живеят, използвайки ресурсите на земята, а хората в индустриалното общество нямат не само основни умения за оцеляване, но дори и знания за това как работят „елементарни“ предмети, например циповете. Знанията все повече се държат не от индивиди, а от групи и институции. Няма никаква увереност, че ще можем да ги възпроизведем, ако индустриалното общество претърпи крах.
Трето, разпространението на оръжия увеличи риска от колапс. При разпадането си СССР разполагаше с 39 000 ядрени оръжия и 1,5 милиона килограма плутоний и силно обогатен уран. Но не всичко това беше запазено или контролирано. Дипломатически доклади, публикувани от Wikileaks през 2010 г., показаха, че на Египет са били предлагани евтини ядрени материали, учени и дори оръжия. Има предположения, че руски учени, наети през 90 -те години, вероятно са спомогнали за успешната програма за въоръжаване на Северна Корея. Във времето, когато човечеството открива нови технологични възможности, заплахата от колапс, водеща до още по-тежки последици и разпространение на оръжия, може само да нараства.
И накрая, важно е, че светът е станал много по-взаимосвързан и сложен. Това създава нови възможности, но прави системните сривове по-вероятни. Проучване от 2010 г. на математически модели, публикувано в списание Nature, показва, че взаимосвързаните мрежи са по-склонни към случайни сривове, отколкото изолираните системи. По същия начин, въпреки че взаимосвързаността във финансовите системи в началото може да бъде буфер, изглежда, че в определен момент тя достига до повратна точка, след която системата става крехка и сривовете се разпространяват много по-бързо. В книгата си „1177 г. пр.н.е. Година на гибелта на цивилизацията ” (2014) историкът и археолог Ерик Клайн изразява мнението, че исторически точно това се е случило с обществото от бронзовата епоха в Егейско и Средиземно море. Взаимовръзките на тези хора са създали процъфтяващ регион, но също така са създали предпоставки за ефекта на доминото, които може би се е реализирал от мощна комбинация от земетресения, войни, промяна на климата и въстания.
И така, колапсът е нож с две остриета. Понякога това е благодат за субектите и възможност за възстановяване на институции, които са били в упадък. Сривът обаче може да доведе и до загуба на население, култура и политически структури, които са били създадени за дълъг период от време и с големи трудности. Последиците от колапса отчасти зависят от това как хората се ориентират в по-нататъшния безпорядък и колко лесно и безопасно гражданите могат да се върнат към алтернативните форми на обществото. За съжаление тези характеристики показват, че макар колапсите да са имали цветно минало, в съвременния свят такъв колапс може да има само тъмно бъдеще.
